Тези приказки са част от Дните на трубадурското творчество.
Из „Коледни приказчици“
написани в Атина
и на Радост – най-нежната, смешна и невероятна художничка!
Огънчето
Имаше, далече в една снежна северна гора, едно малко огънче. Беше се родило от клечка кибрит, запалена от едно малко момченце. За нещастие, огънчето съвсем, ама съвсем, не хареса родното си място.
– Как да се развия до голям огън? Как да отгледам високи и ярки пламъци? Как да искря и вълнувам, когато около мен всичко е в лед? Съдбата ми е трудна и непостоянна! Освен това нямам никакво желание да изхабявам ценните си сили и моя благороден блясък само за двете ръчички на едно нищо и никакво детенце! Не, не и не! Отказвам категорично!
И ето че малкото огънче прегоря на клечката кибрит. Детето потри ръчички и запали нова клечка. Скоро щеше да свърши кибритът, но къщата се виждаше вече. А вътре беше топло! Когато си вкъщи и ти е топло, няма нужда да палиш клечки кибрит…
Тогава едно малко огънче грее направо от сърцето ти! Нали така?
Целувката
Имаше една целувка, която си търсеше дом. Да не си помислите, че беше някоя натруфена захарна целувчица? Не, тя беше истинска топла целувка, но някак не можеше да открие къде да се засели.
– Ела при нас! – викаха й облачетата и се гонеха по небето.
– Не, при нас! Ние сме мекички и само ще си лежиш! – подмамваха я тревичките.
– Че какво? Ние да не сме твърди? А пък от тук се вижда цялата земя! – хвалеха се облачетата.
Целувката съвсем се обърка.
– Да–а–а. Ако отида при облаците, по цял ден ще летим над земята. Ако пък остана в тревичките, все ще си спя на мекичко. Какво ли да направя? Къде ли е моят истински дом?
И целувката все се чудеше, чудеше…
Един ден всички облаци се събраха, покриха небето и заваля сняг. Бяла, сребърна ризница покри тревичките и те загубиха своята мекота. Целувката се уплаши. Облаците и тревите не бяха вече приятни и весели.
– Какво пък, ще си намеря някое друго място! – реши тя и се разтърси.
Крилата на птиците й помогнаха и най–после, летяла надлъж и шир, целувката уморена заспа в една купа сено.
Събуди я детски плач. До нея, в сеното, плачеше едно бебе. Розовичко и доста гласовито. Целувката го погледна, усмихна се и скочи на челото му. Детенцето притихна изненадано, после се разсмя. Целувката най–после беше намерила своя дом. Тя запламтя върху челото на бебето, което подробно й обясняваше как се е родило.
– Виж, виж – показа по–късно таткото на майката, – нашето бебе си има звезда на челото!
– Ами да, нали е нашето специално, коледно бебе! – отвърна щастливо майката.
Нещо учудващо и интересно
Една звездичка на небето се закашля силно, силно… Толкова силно, че взе и се откачи. Започна да пада бавно и плавно между другите звездички.
– Къде ли отивам! – помисли си тя, но не се разтревожи много.
Нали беше звезда, а на една звезда не й прилича да се тревожи.
– Падам, падам… Я–я–я, колко голям бил светът! Дали пък в него няма нещо наистина учудващо и интересно?
Звездичката достигна до Земята и навлезе в атмосферата.
– Падам… все по–бързо… ой, май че в този огромен свят няма нищо учудващо и истински интересно?
И точно тогава звездичката видя съществото! Малко същество, с руси коси, възголяма червена уста и сини очи. Ах, тези очи! Та те бяха същински звезди… Живи звезди!
– Най–после, нещо изумително прекрасно! Нещо учудващо и интересно! Сега вече знам защо се родих!
– Гледайте, гледайте! Падаща звезда! – провикна се детето с русите коси и сините очи и веднага си намисли едно желание.
Елхата
Имаше една елхичка, която съвсем не искаше да става Коледна елха.
– Така де, една нощ – добре! – казваше тя. – Ама после? После съвсем не ми е ясно! По–добре да си стоя мирно и тихо в гората. При това много тихо защото, както са плъзнали разни бракониери… Докато се усетиш и хоп! вече си с гирлянди и звезди! Не е за мен тази работа! Имам други планове за себе си. Смятам да доживея до шест хиляди осемстотин трийсет и шест години! Е, в краен случай до шест хиляди!
Елхичката завърши важно речта си и после се огледа. В гората обаче така й бяха свикнали, че вече не я слушаха.
Хубаво–о–о, но стана така, че една зима горският я забеляза. Не само забеляза, ами и отбеляза. С бял кръст, напреки. Какво ли не направи елхичката за да махне боята, но не успя.
– Явно не съм стояла достатъчно тихо и кротко. Точно на мен да се случи!
Скоро дойдоха и горският със сина и дъщеричката си. Нарамиха елхата и право вкъщи. Сложиха я в стаята, а тя ги гледаше толкова недоволно и гневно, че за малко успя да ги стъписа.
– Точно мен ли намерихте? – викаше елхата. – Аз, дето щях да живея мирно и тихо, забележете: мирно и тихо! До шест хиляди години! Ама ха–а!
Скоро стъписването отшумя и всички започнаха да я украсяват. Отначало елхичката се дърпаше, сърдеше и протестираше. Но когато й сложиха голямото огледало да се види, изведнъж се смая.
– Я–я–я, ама аз съм станала доста хубавка! Е, малко натруфеничка, ама на такъв празник – може!
После елхата се отпусна. Пя коледни песни с другите. Въртя се вкръг във вихрен танц. Получи много и прекрасни подаръци. Смя се на воля, без да се стряска, че не стои тихо. А най–отгоре й малката звезда излъчваше такава светлина, че елхичката се почувства съвсем замаяна.
Нощта отмина. Слънцето се появи. Елхичката вече не изпитваше предишния страх.
– Беше толкова прекрасно, че стига за шест хиляди осемстотин трийсет и шест години напред!
Весела Фламбурари е родена на 17.01.1967 в Добрич. Омъжена за д-р Василиос Фламбурарис, живее постоянно в Атина, Гърция. Завършила „Актьорско майсторство за куклен театър“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и специализирала „Културология“ в СУ „Климент Охридски“. Детска и фентъзи писателка. Носител на национални и международни награди за детска литература.