Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Мартин Дойчинов
Марсиански потийн*
разказ
Гледам чашата с потийн, все едно е шибаната „Мона Лиза“. Усмихвам се – не бих ги разменил. Веселото ми изражение отстъпва пред нормалното, безизразно лице. Дори разкривеното ми отражение в пластмасата не е по-грозно от това в огледалото. Дълги брада и коса, изпито лице – глава, идеална за корицата на „Робинзон Крузо“.
Къпане, бръснене и подстригване – веднъж на три месеца (с десетина литра вода – кой колкото успее). Два литра на ден за пиене. Всичко, което отделяме и изразходваме, се филтрира и преработва. Базата е на десетина километра от ледената шапка, но дотам е опасно. Пясъчните бури са изненадващи, а роувърът е само един.
Хубаво си живеехме преди – всеки месец ни спускаха всякакви благинки, буквално от небето. Последното достижение на гордото човечество трябваше да изглежда добре за предаванията по цялата Земя.
По вратата, отделяща трите ми квадратни метра, се чука:
– Влез – не искам да обидя тропащия. Не ми се говори, но хората са особено чувствителни, когато живеят в затворена група. Също като в затвора.
Виждам същото лице като моето, но весело и рижаво – Дани Ирландеца.
– Хайде, Дани! След малко започва! – усмихва се и хлопва вратата.
Бързо станахме дружки – от четиридесет и петте човека, участващи в първата мисия за изграждане на постоянна база на Марс, само ние бяхме адаши – кръстиха ни Дани Българина и Дани Ирландеца.
През 2032 г. ЕКА, НАСА и Роскосмос най-накрая разбраха, че не могат сами, и разработиха съвместна мисия до Марс.
Една вечер, след няколко дюлеви, на майтап попълних онлайн формуляра. Шегата си остана за моя сметка – минах във втори кръг. Още два – и бях вътре! От петнадесетте колонисти, полагащи се на Европейската Космическа Агенция, бяха решили да отпуснат един на нашата малка кочинка, наречена България. Барабар Петко с мъжете – родината се сдоби с марсиански заселник. Впоследствие разбрах, че имали нужда от резервен астроном с познания по хидропоника. Странна комбинация, но явно статията ми за отглеждане на земни растения в космоса е натежала.
Три години преди заветната дата започнахме да тренираме и учим. Интервюта, участия, награди… догади ми се от всички лицемери, съмненията се изпариха. Нямах търпение да излетим.
Малкото радио, с което разполагаше всяка „стая“, изписуква и от него зачуруликва радостен женски глас: „Уважаеми Колеги, след пет минути започва тазгодишната церемония! Моля, всички да се запътите към Хола!“
Глътвам останалото в чашата и се затътрям натам. В монотонния живот, състоящ се от градинарство, поправяне на повреди и ходене за вода, малкото събития не са за пропускане.
Излетяхме от Луната на 29.02.2036 година. Религиозни водачи се възпротивиха на датата, но все тая. Изненадващо пътувахме и се приземихме без особени драми. Бъдещият ни дом представляваше голяма пещера, която можеше да се херметизира и пригоди за живот. В основната галерия започнахме да отглеждаме картофи и други зеленчуци, като вода взимахме от близката ледена шапка. Капитанът отпускаше малко картофи на Дани Ирландеца за потийн – картофена ракия. Енергия взимахме от слънчеви панели с дюзи, издухващи навеяния пясък.
Случи се нещо непредвидено обаче.
Нарекоха го с много имена – Нибиру, Планета Х… блуждаеща планета. Изчисленията показаха леко допиране със Земята. На планетата и спътника нямаше да остане нищо живо.
Датата на сблъсъка беше 29.02.2040 г., точно четири години след излитането. Приемахме телевизия и по този начин успяхме да се „насладим“ на масовото ни заклеймяване като причината Господ да накаже самодоволното човечество. Масовите бунтове и размирици ни накараха да се опитаме да станем независими от пратките. Щяхме да останем сами, а храната, енергията и водата бяха ресурсите, от които зависеше съществуването ни.
Влизам в Хола – единственото помещение, направено с мисъл за нашето удобство. Поздравявам наляво-надясно, получавам канче вода и сядам. В центъра има ниска кръгла платформа, с масичка и стол. Там седи Капитанът по време на събиранията.
След година престанаха да изпращат пратки, а след още една – загубихме всякаква връзка. Вече се самоиздържахме: вода и кислород – от леда, храна – от зеленчуците, енергия – от слънчевите колектори.
В началото на 2039-а получихме сигнали от два съда – руски и американски, насочили се към нас. Носеха „цвета“ на нациите – управляващата върхушка. Обяснихме им, че няма място за тях, но те продължиха с увещания и заплахи. Руските и американските колеги в Базата изпитваха смесени чувства, докато „цветовете“ не изгоряха при навлизане в атмосферата. Лично аз се смях много.
Капитанът излиза сред рехавите аплодисменти на тези с поне малко останал живец. Аз не ръкопляскам.
– Уважаеми Колеги, днес е втората церемония на Възраждането и Ви благодаря, че присъствате! Миналата ни донесе осем бременности и шест здрави бебета!
Тишина – всички са прекалено нервни или просто не им пука какво ще стане, като мен.
Решихме да се опитаме да се размножим. Без оборудване за ин-витро процедури, по „старомодният“ начин. За да се избегнат дрязги и скандали, всичко е в двете урни. Една – с жени (не раждали последният път), а другата – с мъже. Контролирано, без любов – само оплождане. Изтеглените двойки имат една година, в която да дадат всичко от себе си, за да имат дете. През това време всеки можеше да се чука само с другарчето си. Миналият път не ме изтеглиха. Сега вероятно щях да съм избран, но не виждах желание в себе си дори и за това. Надявах се поне да ми се падне дама, която да ме мотивира.
Тегленето започва. Име от урна „М“, име от урна „Ж“. Честито!
Оценявам усилията на Капитана да не му личи колко е съсипан, но не съм длъжен да се радвам и пляскам.
Чувам своето име:
– Дани Българина! – провиква се с фалшив ентусиазъм водачът ни.
Следващото име ще е на жената, с която волю-неволю ще се потим за благото на човечеството. Затаявам дъх. Фалшивата му усмивка леко помръква:
– Берта Щрос.
Шибан късмет! С германката сме си партия – на по чашка сме лафили цели нощи. Дружи предимно с мъже, нормално за обичаща алкохола мъжкарана. Веднъж, след много потийн, ми сподели, че е лесбийка.
Гледаме се с погледи, излъчващи тотална липса на ентусиазъм. Ставаме и мълчаливо тръгваме към моята стая. Влизам, вадя шишето с прозрачна огнена течност и я поглеждам:
– Да пием по едно-две?
Берта се усмихва и кимва:
– Шибан късмет, Дани!
Бележки:
* потийн – ирландски алкохол от картофи, 40-90% алк. – Бел.а.
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: