Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Валентин Д. Иванов

Четиридесет и три минути

разказ

 

Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант Николов друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата с него отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със старата пушка, защото пущината имаше много силен откат и рамената ги боляха.

Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.

Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.

Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зейнала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, няма излизане. И помощ отникъде не очакваха – преди извънземните да изпепелят полицейската Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде.

Последният половин час се развиваше епично, по Записките на Иван Вазов. Или на Захари кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но тогава съученичката Милка, която си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от който и да е дърт писател.

Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Там се криеше най-близкият нашественик. Пушката беше у сержанта и той натисна спусъка.

Светкавици излязоха от очите му, кремъклийката падна на земята. Софиянецът – Памуклиев, Памука за приятелите – само това чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барутът в подобни вехтории.

Мацето хлипаше зад тях.

– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза Николов.

– Млъкни, ма – сряза я Памука. Биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в корените на огромния бряст. Или клен.

Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.

Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прежуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.

– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.

– Нали ми видя книжката – измърмори вторият защитник на човечеството.

– Малко ли ми минават през ръцете…

– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.

От към километричния камък се чу нечовешки вой.

– Като Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в „С деца на море“.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.

– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им бяха казали, че за да се запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.

Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!

– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.

– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.

– Значи инженер без пет минути. С това те – ченгето извади от джоба си заостреното нещо, което бе задигнал от първия убит зелен – изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.

– Бластер?! Как се оказа у теб? – зяпна баровецът и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!

– Spoils of war – отвърна ченгето с цитат от Цивилизацията. – Аз не можах да го включа. Виж дали ти няма да можеш. Лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.

– Пазете се! – викна мацето на софиянеца.

Двамата заровиха лица в тревата.

Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.

Ченгето надигна глава.

Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.

Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.

В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерът. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.

Двамата с пришълеца стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха. Николов предвидливо притвори очи.

Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина от тялото на софиянеца се свличаше в краката на ченгето.

Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.

* * *

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.

– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.

– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer.

---

Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: