Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Яница Христова
Новият свят
разказ
Криогенната капсула пропука и металният ѝ капак се отвори сред облаци от ледена мъгла. Мина известно време, докато Крис се съвземе и отвори очи. Но когато го направи, дузина зелени човечета стояха пред него и се взираха с нетърпение в премръзналото му тяло.
– Къде съм? – попита младият мъж.
– На Земята – отговори един от зелените. Приличаше много на човек. Имаше същите черти като човешките, същото изправено тяло, същите движения. Само тенът му беше… зелен. Масленозелен. Като на борово дърво посред зима.
– Коя година е? – продължи с въпросите Крис.
– 2125 – отговори Зеления. – Бил си в криогенен сън близо век. Случайно попаднахме на капсулата ти при разчистванията днес…
Крис се понадигна до седнало положение в кушетката, върху която го бяха поставили. Огледа се трескаво. Зелените хора се поразмърдаха смутено и се отдръпнаха от леглото му.
– Какво се е случило със света?! – възкликна той.
* * *
Кристиян беше все още момче, когато в началото на 21 век нашумялата новина за края на света, породена от древния календар на маите, бе обзела медийния поток на настръхналата в очакване планета. Той гледаше с насмешка към подобно развитие на събитията – все пак младостта има навика да вярва в собственото си безсмъртие. Но когато няколко години по-късно опитите с ядрени оръжия зачестиха, вълни с бежанци започнаха да прииждат към родината му, а една съвсем реална световна война взе да надвисва като възможно бъдеще над хоризонта, той се изплаши. Не на шега. В банковата му сметка вече имаше солидна сума, събрана като на магия с няколко разумни операции с нова криптовалута… И идеята не закъсня. Много новобогаташи се изкушаваха от мисълта да тръгнат с еднопосочен билет на космическа екскурзия или да замразят телата си в очакване на един по-добър живот в бъдещето. Втората опция му се стори доста по-съблазнителна.
* * *
Зеления каза, че ако Крис желае, може да му казва просто Ти. Имената престават да имат значение, когато личността е обвързана изцяло с общността, тогава и индивидуализмът става излишен – съвременен постулат, сподели Зеления.
Вървяха из широките пътеки, които се простираха сред дърветата, храстите и цялата растителност пред тях. Тук-таме се мяркаха малки дървени къщички, на места се очертаваха руини от по-мащабни сгради – такива, каквито изпълваха спомените му, от един свят, който Крис сам обитаваше преди.
– Но… какво се е случило? Къде са автомобилите, бетонът, стъклените бизнес сгради, металните скелета на строежите? Къде са комините на заводите? Къде е… всичко? – Крис сломено седна до едно ябълково дърво. Красиво беше. Въздухът беше чист, но му се струваше нереално животът днес да е така… първобитен.
– Нямаме нужда от тези неща – спокойно отвърна Зеления и седна до него. – Хората осъзнаха, че имат прекалено малко реални потребности и прекалено много алчност, от която трябва да се освободят. Отне десетилетия, няколко поколения, много труд и ето ни днес – живеем най-екологичния възможен живот в цялата Вселена.
– Моля? – не разбираше Крис.
– Скоро сам ще се увериш – усмихна му се Зеления.
Младежът въздъхна тежко. Вдигна поглед към небето – ясно, синьо, почти без облаци. В далечината се очертаваше билото на Витоша, слънцето трептеше ярко по небосклона и окъпваше цялата тучна зеленина в светлината си. Погледът на Крис се плъзна към клоните на дървото, под което стояха – отрупано цялото с плодове, тежки и червени. Протегна ръка към една от близките ябълки.
– НЕ! – скокна на крака Зеления и го спря с бързо движение. – Какво си мислиш, че правиш?!
– Ами… щях да я изям. Не може ли? Да не е отровна?
– Не ядем вече такава храна! Не можеш да си вземаш всичко, което пожелаеш, от природата! Така се превръщаш просто в биологичен паразит.
– Не разбирам – Крис притеснено се отдръпна от дървото.
– Ох… седни. Ще ти обясня.
Двамата отново седнаха в тревата.
– Всичко започнало в първите десетилетия на 21 век. Говори се, че началото поставили веганите със своите протести в центъра на София, на „Витошка“. Те били първите Пробудени, основоположници на Новия свят. Скоро се появили и други, хиляди други техни съмишленици. Първо се отхвърлило месото от световната хранителна листа, след това отпаднали всички животински продукти, рибата, а скоро и зеленчуците, както и плодовете един по един. Човечеството започнало да разбира, че като консуматор вреди не само на собствения си организъм, а и на цялата планета. Генетиците вече знаели достатъчно за нашия геном. От години били наясно, че различните видове се различаваме прекалено малко един от друг, няколко модификации и… човечеството е готово за нов скок в еволюцията. Ето ни и нас. Хлорофилът в кожата ни помага да абсорбираме слънчева светлина, която задвижва метаболизма ни. Прави ни зелени, но пък и… красиви, нали? Вечер спим в пясъчни легла, приемаме и една хранителна добавка с химични вещества, които подпомагат процеса на синтез на енергия от околната среда. Вярно, когато слънцето залезе, сме нефункционални, но какво пък? Вече светът е различен. Има мир. Всички живеят еднакво, равни пред Слънцето. Няма битка за власт, защото няма ресурси за разпределяне. Разбираш ли? Какво повече можем да искаме?
– Ами щастието? Стремежите? Мечтите? Любовта? – Крис се опитваше да проумее чутото, но цялото му съзнание се бунтуваше. – Не можеш просто да ми кажеш, че сме се превърнали в… зеленчуци!? Не съм си съхранил живота в ледена капсула за век, за да разбера, че това е краят на човечеството!
– Не е краят! Това е едва началото на една нова форма на живот, на цял един нов свят!
– Искам да се махна! Има ли още туроператори по космодрумите? Ще емигрирам на друга планета!
– Боя се, че не можеш, Кристияне. Вече не се произвежда подобна технология. Ние, зелените, не можем да обитаваме Космоса, затова и технологията спря развитието си. Спори от познатата ти стара цивилизация вероятно съществуват някъде в безкрая на Вселената, но нито поддържаме връзка с тях, нито ни интересуват…
Кристиян не каза нищо повече. Беше сломен. Бъдещето, за което беше мечтал, бе пречупило духа му. Той стана и се запъти към криогенната си камера сред руините на предишния научен център. Тази епоха не му допадаше. Може би след още някой век светът щеше да бъде достатъчно добър, за да се завърне в него…
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: