Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Мария Гаралова
В очакване на бъдещето
разказ
– Краят на света дойде за мен тихо и безболезнено – каза цветето, облегнало листенца на стъклената ваза. – Всъщност още дори не е дошъл, въпреки че усещам, че водата ще ми стигне за още няколко дни и моите сили ме напускат вече.
Небето беше златистозелено, във въздуха се носеше неприятният мирис на развалени яйца, по всяка вероятност концентрацията на сероводород беше убийствена.
– Откъснаха ме деня преди да завали и ме поставиха в тази кристална ваза близо до прозореца. Така можех да наблюдавам света и болката ми намаляваше. През нощта ме събуди бурята… Дълги змиевидни езици се спускаха от небето до земята. Те палеха всичко, до което се докоснеха. Тътен огласяше простора и тъмнозелени кълба дим се носеха от вятъра. Тогава заваля… Валя през цялата нощ и през деня, дори сега малки зеленикави капчици все още трополят по ламаринения покрив…
Киселинният дъжд дойде като обикновена буря, но уби всичко наоколо. Тревата беше изгорена, животните и хората бяха задушени от убийствения сероводород, който проникваше незабелязано в домовете и дробовете на хората. Краят за много живи същества дойде в съня им и те не осъзнаха какво им се случва. За други беше доста по-зловещо, те се бореха за всяка глътка въздух, но неумолимият ход на газа намираше пролука и изпълваше живота на хората. Целият кислород се беше свързал със сярата и вече убиваше, не поддържаше живота…
– Аз се спасих… Не е правилно да казвам, че съм живо, по-скоро аз умрях още щом ме откъснаха… Но все пак се чувствам по-живо от братята и сестрите ми, които бяха изгорени от проклетата киселинна вода. Вярно, че кислородът ми липсва, но се държа. Отказах се да се опитвам да фотосинтезирам в мига, в който ме отделиха от корените ми, но не съм се отказало да се боря за още малко време под слънцето – каза цветето, докато оглеждаше света през прозореца. Така му се искаше за последен път слънчевите лъчи да разрошат листенцата му и някоя пеперуда да кацне върху него, целувайки го, а то да ухае и да се усмихва.
Една беда никога не идва сама.
– Ден след бурята Земята се разтресе. Огромни пукнатини набраздиха изгорената земя. Прозорецът се пръсна на хиляди парчета. Усетих как вазата се плъзга по перваза. Малко преди да падне вятърът ме пое и ме захвърли на поляната пред къщата. Подхвъли ме още няколко пъти и отмина, аз се залепих до жалката тухлена стена на останките от сградата. Другите къщи ги сполетя същото, дървета бяха пропаднали в недрата на земята. Страхувах се да не ме блъсне вихърът и мен в черната бездна…
Земетресението дойде внезапно и си тръгна също толкова бързо. Но причини непоправимото. То разцепи земната гръд на безброй места. Събуди огромни вълни от киселогорчива морска вода и ги подгони надлъж и на шир. Унищожи всичко, което бурята пожали.
– Усещам, че без вода краят ми ще дойде до няколко часа. Поне слънцето е над мен, въпреки че не се вижда от плътния зеленикав облак, прегърнал небето. Наистина лъчите парят по-жестоко от преди, но все пак е приятно. Спомням си, когато за пръв път показах листенца над земята. Беше голяма борба с пръстта, но тя ме направи по-силно, ароматните слънчеви лъчи бяха моята награда за старанието. Около мен бяха моите братя и сестри, които ме бяха изпревалили. В момента всичко това няма значение… Сега лежа на същото място, но тук няма нищо, само пареща твърда пръст и овъглените трупове на разни цветя и тревички. Чудя се дали има още оцелели, или аз съм последното живо същество на тази планета. От една страна ще се радвам да има други, но от друга ще бъда много гордо, ако само аз съм имало късмета и куража да остана докрая. Все едно, няма да разбера.
Цветето никога нямаше да разбере, но то наистина беше единственият наблюдател на краха на живота. То успя да види всичко макар и в намалени размери, доколкото кръгозорът му го позволяваше. Земята беше опожарена, удушена и залята с огромни количества киселина… А хората, тези така изящни същества, венецът на живота, не успяха да сторят нищо за спасението си. Те вбесиха природата, разплакаха я и я накараха да се отрече от живота. Тяхната алчност унищожи дома им и разпали гнева на вечността. Имаше сили, по-могъщи от тях, но хората се смятаха за богове. Стихиите не се интересуваха от банкнотите, разпилени по земята… Много малка част от човечеството имаше щастието да се укрие в специализирани бункери дълбоко в земните недра, но те не издържаха на земетресението, което беше невиждано до сега. Никоя скала не можеше да го определи. То идваше от недрата на земята и разтърси целия свят във всички посоки. Трупове на животни и хора се въргаляха навсякъде, а вятърът грижливо ги натъпкваше в зейналите ями.
– Време е да се сбогувам със света или поне с това, което е останало от него – изстена цветето и склони глава на земната твърд.
От очите на цветето се търколиха няколко кристални сълзи, пълни с надежда. В тях невинно беше скрило няколко семенца. Те попаднаха в една малка пукнатина и зачакаха търпеливо бъдещето.
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: