На снимката и илюстрации към микро разказите: Мартин Колев.
От сборника „Микро“, 2016, изд. „Либра Скорп“:

Мартин Колев

Недоволните огледала / Черно, бяло

микро разкази

 

Недоволните огледала

Един ден огледалата се вдигнаха на бунт. Пръв това забеляза Иван Чемширов, унил телефонен агент, който стана рано да се обръсне. След десетина неплодотворни минути той установи, че все още вижда вече обръснатата си брада. Реши с опипване, че горе-долу е свършил работата, и излезе.

Иван мина покрай кварталния фризьорски салон уж да поздрави братовчедка си, която работеше там, но с тайния умисъл да се огледа. Завари салона пълен с подсмърчащи клиентки – огледалата там показваха всички плешиви. За нула време стана ясно, че бунтът е повсеместен.

Иван Чемширов се успокои, че няма само той да се изложи, и се запъти към офиса. Витрините по пътя го показваха в гръб вместо в анфас. Асансьорът в офиса пък не отрази Иван, а някакъв непознат човек, който изглеждаше, че се вози в метрото.

В офиса цареше всеобща паника – по огледалата вървяха някакви телевизионни програми и нямаше друг начин да се намали звукът освен с чук. Никой обаче не искаше да си докара на главата седем години лош късмет.

„Хората са възмутени от този неочакван бунт“, каза през сълзи една новинарка от огледалото. Ала Иван Чемширов огледа колегите си, стиснали в ръце чукове, и откри в очите им плахо ликуване. Дали и те като него не се надяваха скришом никога повече да не видят отраженията си?

 

Черно, бяло

Мъжът в черно обитаваше едно изоставено гробище. Негов специалитет бяха неочакваните, ефектни срещи по оскъдно осветени места. Не говореше, но изражението му казваше всичко. Събираше вестникарски статии за себе си в хралупата на осакатения от светкавица кипарис.

Жената в бяло трябваше да обитава семейното имение на хълма, но постоянно кръстосваше улиците. Другите призраци не я харесваха, защото им пречеше на плановете. Така например безглавите близнаци бяха замислили кървава, истерична нощ в кръчмата, но жената в бяло дойде подпийнала малко преди полунощ и задърпа перуките на хората. Само мъжът в черно изпитваше интерес към жената в бяло. Той винаги вардеше местата, покрай които би минала, и ѝ кимаше уважително от сенките. Тя изобщо не го забелязваше.

Детето в сиво беше живо, но направо си умираше от страх, щом дойде време за сън. Като единствено дете в имението на хълма то беше обречено да вижда разхождащите се наоколо мъртъвци и никой да не вярва на приказките му. Всяка вечер детето оставяше свещта до леглото си запалена и повтаряше до изнемога „Отче наш“. След минути свещта угасваше с отчаяна въздишка и в настъпилия мрак оставаше единствено молитвата.

Прочетете още микро разкази.

Мартин Колев е роден през 1989 г. в Бургас. Публикувал е в „Култура“, „Капитал“, „Литературен вестник“, „НО поезия“, „Родна реч“, „Сега“, „Море“, „Гранта“. Автор на сборниците с разкази „Кучето на терасата“ (2009) и „Микро“ (август, 2016).

„Микро“ е колекция кратки разкази. Някои от тях се целят в открития космос, други – в олющения ъгъл между два делника, а трети просто звучат като сън. Някои са хубави, други – рошави и зъбати, а трети дори не притежават огледало. Но всичките се побират в разстоянието между две автобусни спирки.

Микро, от Мартин Колев
Либра Скорп, 2016