Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Ирена Радева
Точно време
разказ
Казвам се XY56K21-0215-0032. Понастоящем излежавам доживотна присъда без право на замяна в отделението за углавни престъпления на затвора „Alba Nuadh” в Нова Скотия. Преживях това, което имам основания да нарека Големия потоп, благодарение на персонализираната стоманена клетка за видео надзор и автоматично управление на жизнената среда, разработка и производство на концерна Halifax Power Solutions Inc. Заключен зад хидроизолираната титаниева врата на моята клетка, слушах прииждането на водите на Северния атлантически океан и река Сейнт Лоранс и наблюдавах смръщването на небето и появата на клинообразни черни облаци през малката амбразура от боросиликатно стъкло. От съображения за сигурност амбразурата е поставена на нивото на подсиления таван. Не се наемам да твърдя, че причината за изчезването на персонала е потоп в истинския смисъл на думата, но в предишния си живот работех като хидроинженер и не вярвам, че бих могъл да сбъркам природата на звуците, които чух. Наблюдавах също и изчистването на небето, оттеглянето на клиновидните облаци и появата на слънцето. Налагам си да не мисля какво се е случило с персонала или с останалите трима затворници от отделението за доживотни присъди, но не съществуват причини да смятам, че са мъртви, защото всички клетки на това ниво са дело на Halifax Power Solutions.
* * *
Точно време от началото на изолацията: седемдесет и два часа.
Програма за деня: Агнешко с ориз, развлекателно четиво – „Процесът“ на Кафка.
* * *
В третия ден от необикновената ми изолация машината за вода и въздух работи безшумно и сравнително добре. Диспенсърът за храна подава порционите редовно, но не ми се мисли какво ще се случи, ако и двете машини спрат, а това неминуемо ще се случи, когато токът от генератора прекъсне. Не мисля да чакам дотогава. За цялото това време не съм имал контакт с персонала. На втория ден от моята изолация опитах всичко – блъсках по вратата, докато кокалчетата на ръцете ми посинеят, крещях до прегракване, макар да съм наясно, че килията е отчасти звукоизолирана, опитах също да откъртя с голи ръце металната койка от гнездото ѝ в стената. Имах известен успех с футуристичното цукало, което досега ми бе служило за естествени нужди. Наложи се да спра, когато системата започна да връща съдържимото. Все още не се тревожа.
* * *
Точно време от началото на изолацията: деветдесет и шест часа.
Програма за деня: Пиле фрикасе. Стречинг упражнения, ако искам.
* * *
Все по-трудно овладявам пристъпите на паника. На четвъртия ден от потопа знам със сигурност, че не мога да се измъкна сам от персонализираната клетка на Halifax Power Solutions. Известно време обмислям възможността другите трима по някакъв чудодеен начин да са се измъкнали от килиите и да ме спасят, но тази възможност е обидно малка. Първо, не вярвам някой от тях да намери изход от металния ковчег, за който аз сам да не съм се сетил за двегодишното ми престой тук, второ, нямам основание да смятам, че престъпници, осъдени на доживотен затвор, ще се върнат да ме спасяват. Опитите да измъкна койката от гнездото ѝ от подсилена стомана ме разсейват за точно тридесет и четири минути, но бързо се уморявам. Вероятно в следващите дни ще успея да я избия. Решавам да поспя. Без друго нямам нищо за правене.
* * *
Точно време от началото на изолацията: сто и двадесет часа.
Програма за деня: Мътна вода с месо и лук. Не ми се чете.
* * *
Пети ден от потопа. Нямам представа какво е нивото на водата отвън, но машината за вода и въздух работи добре. За разлика от нея диспенсерът за храна сервира обяда със закъснение. Мога само да предполагам какво е. Прилича на телешко варено. Извод: диспенсерът за храна е привършил запасите. Блъскам по вратата с удвоена енергия, ритам и вия, но, както и в предишните дни никой не идва да ме спаси. Сам съм. Страхувам се. Не мисля, че ще мога още дълго да потискам пристъпите на паника. Известно време лежа и дишам ритмично. Това донякъде облекчава хистеричния пристъп, но продължавам да усещам спазматични пробождания в областта на сърцето. Остатъка от вечерта прекарвам в блъскане и ритници по койката. Мисля, че утре ще успея да я отвия.
* * *
Точно време от началото на изолацията: сто четиридесет и четири часа.
Програма за деня: Пюре от капия.
* * *
Не искам да знам какво е приготвял диспенсерът за обяд. Койката най-сетне поддава и пада от стената. По мои сметки днес е шестият ден от деня на потопа. Не че има как да го изчисля, ориентирам се по присъствието на слънцето. Все още имам вода, но нямам сили да извлача койката до стената, където е амбразурата. През целия ден рецитирам детски стихчета, за да заглуша тревожните мисли, но успехът ми се дължи повече на неритмичното подаване на кислород, отколкото на смешната ми терапия. Започвам да виждам сенки, чувам гласове и на няколко пъти си наложих да спя за да не давам възможност на разстроеното съзнание да измисля нови призраци. Господи, ако си на небето, направи така, че това да се окаже някакъв скапан експеримент на правителството, амин!
* * *
Точно време от началото на изолацията: сто деветдесет и два часа.
Програма за деня: Лук и стар брой на списание „Lifestyle“.
* * *
В стаята ми има хора! Някакъв тип се е настанил до вратата и отказва да се отмести, за да продължа с опитите да я разбия. Това внезапно ме разгневява, ритам и крещя на сянката, докато гърдите ми започнат да свирят и изчерпвам всички псувни, които знам. Ще го накарам да си плати за всичко! Другите се кискат одобрително и ме обграждат от всички страни. След това не помня нищо.
* * *
Точно време от началото на изолацията: двеста и шестнадесет часа.
Програма за деня: Сос за пържоли. Трябва да е някаква грешка.
* * *
Сенките в стаята ми са се увеличили. Не изглежда да ме забелязват. Навсякъде са. Подпират се по стените, блъскат се в ъглите, весело бъбрят до хидроизолираната врата. Моля ги най-учтиво да пазят тишина, но никой не ме чува. Ще накарам всички да млъкнат. Трябва ми въздух – от снощи кислородът в клетката не достига. Успях да изправя койката до стената и надникнах през амбразурата. Всичко е под вода… itsy-bitsy spider climbed up the water… itsy…
* * *
Точно време от началото на изолацията: неизвестно
Програма за деня: Да умра.
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: