За илюстрация е използван фрагмент от рисунката на Pieter Brueghel стари – Desidia
,_1557_-_Google_Art_Project.jpg){kind=link}
Този разказ е отличен на Трето място от редовното жури
в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2018
Георги Янакиев
Восък
разказ
Когато започнаха да се случват странните неща, аз знаех какво става. Но не казах на никого.
– Трябва да е върколак – казаха селяните. – Имаше кръв по поляната. И миналата седмица изчезнаха овце от долната ферма. Освен това скоро мина последната лятна луна. Да сложим капани?
– Не е върколак – отговорих им аз. – Не видяхте ли восъка?
Чудно нещо е восъкът. Запазва всичко. Ако го сипеш горещ по повърхността на сирене, засъхва и го предпазва от разрушителната сила на въздуха. Там където сипеш восък, плесен не вирее. Бръкнеш ли в него докато е загрят, ще се опариш, но ако намажеш с него палто, то няма да пропуска вода. А сложиш ли вътре клечка кибрит докато е топъл, тя ще остане там докато не я освободиш. Чиста, изолирана. Достатъчно е мек, за да пишеш по него или да го моделираш в каквато форма искаш. А ако сбъркаш – можеш просто да го затоплиш и да опиташ отново.
– Нека изпратим някого отвъд реката, при пчелите – казах им. – И без това всички странни неща оттам идват.
– Да изпратим, но кого? – попитаха селяните.
– Аз ще отида – каза съпругът ми.
Знаех, че той ще каже това. Винаги е бил смел, а селяните го харесваха не само защото работеше наравно с тях в стопанството и помагаше на всички. Беше весел, общителен, караше всички около него да се чувстват добре. Когато пиеше с работниците в кръчмата след цял ден тежка работа на полето, всички му се радваха и го гледаха. За това – винаги съм му завиждала. Защото никой не гледаше мен. Бях омъжена за най-богатия и харесван мъж от тази страна на планините и никой не ме харесваше. Имаше време, когато меднорусата ми коса, разпиляна по раменете, караше хората да се обръщат след мен, когато усмивката ми, дадена през рамо, подлудяваше кръвта. Времена, когато устните ми ухаеха на цветя. Но не можах да ги запазя. Пагубното влияние на въздуха и водата ги обрулиха, изхабиха. Не успях да ги запазя, да ги импрегнирам срещу времето когато трябваше. Сега вече беше късно.
Видях как, щом той изрече тези думи, по лицето на любовницата му премина сянка. В чистите ѝ зелени очи прочетох страх и тя опита да възрази, но се уплаши, че ще разбера. Колко беше сладка в наивността си. Аз вече знаех.
– Не можеш да отидеш сам – възразиха селяните.
– Не може, така е – казах. – Аз ще отида с него. И без това при кралицата на пчелите мъж няма да пуснат.
Видях съмнението в зеленооката празноглавица. Струва ми се, че тогава тя разбра, че аз зная. Но нямаше какво да направи.
По-късно двамата се срещнаха тайно край оградата ни и се целунаха за сбогом. Съпругът ми увери любовницата си, че нищо няма да ни се случи и че всичко ще е наред. Увери я, че ще намерим звяра и ще го убием. Увери я, че пчелите нищо няма да ни направят. Тя му каза, че аз зная и че ми няма доверие и че се случва нещо друго, нещо, което не разбират, но той, глупакът, не я послуша. Успокои я и се прибра да легне до мен. Цяла нощ тя стоя като призрак край оградата и гледаше прозорците на спалнята ни, където двамата лежахме в тишината един до друг. На другия ден той взе пушката си, облече мъхестото си палто и тръгнахме.
Знаех какво трябва да направя. Вече бях подготвила всичко. Сложих няколко захаросани буркана сладко в плетената кошница, наметнах черния плащ. Меднорусите ми коси се вееха на сутрешния вятър, докато двамата газехме по лепкавата пътека отвъд брода. Меките черни косми в брадата на мъжа ми бяха мокри, по ботушите ни беше полепнала кал на бучки, всяка крачка която правехме изстискваше силите ни и те потъваха в гъстия сироп на есенната кал.
След поредния завой стигнахме до кошера на пчелите без да видим никакъв вълк. Естествено, такъв нямаше. Бях го хванала в капана ми, бях прерязала жилите му и източила живота от тялото му още под последната лятна луна. Пушката увисна немощно на уморените рамене на съпруга ми.
