Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Георги Янев
Надежда
разказ
Сблъсъкът беше неизбежен. Напълно приемаха вероятността след събитието да няма оцелели. Дори при този факт нямаше обезкуражени, по-скоро бяха мотивирани и обединени около най-важния приоритет, оцеляването. В противен случай всичко губеше смисъл.
Тези мисли нахлуваха в главата му и не спираха да се блъскат като вълни в стар вълнолом. Погледът му бе замъглен, тялото сковано, безчувствено. Искаше му се да изкрещи, но и затова нямаше сили. Едно бе сигурно – сблъсъкът се бе състоял по-рано от изчисленото. Нямаше представа от колко време лежи затрупан под отломките разкъсана стомана. Цяло чудо бе, че все още диша, че все още е жив. Шумът в ушите плавно бе заменен от случващото се наоколо. Отвсякъде прииждаха звуци от стържещ метал, грохот от разпадане и циклични експлозии. Нямаше къде да отиде, просто трябваше да успокои мислите и да зачака със смирение края си.
Земята под него се разлюля и пропадна, тялото му се освободи от капана и я последва с железата, които го бяха приклещили. Посоката не го изненада. За стотни от секундата вече се премяташе свободно в открития космос. Скафандърът от последно поколение, прилепнал плътно по тялото, му се активира, включи терморегулатора, прилепящия магнит и разбира се – енергийния шлем, пускайки му така ценния въздух. След секунди, вече прилепен за едно голямо парче метал, наблюдаваше с тъга ужасяващата картина на разпадащия се кораб. Оставаха му цели 120 секунди въздух, явно имаше повреда, но и дори да нямаше, в най-добрия случай щеше да разполага със 120 минути. Какво пък, щяха да са достатъчни за това, което бе чувал. Всички говореха как човек, изправен пред прага на смъртта, виждал живота си като на филм. Като че ли бяха прави.
Очите му се притвориха и ярки цветни образи от миналото започнаха да изплуват. Някои преминаваха като проблясъци, други се застояваха по-дълго. Първият такъв бе, когато, едва петгодишен, майка му го прегръщаше със сълзи на очи, поднасяйки новината деликатно, доколкото й бе възможно, че животът на Земята е обречен. Какво ли разбираше едно дете от живота и смъртта? Явно достатъчно, за да може този миг да бъде толкова силен. Можеше да се закълне, че точно в този момент на това студено място усещаше топлия ѝ дъх по бузата си. Картините отново се впуснаха в бърз бяг. Вече деветгодишен се държеше за ръцете на родителите си, стъпвайки за пръв път на „Надежда“. Най-мащабното постижение на човечеството. Целият човешки свят бе впрегнал усилията си за построяването на този космически Ноев ковчег. Лотария бе определила 250-те хиляди щастливци, които щяха да се отправят в това дълго космическо пътешествие. Разпределени по умения, генетична устойчивост, възраст и куп други критерии. Генът на родителите му бе приоритетен при избора им.
Мисълта за родителите му го изкара от унеса. Допреди няколко часа бяха заедно, ами сега? Мозъкът му определено не искаше да се натоварва в тази насока и бързо го върна в залата, където за президент бе избран онзи адмирал, чието име трудно произнасяше. Той щеше да води първото поколение през прехода. Всички бяха наясно, че няма да достигнат до крайната цел на мисията, но той се чувстваше длъжен да го обяснява отново и отново. Двигателите на „Надежда“ имаха практически неизчерпаем ресурс, но бяха бавни за едно поколение да достигне крайната точка. Така, за да стигнат хората „Нова Земя“… колко тривиално звучеше само… бяха необходими тринадесет поколения. Хранителните запаси щяха да бъдат достатъчно, ако броят на обитателите остане константен. Само когато някой се споминеше, на лотариен принцип щеше да се избира двойка, която да се сдобие с наследник. Тези двойки, като родителите му, автоматично отпадаха от лотарията, тъй като на борда вече имаха такъв.
Поредният спомен, който се задържа, бе двадесет години след качването на „Надежда“. Появиха се последните накъсани и на моменти неясни образи от случващото се със Земята. Финалният кадър обаче бе най-тежкият емоционално. Светът, който познаваха и наричаха свой дом, се бе превърнал в огромно овъглено кълбо. Вследствие на тежкия сблъсък с астероида, който ги бе принудил да търсят своя нов дом в непознатия космос.
Въздухът свърши и скафандърът любезно го помоли да открие източник на такъв. Докато изреждаше последствията за организма му, Петър използва последните си секунди да отправи поглед към разпадащия се кораб. „Надежда“ се разкъсваше на по-малки и по-малки парчета, сблъсъкът с космическото тяло, което така и не успяха да идентифицират, се бе оказал фатален. Купищата грешки, които бяха допуснати при изграждането на кораба, сега костваха всичко. Щитовете се бяха оказали неефективни, липсваше и спасителен план Б, но най-големият проблем бе в навигацията и маршрутизатора. Веднъж зададена посоката, никой и нищо не можеше да я промени. Изчисленията показваха, че пътят е напълно безопасен, а и вероятността за сблъсък на това голямо пространство се считаше за абсурдна.
Погледът на Петър отслабваше, но не спираше да търси, надяваше се да види поне двете транспортни совалки с оцелели на борда им. Явно и там късметът ги бе загърбил, след като видя части от едната да се реят. Втората обаче запали искрица в умиращото му тяло. Совалката се изплъзна от кораба, двигателите заработиха и точно когато щеше да потегли, мощен взрив от „Надежда“ я разкъса на две. Вълната се разнесе. Достигайки до Петър, тя го запрати като перце в космическата шир.
– И без това нямаше къде да отидат – си помисли, издъхвайки.
Скафандъра отчете смъртта и се изключи. Петър се отдели от парчето метал, понасяйки се свободно заедно с още хиляди замръзнали човешки тела.
* * *
Някъде в безкрайната вселена в същия момент се водеше спокоен анализ.
– Появи се нов разумен вид в сектор 8. Данните сочат, че се е развил до ниво 3, клас 1. Опасявам се, че това нарушава баланса.
– Изчакай малко!
– Трябва да се вземат мерки, знаеш какво се случи предния път.
– Зная, но не бързай! Изчакай, изчакай и ето! Виждаш ли?
– Какво да видя?
– Сектор 3! Току що там издъхна последният представител на раса от същото ниво 3. Няма нужда от мерки, балансът е възстановен!
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: