Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков

 

 

Андрея Чапела

Сивият квартал

разказ

 

Решихме да сложим новите си черни обувки на висок ток – моите абсолютно същите като твоите – в чест на предстоящото ни приключение. Когато стигнахме до Норт стейшън, където никога не бяхме идвали, краката ни боляха, защото бяхме свикнали да пътуваме с автомобил. Чакахме метрото, хванати подръка, без да обръщаме внимание на студения зимен въздух, който се завихряше около краката и ни напомняше, че идеята да не си обуем чорапогащите през декември е ужасна. Но не мислехме за неща като времето, защото след като излъгах родителите си, че ще преспя у вас, а ти каза на своите, че ще останеш у нас, от центъра на града ни делеше четирийсетминутното пътуване.

Разбира се, идеята да отидем на купон там беше твоя. В дванайсети клас вече ти беше омръзнало да чакаш истинският живот да започне. Ти беше и онази, която предусети възможността да го направим, заради доверието, което родителите ни имаха. Възприемаха ни като добри и образовани, с хубави оценки от частното училище, зрели за възрастта си момичета, но най-вече вярваха, че сме способни да взимаме правилни решения, а и знаеха, че идеално познаваме рисковете, дебнещи из в центъра на града – място, завзето от Сивия квартал и обещанието му за сънищата на други хора, достъпни за всекиго със смелост и средства.

Докато чакахме метрото, именно тази сериозна част от мен преосмисляше плановете ни за четвърти път тази вечер, но ти не ми остави достатъчно време, за да се съсредоточа над страховете си. Все още хванати подръка се качихме на първата мотриса, която мина, и застанахме прави, пренебрегнахме свободните седалки и болката в краката. Когато метрото спря на следващата станция, ти обърна глава към мъж, който се бе втренчил в нас. Усмихна ми се заговорнически. Познавах те достатъчно добре – нямам детски спомен, който да не е и твой – и знаех, че искаше той да ни гледа, очакваше го още от онзи момент в пробната, когато си ни представяше преобразени.

Изглеждахме добре. След седмици спестяване тайно си купихме тези рокли в най-модерния оттенък на синьото за мен и на червеното за теб – които едва покриваха бедрата ни. За теб роклята имаше същата цел като грима и обувките на висок ток – да привлича погледи и да ни отвори вратата към света на възрастните, който ни очакваше само няколко месеца след дипломирането.

– Спри да си подръпваш роклята – сряза ме, когато бяхме на четвъртата спирка.

Пуснах плата, който дори не бях забелязала, че съм хванала. Ти разбра безпокойството ми, защото – иска ми се да вярвам, – същото бе обзело и теб. Тогава нямаше емоции, които да не изпитваме по едно и също време.

– Не мога да спра да мисля за всичко, което би могло да се обърка.

След като го казах, ти реши да ме разсееш и започна да говориш за имената, които си бяхме избрали за тази вечер. Повтори съчинената биография. Бяхме първокурснички в местния университет, които тайно търсят интересни изживявания. Ти беше прегледала включеното в основните курсове за първата година, за да добием представа какво би звучало правдоподобно. Висшата математика се беше оказала по-трудна от очакваното, въпреки че в училище боравехме много добре с числата, но литературата ни се стори невероятна. Впечатли ни курсът по национални и съвременни проблеми. С толкова много различни перспективи към Сивия квартал и неговите изчезвания, че не знаехме какво да си мислим.

Повтаряхме имената на прочетени автори и на популярните места около държавния университет, които ти отлично познаваше, нетърпелива да следваш там и да се махнеш от добрия квартал, в който бяхме израснали.

В онзи момент не мислехме за споровете с нашите родители заради плановете им да ни изпратят да учим в чужбина – планове, несъвместими с мечтата ни да живеем в центъра на града. Метрото излезе над земята, докато си представяхме апартамента, в който щяхме да живеем заедно и който щеше да се намира в близост до Сентръл стейшън, от където все още ни деляха десет спирки.

Замълчахме, за да могат очите ни необезпокоявано да се насладят на светлините и тъмните очертания на дърветата и сградите. Те преминаваха твърде бързо, за да успеем истински да се съсредоточим върху тях. Но забелязахме разликите в  обстановката, която ни посрещна. Сградите бяха по-високи и по-близо една до друга, не оставяха място за дишане, за паркове или за живот, който не е притиснат между бетона и другите съдби наоколо.

Когато излязохме от метростанцията, ти извади картата, която трябваше да ни отведе до купона. Така и не разбрах кой я е нарисувал за теб върху салфетката, нито кога възникна идеята да отидем до центъра на града. Знаех само, че от няколко седмици си обсебена от нея. Бях готова да имитирам твоята увереност, докато прекосявахме Сентърл стейшън, хванати подръка.

Телата, бягащи от студа, ни избутаха на улицата, далеч от метростанцията, направо в музиката от баровете, всяка следваща песен бумтяща по-силно от предишната. Олюлявахме се и вървяхме към главния булевард, щурмувани от миризмата на града, смес от мазна храна, пот и цивилизация. Бяхме заслепени от жълтите и червени фарове на колите и флуоресцентните светлини, които отблъскваха нощта от града; бяхме замаяни от шума на клаксоните, гумите, града. Загубих равновесие, но ръката ти ме подкрепи и ме насочваше, докато вървяхме на зигзаг през дебрите на центъра, които до този момент бяхме виждали само през деня и иззад затъмнените стъкла на автомобил.

Около нас улиците кипяха, имаше трескавост в движенията на хората, които препречваха пътя ни, като още една стена пред замисленото ни от съдбата. Ти се справяше с това като забързваше крачка, докато аз, обзета от страх, не можех да спра да си повтарям – като мантра – знаците, по които се разпознава територията на Сивия квартал. Ти спря на червен светофар. Попитах те дали искаш да се върнем и ти се изсмя. След като сме стигнали толкова далеч? Разбира се, че ще продължим.

– Няма да се откажеш сега, нали?

– Не, разбира се, че не.

А после се върнах към своята мантра, която помня от детството си: първо светлини, после паваж и щом сградите се променят, вече е твърде късно и си в средата на Сивия квартал. Огледах уличните лампи наоколо, за да се уверя, че сенките не се сместват, че осветените ъгли са все още добре очертани и не се сливат с тъмнината. С бърза крачка ти се отдалечи от главния булевард и навлезе в по-малките съседни улички, които бяха по-тихи и безлюдни.

Тишината ме връхлетя и забелязах, че се бяхме смълчали. Отново спряхме на червен светофар. Видях, че се оглеждаш за имената и номерата на улиците с намръщено изражение, сбърчила нос. Погледна картата за пореден път.

– Изгубихме ли се?

Ти ме погледна раздразнено, но призна, че някъде по пътя сме свили в грешна посока. Предложих да вървим до следващия ъгъл, до магазин за хранителни стоки, където можехме да попитаме за посоката. Знаех колко мразиш да си признаваш, че грешиш, но ти прие идеята ми, може би заради студа. Влязохме в магазина, обля ни топлина и тогава разбрах, че ушите ми бяха измръзнали.

Те ни видяха първи, но ти забеляза втренчените им погледи преди мен. Не знам дали сключи поглед със зеленокосото момче, но в един момент беше до мен, а в следващия правеше уверени крачки, като полюляваше бедрата си, по начин, който никога не бих могла да имитирам, към двете момчета, очевидно по-големи от нас – които седяха при касата. Нямаше нищо специално в тях, освен зелената коса на този, с когото ти заговори, нито пък нещо, което можеше да ни предупреди.

Аз останах при вратата, без да знам какво да направя под новите втренчени погледи и ярките флуоресцентни светлини на магазина, които ме накараха да осъзная колко ми беше студено, колко неудобни са обувките ми всъщност, колко много ме болят краката и колко абсурдна е кашата, в която сме се забъркали. Спрях се, преди отново да започна да подръпвам роклята си.

Не знам колко дълго стоях така до врата, вероятно само няколко минути, когато ти забеляза липсата ми и ме повика да се присъединя към теб. Вървях бавно, забила очи в обувките си, и избягвах вперените в мен погледи. Ти за кратко ми обърна внимание, когато се спрях до теб.

