Библиотека Откъси

Из Светът е само начало: Заплаха, от Мартин Петков

Фрагмент от корицата на „Светът е само начало“ от Мартин Петков (художник Мила Янева)

 

 

Този откъс се публикува благодарение на

 

 

 

 

Мартин Петков

Действие четвърто:
Заплаха

из Светът е само начало

 

1.

Сутринта се събудих рано и с горчив вкус в устата. Чувствах се така, все едно предната вечер съм изпил цяла бутилка долнокачествено вино. В слепоочията ми пулсираше тъпа, пилеща болка, сухият и грапав език лепнеше неприятно по небцето, а като за капак ме връхлитаха натрапчиви пориви да се устремя към тоалетната. В същото време мозъкът ми отчаяно скърцаше и се напъваше да събере две и две, което, бързам да ви предупредя, в този случай далеч не правеше четири.

Беше минала седмица от посещението на Кристина Р. Седмица, която се оказа дълга и болезнена, с дни, преливащи в нощи, преливащи отново в дни. С чести позвънявания от Север и с още по-чести споменавания на онези позабравени напоследък прякори. Сякаш Кристина изведнъж беше пуснала духа от бутилката. Или най-малкото – беше ни показала, че той никога не се е прибирал в нея.

По масата в хола се търкаляха в безпорядък папките, разлиствани досред нощ от моя милост. Там бяха собствените ми разработки от края на 90-те, там беше досието на Албанеца, или поне тези отрязъци от него, които с мъка се бяха откъснали от скъперническото сърце на III отдел. Там бяха, разбира се, и документите, с които периодично ме захранваше Север, а също и някои други „съкровища“, събирани късче по късче през годините.

Като се замисля, какво ли не може да се намери в архива на един пенсиониран следовател. Имаше снимки и записи, които показваха ежедневието на Сим и Мария от преди взрива в жилището им. Имаше ги, разбира се, подробните рапорти на Граматика, по-известен в Гетото като Чистника Че. Имаше и донесения на Гайката – нещатен сътрудник към II отдел, по чийто живот някой ден сигурно щяха да заснемат великолепен криминален екшън с елементи на семейна драма. Имаше също и съвсем лична кореспонденция, която, да си призная, щеше да си остане лична.

(Бележка под черта: Когато работиш като следовател, винаги се натъкваш на два вида факти – такива, попадащи между кориците на делото, и други, загнездващи се единствено в нещастната ти кратуна. Но именно това, последното, ти позволява да надникнеш в онези интимни, потайни кътчета, които дори такива дяволи като Белия смятат, че са запазили само за себе си.)

После дойде поредното позвъняване на Север и главата ме заболя още по-силно.

Все пак е хубаво да си предупреден навреме. Това ми позволи да се погрижа за цветята вкъщи, след което с много пъшкане се намъкнах в един от старите ми, но що-годе прилични костюми и дори се повъртях малко пред огледалото. (Бележка под черта: Изрязването на сухи клонки от саксиите е като да слагаш ред в мирозданието. Дава покой и пречиства съзнанието. А обличането на костюми… е, то си е просто обличане на костюми. Плюс суета.) Така че, когато сигналната система на входната врата задрънча с настоятелни и насечени писъци, аз вече се бях приготвил и нетърпеливо се разхождах из тесния коридор на апартамента.

За да спазя правилата докрай, първо преброих до пет и после плавно и тържествено отворих вратата. На площадката, пристъпвайки от мокасина на мокасина, стърчаха две съвсем млади, почти симпатични момчета. Сигурно тази година бяха завършили Школата и сега още караха разните му там стажове. Еднакви шлифери, леко смръщени вежди, сковани движения, казано накратко – новобранци. Какво пък, и на това благодарим.

Качихме се в служебната кола и след петнайсетина минути кандилкане по градските дупки бях обзет от лека изненада. Оказа се, че не отиваме в Управлението, както наивно си мислех през цялото време, а някъде другаде. Постарах се да изразя недвусмислено учудване от този факт в духа на „Я, ама ние нямаше ли да…“, и юнакът на седалката до шофьора веднага клъвна: „Началникът не обича да се мотае по канцеларии“, надуто рече той, без дори да ме удостои с поглед.