Пред кошера ни посрещнаха войниците и заведоха мен при царицата, а него оставиха отвън. Извадих от кошницата бурканите със сладко и ги наредих на земята пред нея. Тя ме погледна с фасетните си очи и с жужащ глас ме поздрави. Нямаше нужда да говорим сега, бяхме говорили преди. Въпреки това, докато развиваше капачката на сладкото от ягоди, тя ме попита отново:
– Сигурна ли си, че го искаш? Можем да вземем съпруга ти и да го задържим при нас. Ще го затворим в питата и ще го покрием с восък. Не само отвън, восъкът може да влезе и вътре. Това ще запази меките му вътрешности и ще остави възможност на червата му да извличат необходими калории от сиропа ни. При вас топлокръвните е малко по-сложно, но успяхме да секретираме и ензим, който ще запази кръвта му течна. Мозъкът му няма да умре, тъй като ще го снабдяваме с необходимото количество кислород, за да прекарва остатъка от времето си в кома. А времето бяга от восъка и не идва тук. Но, струва ми се, това не е етично спрямо едно мислещо създание.
Половината от думите, които ми каза, не знаех какво значат. Знаех само, че искам да отмъстя на съпруга ми за зеленооката му любима. Тази, която с младостта си и чара си беше откраднала любовта му към мен.
– Сигурна съм. Искам да го направите.
– Добре тогава – отговори ми тя. Ръката, с която бъркаше в буркана и тъпчеше устата си, беше изцапана със сладкото ми от ягоди. – Това сладко е много хубаво, захарта ви е била качествена. Плодовете са запазили вкуса на лятото.
– Знам – отговорих ѝ. – Ако искате, мога да ви донеса още.
Взех пушката и отрязах с ножа си парче от палтото на съпруга ми. Взех и върколашката кожа, която бях одрала предварително. Разказах на всички как сме срещнали звяра и съпругът ми го е убил, но после издъхнал от раните си. Опитвах се през цялото време да плача и те ми повярваха. Любовницата му плака повече, пробва да ги накара да потърсят тялото му, но аз казах, че пчелите са го поискали и аз съм им го дала. Нямаше какво да каже, селяните никога не биха тръгнали към пчелите. Беше ги страх от тях, те говореха само с руси жени с ухание на цветя. Видях я как отиде в ъгъла на кръчмата, от който толкова често ги бях гледала, да си поплаче сама и зелените ѝ очи подпухнаха и се зачервиха. Виждах я после всяка вечер как идваше като призрак край оградата ми, там, където се бяха срещнали за последно, и тихо плаче, докато пали восъчни свещи.
Всичко това се случи преди три месеца. После започнаха да се случват странни неща.
Преди седмица съпругът ми се завърна. Жив и здрав, със скъсано палто и без пушка. Дойде отвъд реката, откъдето идват всички странни неща. Аз не казах нищо, а той на всички разказа как убил върколака и как аз съм му помогнала с моя стоманен нож и после заедно сме одрали кожата му. Всички се радваха, всички го удряха по гърба и пиха с него в кръчмата и се смяха до зори. А любовницата му седеше в скута му и двамата пееха заедно, докато аз ги гледах тайно от ъгъла. Нещо не беше наред. Това не беше съпругът ми. Този не пиеше виното топло и не даваше на зеленооката си любовница да го прегръща. Кожата му лъщеше, а той стоеше далеч от огнището. Винаги беше обичал да стои до огъня и да грее ръцете си, след като е работил в студа навън. Така се бяхме запознали преди толкова много зими.
Знаех какво трябва да направя. Сложих няколко буркана сладко от ягоди в плетената кошница, наметнах черния плащ и тръгнах с развети медноруси коси по замръзнала зимна пътеката отвъд брода. Но когато стигнах до поляната на пчелите, никой не ме посрещна. Кошерът беше запечатан, а на виковете и ударите ми отговори единствено гладният върколашки вой от гората. Но пчелите ми бяха оставили подарък. През прозрачния восък видях съпруга ми, запечатан в шестоъгълна клетка, да ми се усмихва с мила усмивка през ръба на тяхната пита. Седнах премръзнала в студения сняг, извадих буркана със сладкото и се помолих братята на върколака, когото бях хванала в сребърния си капан под последната лятна луна, да ме намерят бързо. Ако щях да си отивам, поне да беше под невиждащия поглед на вцепенения ми съпруг, чудейки се дали пчелите щяха напролет да изпратят някоя жена с медноруси коси, направени от восък, която да съсипе живота на зеленооката любовница?
Георги Янакиев е роден в Кърджали, но израства в София. Следва право у нас и в Италия, а понастоящем вече е адвокат. С писане започва да се занимава покрай Библиотека Хипертекст и след като вижда споделено във Фейсбук съобщението за конкурса Агоп Мелконян 2018.