– Те също отиват на купона.

Намръщих се. Исках да ти кажа как това ми прилича на прекалено голямо съвпадение, но ти ме смълча само с един поглед. В очите ти разчетох молба да не провалям момента. С цялата си непохватност вдигнах очи и погледнах зеленокосото момче, вторачено в мен. Като че ли ме преценяваше. Една от усмивките ти го разсея и аз отново се почувствах свободна. Двамата си купиха цигари и газирани напитки, ние ги последвахме навън. Ти ме хвана за ръката; аз тътрех краката си.

Отново поехме по улицата, този път на север. Ти не спираше да говориш. Представи ни с имената, на които се бяхме спрели по-рано, време, откогато сякаш ни разделяха дни, а не часове. Не запомних техните, защото бях твърде заета да се преструвам, че не съм притеснена. Ти им разказа съчинената от нас история и те зададоха очакваните въпроси: На колко сме години? Къде учим? Кои са профилиращите ни курсове? Страхотно, а знаехме ли за това кафене, тази книга, познавахме ли този преподавател…? Аз ходех зад вас, силно обезпокоена. Не съм сигурна кое ме плаши повече: Зеленокосия и приятелят му или Сивия квартал.

След няколко пресечки забавихме крачка. Спряхме пред малка тясна уличка между две високи сгради – за да видя къде свършват, трябваше да вдигна глава, – тъмни, с няколко счупени стъкла и врати, заковани с дъски. Приятелят му влезе в уличката, а ние го чакахме отпред. Ти стисна ръката ми – усети ли че треперя? – и опитах да ти кажа с поглед, че сме загубени, че със сигурност ще ни убият. Усмивката ти ме накара да си реша, че не разбираш опасенията ми. Разговорът ти със Зеленокосия продължи, а ти все още се преструваше, че познаваме всички онези места, на които никога не сме ходили. Когато той ми зададе въпрос, го погледнах така, все едно му е израснала втора глава, но се постарах да не срещам очите му. Изплашеното ми изражение го разсмя, а ти се намръщи. В този момент приятелят му се върна.

– Имаше ли? – попита Зеленокосия.

Приятелят кимна и извади кафяв плик, който бързо изчезна в джоб на якето му. Видях, че го проследяваш с очи. На следващата пресечка ти поиска съдържанието да ти бъде показано, все едно щяхме да оценим качеството му. Погледна вътре, усмихната.

– Казах ти, че си ги бива – каза приятелят му.

Подадоха ми плика, преди да успееш да ги спреш. Надникнах вътре, повече от учтивост, отколкото от искрено любопитство. В първия момент не разбрах. Помислих си колко странни изглеждат тези миниатюрни топки за билярд. Приятелят явно реши, че объркването ми всъщност означава неодобрение, защото ме накара да застана под светлината и да ги разгледам по-добре. Всичко продължи само миг, защото ти грабна плика от ръцете ми и им го върна. Виждах, че си нервна. В този момент разбрах, че си очаквала – дори си желаела – подобна среща.

Образът все още е загнезден в съзнанието ми. На дъното на плика имаше три стъклени сфери, пълни със сребрист дим, носещ се с по-голяма тежест и плътност, отколкото би трябвало. Беше нещо средно между газ и течност, с вълнообразни очертания, блестящи като метал под светлината.

Сграбчих те за ръката, за да те спра, а ти ме погледна раздразнено.

– Недей.

Гласът ти едва се чуваше. Погледна момчетата, даде им знак да продължат и им се усмихна. Не искаше да разберат, че никога не сме виждали топчета на сънищата.

– В Сивия квартал ли отиваме?

Отвори уста да отговориш, но нямаше да ти позволя да ме излъжеш.

– Не съм глупачка – казах. – Чудесно знам, че най-добрият начин да взимаш топчета на сънищата е в Сивия квартал. Знаеш ли в какво ни забъркваш?

Въпросите ми прозвучаха по-измъчено и пискливо, отколкото ми се искаше.

– Не ставай глупава. – Погледът ти се отправи към ъгъла, където те чакаха. – Първият път не е голяма работа. Няма доказателство, че са пристрастяващи от едно вземане.

