Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Радина Ангелова
Звездни слушатели
разказ
През целия ден клюмах. Вчера до сутринта с Витан съзерцавахме звездите, полегнали върху боцкащата трева на хълма. Имахме си една игра: да си изберем звезди и да измисляме истории за тях. Той беше по-добрият в астрономията. Аз дори съзвездията не можех да открия. Стигаше ми да разпознавам Слънцето. Въпреки това все някой ми подсказваше верните отговори по астрономия. За мен тази наука бе безполезна, а всичко в образованието бе обвързано с нея. Тъкмо се оплаквах на Витан колко ми се спи, когато той ме сръчка.
– Сиса, ако няма да слушаш урока, поне не пречи на другите да научат нещо – сряза ме г-жа Ракова. Огледах се. Половината спяха, другата половина зяпаха през прозореца. Никой не се интересуваше от това колко километри са равни на една светлинна година, а тя винаги само мен гледаше.
Изтрещях.
Скочих и направо ѝ заявих в лицето какво мисля за нея и тъпия ѝ предмет, както и образно описах къде да си го завре. Тя почервеня.
– На колко километра са равни 17 светлинни години? – процеди през зъби г-жа Ракова.
Всички се умълчаха, вперили поглед в мен. Капчица пот се стече по продължението на гръбнака ми. Загазих. Умът ми се изпразни. Нямаше да ѝ доставя удоволствието да вижда паниката ми. Долових далечен шепот. Някой ми подсказваше. Ако е грешно, жив ще го изпека. Повтарях всяка цифра с равен тон и каменно изражение, докато гледах учителката в очите:
– 160832423211032.59 километра.
– А 50 светлинни години? – потърка брадичка г-жа Ракова.
– 473036538855978.25 километра – издекламирах чутото.
– И какво, звездите ли ти го казаха? – подхвърли някой от задния чин.
Знаех какво означава това. Чували сме доста за звездните слушатели – силно опасни откачалки, които извършват масови изтребления и се оправдават, че звездите ги накарали. Очаквах спасителят ми поне да ме защити, но получих подкрепа единствено от Витан, който извади от джоба си плоско устройство, считано за изчезнало от хилядолетия – смартфон.
– От мен ги видя – показа картинка със стойностите.
Не разбрах защо излъга, но му повярваха. Направи ми знак да замълча. Цялата бях плувнала в пот. Само на мен ли ми е толкова горещо? Чак тогава забелязах какво гледат другите навън. Слънцето бе червено и прогресивно нарастваше.
– Ммм, все едно ям пясък. Месото е по-вкусно – долових същия шепот. Възможно ли е…
– Спри го! – учителката се хвърли към мен обезумяла. Сграбчи ме за ризата и ме разтресе.
– Не знам как! – отскубнах се.
– Питай го какво иска – предложи някой отзад. Помислих си го.
– Смърт! Вашата смърт, нищожни човечета! – прогърмя шепотът като тътен. В ума си прехвърлях чутото за звездните слушатели. Няма да убивам!
– Защо?
– Защото рушите всичко, до което достигнете – проехтя шепотът.
Историческите данни гласяха, че някога имало метал на Земята. Сега всичко бе органично. Още при първите мащабни слънчеви изригвания и последвалите пандемии богатите хора ограбили благата на планетата, построили космически совалки и напуснали Земята. Оставили са ни да умрем. Щях да направя същото с тях, ако бяха живи. Не ги познавах. Слънцето чакаше.
– Вземи хората, напуснали Земята – помислих си, взирайки се към огненото кълбо. Спря да нараства, ала пулсираше. Една грешна дума и избухва.
– Те предложиха вас.
– Те рушат, те са виновниците, а ние градим върху останките! – повиших тон мислено. – Релефът бе силно разкопан – търсели са гориво или метали. С времето сме засадили растителност върху почва от разложените трупове, жертви на звездните слушатели. Всичко наоколо е зелено. Отровената вода се е избистрила. Препитаваме се от земеделие и животновъдство. Има храна за всички. Земята е Рай.
– А вие така угодно им служехте – засмя се Слънцето.
– Не съм била родена тогава, за да плащам минали чужди грехове.
– Та вие от хиляди години ги изплащате – неусетно извъртя нещата Слънцето.
– Именно!
– Ако се появи дори тенекия, ще излетите с нея при първа възможност – Слънцето.
– Избрахме Земята и ще се борим за нея. Тя е нашият дом – натъртих.
– Така да бъде! – заваля дъжд. Изви се страшна буря. Сиви облаци скриха Слънцето. Това продължи цял ден. С Витан посрещнахме нощта на хълма. Беше омърлушен.
– Какво има? – попитах го. Витан въртеше смартфона в длани.
– Кети не отговаря – измънка той. Слушала съм много за гаджето му, но не одобрявах връзка от разстояние.
– От къде е Кети? – за пръв път попитах.
– Космическа станция около Земята. – Прималя ми.
– Сигурна съм, че е добре – излъгах. Пожертвах я. Кой знае колко още заедно с нея. Животите им ще тежат на моята съвест, ала трябваше да избирам. Избрах да спася себе си, Витан и всички други, които останаха и се борят Земята да се излекува и пребъде.
– Потърси връзка по-далеч – хрумна ми нещо.
– Например? – повдигна вежда Витан.
– Марс? – свих рамене.
– За секунда се свързах и загубих сигнал – извика Витан. Слънцето заличаваше връзката ни с други хора. Не искаше да знам ако има живи. Само едно „Кажи?“ го потвърждаваше, преди екранът да изгасне окончателно. Витан метна устройството в дерето.
– Посочи ми Венера – помолих Витан.
– Странно, не я виждам…
Знаех какво означава това. Предупредени сме. Меркурий и Венера бяха погълнати. Един грешен ход и следващите сме ние.
В небето отломките космически боклук изгаряха.
– Я, падащи звезди. Пожелай си нещо! – Витан се разведри.
Започнахме пак своята звездна игра.
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: