Конкурси Краят на света и след това (2017-2018)

Четиридесет и три минути, от Валентин Д. Иванов (разказ)

Четиридесет и три минути, от Валентин Д. Иванов

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Валентин Д. Иванов

Четиридесет и три минути

разказ

 

Ирония на съдбата. Преди по-малко от час сержант Николов друсаше някакъв баровец от София за неизправен пожарогасител, а сега двамата с него отразяваха нашествие на извънземни. Редуваха се да стрелят със старата пушка, защото пущината имаше много силен откат и рамената ги боляха.

Наоколо ухаеше на лятна гора, бръмчаха мушици и ако човек се загледа в меката пръст покрай потока сигурно щеше да открие заешки и еленови следи. Обидно беше да умираш в място, пълно с толкова красив живот.

Отдавна свършиха патроните в пистолета на сержанта. За щастие попаднаха на кремъклийката в етнографския музей на селото, където зеленокожите ги бяха сгащили по-рано. От там задигнаха и бъклицата, с която сега мацето на баровеца им носеше вода от ручея в дерето зад тях.

Уж е голяма България, петстотин километра от единия до другия край, а нямаше накъде да отстъпват – на отсрещния склон бе зейнала дупката на изоставена каменна кариера. Влезеш ли вътре, няма излизане. И помощ отникъде не очакваха – преди извънземните да изпепелят полицейската Астра, по радиото съобщиха, че летящи чинии са накацали навсякъде.

Последният половин час се развиваше епично, по Записките на Иван Вазов. Или на Захари кой-беше-там. Учеха ги в училище тия работи, но тогава съученичката Милка, която си разкопчаваше най-горното копче на престилката, беше много по-интересна на бъдещия полицай от който и да е дърт писател.

Николов се замисли за копчето и едва не изпусна как едно зелено пипало се показа от лявата страна на километричния камък с числото дванадесет. Там се криеше най-близкият нашественик. Пушката беше у сержанта и той натисна спусъка.

Светкавици излязоха от очите му, кремъклийката падна на земята. Софиянецът – Памуклиев, Памука за приятелите – само това чакаше, хвана я и взе да сипва барут в затвора, или както там се наричаше мястото, в което се слага барутът в подобни вехтории.

Мацето хлипаше зад тях.

– Някой иска ли да пие? – попита то през сълзи и избърса сополите си в разкъсания ръкав на блузката. Лакоста, забеляза Николов.

– Млъкни, ма – сряза я Памука. Биреното му коремче се повлече по земята, докато той припълзяваше към импровизираната им огнева позиция в корените на огромния бряст. Или клен.

Нямаше особено значение дали баровецът ще улучи, това беше последният им огневи рубеж – Николов се сети за бойния устав на мотострелковите войски, който зубреше едно време в казармата.

Полицаят вдигна поглед към небето. Юлското слънце прежуряше от горе. Пейте робини тез тъжни песни, спомни си той, докато разтъркваше натъртеното си рамо.

– Хей, Памуклиев, как ти е името? – попита сержантът. – Ако ще мрем заедно, поне да се познаваме.

– Нали ми видя книжката – измърмори вторият защитник на човечеството.

– Малко ли ми минават през ръцете…

– Манчо се казвам – отвърна онзи и стреля.

От към километричния камък се чу нечовешки вой.

– Като Парцалев – добави през зъби баровецът и на свой ред се хвана за рамото – в „С деца на море“.

Николов пое кремъклийката и взе да я пълни с барут. Оставаше им за още десетина изстрела.

– Аз пък се казвам Иван, Манчо. – В полицейското училище им бяха казали, че за да се запомниш по-добре едно име, трябва да го повториш веднага след като са ти го казали. – Според мене останаха само двама пришълци. Вземи един камък и го хвърли към онези храсти, към тяхното дясно. Аз ще изпълзя с пушката наляво. Ако имаме късмет, поне единият ще се покаже мъничко иззад дървото, достатъчно да му светя маслото.

Така и стана. Извънземните не се отличаваха с особено тактическо майсторство. Дори Николов да не си беше губил времето като тинейджър с всякакви шутъри, пак щеше да ги очисти един по един, както си иска. Само да го нямаше това ужасяващо преимущество по огнева мощ, което им даваха бластерите!

– Какво си учил, Манчо? – внезапно се сети полицаят.

– Завърших икономика в Свищов. А преди това изкарах два курса машинно инженерство във ВМЕИ-то.

– Значи инженер без пет минути. С това те – ченгето извади от джоба си заостреното нещо, което бе задигнал от първия убит зелен – изпепелиха партньора ми и взривиха служебната кола.

– Бластер?! Как се оказа у теб? – зяпна баровецът и го претегли на ръка. – Я, колко е лек!

– Spoils of war – отвърна ченгето с цитат от Цивилизацията. – Аз не можах да го включа. Виж дали ти няма да можеш. Лъчът излиза от този край – той посочи с пръст.

– Пазете се! – викна мацето на софиянеца.

Двамата заровиха лица в тревата.

Храстът зад гърбовете им избухна в пламъци.

Ченгето надигна глава.

Извънземният се приближаваше, носен от многобройните пипала, които израстваха от долния край на цилиндричното му тяло. Забелязал е, че между изстрелите ни има цяла минута, ако не и две, и е решил най-после да се възползва от огнево си превъзходство, съобрази Николов.

Сякаш прочел мислите му, зеленият стреля отново. Ослепителна светкавица се заби в земята на две крачки от тях, замириса на изгоряло.

В този миг Памуклиев откри как се пуска бластерът. Изправи се в цял ръст и вдигна оръжието.

Двамата с пришълеца стреляха едновременно. Светкавиците им се плъзнаха по успоредни линии, разминаха се във въздуха. Николов предвидливо притвори очи.

Когато ги отвори, зеленият го нямаше, а долната половина от тялото на софиянеца се свличаше в краката на ченгето.

Николов погледна часовника си, верен на навика да фиксира времето на събитията. От началото на извънземното нашествие бяха минали четиридесет и три минути.

* * *

Погребаха свидната жертва в борбата с нашествениците без салюти. С кремъклийката беше шумно, а бластерът се нагря толкова от прякото попадение, че светеше в червено и изобщо не беше ясно дали ще работи.

– Какво ще правим сега? – попита Муци. – Дрехите ми са съвсем разкъсани.

– Ще минем през селото да ти реквизираме нови одежди от вилите – отвърна Николов. – После ще партизанстваме. Като в Command and Conquer.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 3.6/5. From 27 votes.
Please wait...

Един коментар по “Четиридесет и три минути, от Валентин Д. Иванов (разказ)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.