– Чуваш ли се? Въпросът не е в зависимостта, много добре го знаеш. Получаваш сън срещу спомен. Това не те ли плаши?

– Не ставай смешна. Просто спомен. Сигурно ти е любопитно. Никога ли не си се чудила какво е усещането? Представяш ли си какво ще разказваме, ако отидем в Сивия квартал? Не искаш ли да разбереш?

От тонът ти ме побиха тръпки, нещо, което дори студът не бе успял да постигне.

– Не.

– Всичко наред ли е?

Зеленокосия ни прекъсна. Ти ме стрелна с гневен поглед и се обърна към него.

– Да – каза. – Тя си е забравила телефона. Иска да се прибере и да го вземе.

Без да продумам, те оставих да излъжеш и да прекъснеш спора ни по средата. Знаех, че ми даваш шанс да се откажа по начин, който същевременно не те злепоставя. Ако исках да си тръгна, можех просто да се възползвам.

– Той и без това няма да работи там, а и вече наближаваме. Остава ни най-много още една пресечка.

Той се обърна. Ти направи същото и аз ви последвах. Нямах време да размисля над случващото се, защото дори не бяхме стигнали до следващата пресечка, когато почувствах промяната. Бях спряла да гледам светлината на уличните лампи и внезапната липса на твърда земя ме хвана неподготвена. Токът ми я прободе и потъна в нея. Тротоарът сякаш се превърна от бетон в дъвка. Почувствах как глезенът ми се изви и паднах с писък, който те накара да дойдеш и да ми помогнеш. Извини се от мое име, като им каза колко съм несръчна. Не знам как ходеше, без да паднеш.

Помогна ми да се изправя. Коленете ми трепереха толкова силно, че трябваше да се подпра на стената, за да запазя равновесие. Момчетата бяха пресекли улицата и вече ни чакаха в Сивия квартал. Когато погледнах към тях, разпознах началото му, заради промяната в светлината и цветовете. Опасността, която винаги дебнеше в периферията на живота ми, като място, което се случва на другите или невероятна възможност, сега беше само на няколко крачки разстояние. Онази нощ, гледайки момчетата от другата страна на улицата, разбрах смисъла на разговорното име за явлението, което щеше да завладее различни части на града – да ги наводни и промени.

На това място всички цветове изчезваха. Дори зеленото на косата му избледняваше, губеше цялата си наситеност. Светлината не отблясваше като преди малко. Всеки остър ъгъл се заглаждаше, всичките се размиваха и се смесваха, имаше моменти, когато не можех да различа телата на момчетата от стълба на лампата до тях. Сграбчих те за ръката, преди да успееш да се отдалечиш.

И до ден днешен се питам защо не ти казах нещо тогава, когато исках да те попитам толкова много неща. Имаше миг в този последен поглед, когато възможността още съществуваше да се обърнем и да тръгнем към метростанцията заедно и да продължим живота си като неразделни приятелки. Ако бях казала нещо, щеше ли да останеш с мен? Щях ли да те убедя? Миг по-късно ти се усмихна към отсрещната страна на улицата, измъкна ръката си от моята и ме погледна раздразнено.

– Ще дойдеш ли или не?

Тонът ти ме разстрои. Погледнах към отсрещната страна на улицата, където сенките и светлината се бяха слели в едно. Толкова пъти са ми разказвали какво се случва отвъд границата: земята продължава да губи своята твърдост, колкото по-навътре отиваш, в центъра на Сивия квартал къщите се стопяват една в друга, стъклото на прозорците капе като горещ восък върху дървените им рамки. Между сивите сенки, които обвиват всеки ъгъл, се крият всякакви възможности, но за разлика от теб нямаше нито една, която да исках да изследвам. Ти ме беше довела до неговата граница, в търсене на сънищата на други хора, и искаше да почувстваш всичко отказвано до този момент. Жаждата ти за знание, за истинско познаване на страната ни, те бе обсебило. Защо ме взе със себе си? Вярваше че ще те последвам ли?

Направих крачка назад.

Ти явно почувства промяната, отсъствието ми зад теб, защото ме погледна уморено, след което избърза към средата на улицата. Сигурно усещаше, че ако проговоря, ще те убедя. Обърна се към мен, вече обгърната в ореола на Сивия квартал, озарена от призрачната му светлина из сенки и тъмнина, същата субстанция като в топчетата за сън. Ти вдигна ръката си и сякаш ми помаха да дойда.

– Виждаш ли? Всичко е наред.

Звукът на гласът ти ме накара да отстъпя още крачка назад. Той достигна при мен изкривен, сякаш обгърната от сгъстен въздух.

– Наистина ли оставаш?

Искаше ми се да те умолявам да се върнеш, но дори не дори не успявах да отворя уста. Видях раздразненото ти изражение. Мълчанието ми най-сетне те беше вбесило.

– Добре тогава! Тръгвай. Ще се видим в понеделник.

Обърна ми гръб за последно и с няколко крачки стигна до зеленокосото момче. Замръзнала на място, дълго гледах след теб, докато изчезна в Сивия квартал, хваната подръка с него. В другата му ръка успях да видя опушено топче. Бляскавите сънища вътре танцуваха радостно, защото се бяха върнали на мястото, на което принадлежаха.

Когато здрачът ви погълна, най-сетне се обърнах. Тичах въпреки високите токове и болката в глезена, по стъпките, по които бяхме дошли на идване, докато стигнах до главната улица. Работното време на метростанцията вече беше приключило и за това влязох в първата отворена закусвалня. Болката ме връхлетя с пълна сила, докато седях в твърдо жълто сепаре, с гръб към вратата и с чаша кафе пред себе си. Сервитьорката се опита да ме успокои. Попита ме дали искам да се обадя на родителите си – размазаният от сълзи грим ме бе превърнал отново в малко момиченце. Отговорих, че не искам.

Взех първата мотриса наобратно. Слънцето изгря, докато прекосявах града. Прекарах тихото четирийсетминутно пътуване, седнала в полупразната мотриса, прибрала крака под палтото, за да прикрия всяко петно, оставено от предишната вечер, с чувството, че страхът е оставил отпечатък върху мен и че всеки може да го забележи върху коленете ми. Избягвах очите на непознатите. Образът на това момиче, лицето ѝ, нашарено с грим и сълзи, със съсипани обувки на висок ток и превит под тежестта на липсата ти гръб, засенчи града отвъд стъклото.

От това пътуване си спомням колко бавно течеше времето и тежестта на телефона в ръцете ми, докато чаках да ми се обадиш. Добре ли беше? Какъв спомен бе пожертвала в името на това да опиташ от всичко? В понеделник на училище щяхме ли ние, щяха ли съучениците ни да видят очевидната, вероятно непреодолимата, разлика между теб и мен?

Когато се прибрах вкъщи, родителите ми ме попитаха защо се връщам толкова рано. Казах им, че сме се скарали. Те ми повярваха. Увериха ме, че ще се сдобрим скоро, загледани с известно подозрение в босите ми крака, които не бяха изтърпели обувките на висок ток по пътя от метростанцията до нас.

В понеделник ти не ме поздрави, а аз не те потърсих. През междучасието говори с мен, сякаш нищо не се е случило и разбрах, че никога няма да обсъждаме онази нощ. Бяхме поели в различни посоки и вече нямаше как нещата между нас да протичат по обичайния начин. Не знаех как да сме едно цяло – естественото ни състояние досега. Как можех да пренебрегна това, което ни разделя? Примирих се никога да не го споменавам и да продължа да живея, все едно случилото се онази нощ изобщо не ме притеснява.

Дори когато заминах да уча в чужбина, не споделих с никого за нощта, в която те оставих в Сивия квартал. След всички тези години без веднъж да ме потърсиш, все така не знам какво се е случило с теб, още те виждам на отсрещната страна на улицата, с топче за сънища в ръка, как изчезваш в амалгамата на Сивия квартал. Това е образ, който никога няма да бъде истински споделен спомен за нощта, когато реших да те загубя, а ти – да ме забравиш.

 

Превод от английски: Богдана Тепавичарова