Правилната интонация засега не му се отдаваше съвсем, за езика на тялото да не говорим. Направо ми идеше да му плесна един зад врата (естествено, придружено с подходяща реплика от рода на „Абе вас на какво ви учат в тая школа?“), но се възпрях. Е, добре, значи нямаше да се мотаем из канцеларии. Щом началникът не обича канцелариите, да видим какво обича. И все пак жалко, миризмата на прах и премигващото неоново осветление бяха започнали да ми липсват напоследък.

В крайна сметка се озовахме пред хотел „Гранд“, разположен във възможно най-централния център на столицата. Хотелът представляваше масивна, импозантна десететажна постройка от стомана и стъкло, с панорама към Градската градина и някогашните Пеещи фонтани (Бележка под черта: Сега пак имаше фонтани, но вече не пееха, а просто си шумяха.). Новобранците вежливо ме изпратиха до асансьорната кабина, още по-вежливо ме натовариха вътре, с разтреперани пръсти натиснаха копчето за последния етаж и ми кимнаха на раздяла.

Луксозният асансьор се издигна безшумно и бързо – може да се каже, че пътувах само няколко секунди, но въпреки това горе вече ме очакваха. Посрещна ме отегчен охранител със слушалка в ухото и с поне двайсетгодишен професионален стаж, уплътнен изключително във висене из подобни коридори. Той ме пое като рохко яйце, придружи ме до врата № 1004, потропа кратко и отчетливо, без да чака отговор я отвори с картата си, направи ми знак да вляза и се отдалечи обратно към асансьора.

Стаята зад врата № 1004 беше с размерите на тристаен апартамент, поради което ми трябваха няколко секунди, за да обхвана цялата картина. Престорих се, че търкам притеснено подметки и се суетя с палтото си, докато небрежно оглеждах интериора. Вътре имаше широка спалня в стил Луи XIV или Луи XV (Бележка под черта: Признавам си, че не разбирам много от модно-историческите тенденции в обзавеждането, отбелязвам горното само като някакъв ориентир.), имаше също красива гледка към Двореца и вече споменатите фонтани, имаше мокър бар, очевидно използван доста по-интензивно от спалнята, както и две ниски кръгли масички, подредени в арт-композиция и покрити с пепелници, мръсни чаши, смартфони, тракинг-устройства, „бисквитки“ и прочее характерна за бранша ни кинкалерия.

Началникът, който не обичаше канцеларии, се беше разположил на едно от трите високи кресла в стаята (те също бяха в стил Луи-някой-си), пушеше пура, периодично изпафкваше кръгчета дим към тавана и се наслаждаваше на стъписването ми. Беше на неопределена възраст, някъде между трийсетте и четирийсетте, от новото поколение ченгета, за които най-добре пасваше определението „перспективен млад мениджър“.

Личеше си, че ходи на солариум, спортува редовно и се стреми да живее здравословно и непорочно. Имаше жилава, тренирана фигура, от която струеше неприкрито самодоволство. Хубавец, обсебен от вярата, че знае всичко за всеки. И в същото време слепец, убеден в собствената си правота. Бях се зарекъл да не преигравам, но просто не можах да се сдържа:

– Аз такова, да не би да е станала грешка… – измърморих, гледайки го невинно в очите.

Началникът, който не обичаше канцеларии, се разсмя гръмогласно и дори отметна глава назад (Бележка под черта: Виж, този, вече беше отработил и жестовете, и интонациите си. Новобранците имаше какво да научат от него.). После погледът му се върна към мен и добре оформените фасетни зъби блеснаха весело насреща ми.

– Бяха ме предупредили за вас, комисар, и да си призная вие не ме разочаровате. Чудех се каква ли изкукуригала пенсия ще ми се изтърси сега, но се оказва, че вие не сте никаква пенсия, а класическо ченге от кариерата. Олд скул, така да се каже. Олд скул из вери кул. Говорите ли английски, всъщност?

– Само при необходимост – отвърнах аз.

– Така и трябва, така и трябва – рече той и приглади назад черната си коса. – Всъщност нямаше и как да е другояче. Щом сте се добрали до Белия, значи не ще да сте обикновеният тъпанар, който трийсет години e седял да пише поръчкови постановления, разпадащи се още в първото съдебно заседание.

– Аха – рекох неопределено.

Нямах нищо против да ме хвалят, но това не означаваше, че веднага ще се разбъбря в знак на благодарност.

– Седнете де – рече Началника и махна небрежно с пурата си. – И без това чакаме още един, хм… кадър да се присъедини към нас. Барът е на ваше разположение, сипете си каквото пожелаете, гарантирам за качеството и чистотата на продукцията. При нас всичко е проверено.

Настаних се тромаво на посоченото кресло, като без да искам го завъртях леко, така че да гледа едновременно към събеседника ми и към преддверието, и се усмихнах с облекчение:

– Аз пък таковата, си помислих, че може нещо да съм загазил, а то… Всъщност не разбрах от кое точно учреждение сте вие?

Началника ми се закани дяволито с пръст.

– Във всеки случай не и от Следствената. Там, да си го кажем направо, бачкат само аматьори. Аз съм от служба, на която обикновено не й споменават името. Нещо повече, ще бъда напълно откровен с вас и знам, че ще ме разберете правилно – тук Началника направи пауза, погледна ме доброжелателно и продължи с менторски тон. – Още не са написали закон, който да регулира нашата работа. Вероятно и в бъдеще няма да го напишат. Защото нали разбирате… хм, така трябва – и той се приведе към мен и ми смигна заговорнически. – Сещате ли се за какво става въпрос?

– Чувал съм това-онова – отвърнах и си заоправях вратовръзката.

– Между другото, ролята на тъп провинциалист не ви отива – вметна Началника. – Пък и сигурно е уморително, а?

Пропуснах атаката и минах в контра-настъпление.

– Какво точно искате от мен?

В този момент вратата на стая № 1004 изпиука и се отвори. Мярнах силуета на отракания охранител и видях как покрай него вихрено профучава тантуреста фигура във военна униформа. Ръст – метър и шестдесет, зачервени бузи, изпъкнали черни очи, щръкнали мустаци и най-вече пагони на генерал-майор. Пагоните енергично се развъртяха из стаята, изтръскаха пет дебели картонени папки върху арт-масичките и под неодобрителния поглед на Началника се наместиха с ругатни на третото и последно кресло.

– Генерал Ш. – представи го сухо Началника и се наведе да събира разхвърчалите се по земята бисквитки и тракинг-устройства. – Генералът е скаран с точността, тъй като още не е изяснено кой точно устав трябва да спазва. Това, както знаете, не е характерно за военните, но онези, които се смятат за част от, хм, контраразузнаването, правят изключение.

– Аз го наричам елемент на изненадата, приложен на случаен принцип – засмя се добродушно генерал-майорът и се обърна към мен. – А това трябва да е поводът за нашата среща, нали така? Следователят, успял да надуши за първи път онзи негодник.

Повдигнах се леко от креслото и двамата се ръкувахме сърдечно. Генерал Ш. безспорно притежаваше много качества и едно от тях бе още от първия миг да внушава симпатия и доверие. Естествено, младият Началник-мениджър бе имунизиран към подобни чувства. Той само сви рамене, смачка пурата си в пепелника и стана да ни налива алкохол.

– Нашият повод за среща, както го нарекохте, тъкмо бе задал въпроса какво искаме ние от него. И при положение, че вече сте тук, предлагам ви да не се мотаем повече. Убеден съм, че комисар-следователят е дошъл подготвен. Тоест, той чудесно знае, че става въпрос за Симон В., известен също като Белия красавец или Белия демон, а впоследствие и като Йосиф Т. Започвайте вие, Генерале, за да спазим реда и хронологията, аз ще се включа, като му дойде времето.

В стая № 1004 изведнъж стана хладно и тихо.

 

2.

Генерал-майорът сякаш се смути за миг. Потегли нервно мустака си и ме изгледа крадешком. Придърпа една от картонените папки към себе си, развърза платнените връзки и я отвори внимателно (толкова внимателно, все едно очакваше Белия да изскочи отвътре). Офицерът от военното контраразузнаване изглежда се двоумеше, претегляше някои известни само на него „за“ и „против“ и с предизвикващо съжаление пухтене се опитваше да уцели верния отговор. В папката обаче точно този отговор по всяка вероятност липсваше, така че накрая той махна с ръка и басово изръмжа:

– Е-х-х-х, да става, мамицата му, каквото ще. Тази среща, разбира се, не се е състояла никога, наясно сте с това – и той ми посочи с пръст книжата по масата. – Тук е цялата ни разработка по линия на Красавеца, още от 93-та насам…

– От 93-та ли?! – възкликнах. – Да няма някаква грешка? Сим се появи при нас чак през 95-а или 96-а, ако не греша.

– Не точно, не точно – пак се притесни генералът и разкопча горното копче на куртката си. – През 95-а е, така да се каже, първата му регистрация, а през 93-та е, кхм, неговото, ъ-ъ, пришествие на Земята, денят „Зироу“, изобщо началото на нашите проблеми.

– Нищо не разбирам – признах си аз и отпих от чашата, която младият мениджър бе натикал в ръцете ми. Уискито, между другото, беше превъзходно.

– Става дума за издънка на военните – намеси се безцеремонно Началника. – На Генерал-майора му е трудно да говори за това, тъй като през 93-та са се осрали здраво, ама много здраво.

– Мишел, недейте… – погледна го умолително генералът. – Ами че вие помните ли какъв хаос беше през 93-та? Купони за храна, мизерия, правителствата падаха през две седмици, нямаше бензин дори за колите на офицерите. А в Интенданството се бяха намърдали едни лебедари, с извинение за израза, дето през живота си не бяха помирисвали бойно поделение.

– Възможно най-неподходящият момент – отвърна язвително младият мениджър Мишел. – Няма спор – лоша година. А както знаем, едно зло никога не идва само.

Факт. По-голямото зло, истинското зло, по думите на генерала, не закъсняло да дойде. На 28 ноември, 93-та година, в N-ското секретно поделение на сектор Юг се взривили складовете с боеприпаси и бойна техника. Взривовете започнали около два часа през нощта и продължили през целия следващ ден.

(Бележка под черта: Генерал-майорът деликатно прескачаше отделни листове от папката, срещу което аз не възразявах. В крайна сметка, животът на повечето хора се състои точно от такива листове и обикновено всички ние се опитваме да прескочим по някое и друго редче от написаното. Или поне да го забравим, ако е възможно.)

Какво точно се намирало през 93-та в складовете на поделение N, било не просто секретно, а свръхстрого секретно и даже още малко отгоре. Но да, все пак имало и нещичко на въздушните сили, и нещичко на Частите за борба с масови безредици, както и доста съществени високотехнологични компоненти от тогавашната ни система за ПВО.

И всичко това през въпросната нощ на 28 ноември хвръкнало във въздуха и буквално се изпарило яко дим. Защо, как и по каква причина, не се разбрало. Отгоре на всичко имало и радиация, не твърде силна, но все пак радиация. Фуражките в Щаба изпаднали в ступор, един от Бригадните даже взел, че се застрелял (без дори да изтрезнее от поредния запой), а отговори от мястото на инцидента така и не идвали.

Разследването го водели въпросните лебедари от Интендантството, по онова време разузнаването и контраразузнаването ги били разформировали, както и повечето анонимни служби, изпълняващи подобни анонимни функции. Течало усилено институционално преструктуриране и структурно реорганизиране, или казано с други думи – царяло безвластие, държавата се цепела по шевовете, а мястото на произшествието, както и самото произшествие, тънели в мрак и секретност. По стечение на обстоятелствата и за всеобща радост на военните, пък и на цивилните, ако щете, около поделението нямало големи населени места, т.е. цялата работа можела доста лесно да се потули и замаже.

Генерал Ш., който в ония години бил само подполковник, изведнъж се оказал в центъра на събитията. Тогава той бил изпратен начело на два взвода „химици“ със задачата да ровят съвестно из кишата и остатъците на N-ското поделение, без въобще да имат представа какво всъщност трябва да изровят. Затова и нищо не намерили.

– Само ако знаехме – скубеше си косите генералът. – Само ако знаехме какво да търсим… Вие, комисар, бяхте надушили Белия през 98-а, а информацията стигна до нас чак в края на 99-а. Когато се върнахме в N-ското поделение, там не беше останала и една шпилка. Представяте ли си, нищичко…

– А какво е трябвало да има? – попитах аз.

 

 


Мартин ПетковМартин Петков е писател на истории с фантастичен елемент. Има две самостоятелни книги, а също така и няколко публикации в периодични издания, антологии, алманаси и сборници с фантастична проза. Автор на сборника „Някога бяхме богове“. На границата на самото съществуване – между повест и роман, между реалност и фантастика, между минало, което искаме да изтрием, и настояще, изкривено от компромиси, остава единствено „невъзможната“ надежда за бъдеще.  Това е „Светът е само начало“.

 

 

 

корица
„Светът е само началото“ от Мартин Петков
ИК „Гутенберг“ 2018

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.