Сесил Костадинова
Въпроси и отговори
разказ
С отмерена сила Туджи заби клина в твърдата като бетон земя и го извади. На мястото зейна катранена конусовидна дупка. Вътрешността ѝ бързо започна да посивява, сякаш някой я засипваше с пепел.
– Десет секунди до токсикация – обяви Форен.
Без да обръща внимание на забележката, Туджи отвори контейнера с разсад, извади анемичен стрък с невидими коренчета и с почти светлинна скорост го мушна в дупката.
– Две секунди до токсикация – констатира Форен, докато посивяващото кратерче бе запълнено с чернозем от металния цилиндър зад контейнера.
– 3174 засаждение успешно – декларира Туджи. – Остават 126 до завършване на квадранта.
Ако запазеха скоростта на изпълнение, щяха да изпразнят контейнера и да остане достатъчно време да издигнат оранжерията и да извършат първа поливка преди залез. Можеха да останат и до по-късно, но това означаваше допълнителна енергия за осветление, а и работата нямаше да е ефективна – температурата падаше стремително, за броени минути достигаше стойности, които унищожаваха слабите засаждения.
Туджи оцени ситуацията и продължи с досадна равномерност да пробива плитки кратерчета и да спуска в тях полуживите растения.
– Шансове за успешно приключване на дневната мисия 87,3%.
Форен изпрати информацията в станцията, където Макси по свой начин изчисляваше свършената работа и отговаряше с коригиращи команди:
– Започнете изграждане на оранжерията – нареди Макси. – Прогнозно увеличение на шансовете с 9,2%.
Форен се придвижи към другия край на квадранта и се зае с изплитане на защитната решетка на оранжерията: стотици прозрачни нишки, по същество миниатюрни изолационни тръбички с вградени терморегулатори. Не беше виждал паяци, нито бе чувал за тях, но ако ги познаваше, щеше да знае, че действията му повтарят създаването на невидимите мрежи, с които членестоногите хищници ловуват своята храна. Само че Форен създаваше купол, под който трябваше да израсне храна.
– Донерветер[1] от северозапад – предупреди Макси. – Скорост 72 км/сек, тип CG-плюс. Нареждам прекратяване на мисията, незабавно затваряне на купола и оттегляне!
Форен огледа недовършената оранжерийна паяжина:
– Действието ще причини 56% загуби от насаждения – отбеляза той.
– 47,8% – поправи го Макси. – Квадрантът не е изпълнен докрай.
Двамата продължиха да си разменят уточняващи прогнози. През това време Туджи херметизира контейнера с незасадени стръкове, опакова ловко него и цилиндъра със земна почва и метна товара на гърба си.
– Разсад прибран. Мисия прекратена – докладва той.
В отговор получи безопасен маршрут за прибиране в станцията.
Форен остана. Трябваше да доплете мрежата и да положи прозрачното покритие отгоре ѝ преди връхлитането на донерветера.
Куполната оранжерия, макар и с намален размер, беше единственият шанс на крехките земни растения да оживеят и израснат на чуждата планета. Проектът предвиждаше залесяване на целия пустинен пояс, в който светлината и топлината се доближаваха най-много до земните. Атмосферата, рядка и неприемлива за хората, се оказа достатъчна да поддържа живота на засажденията. С водата беше по-сложно.
Затова, когато закрепи и последната панелна клетка, Форен се зае да свърже купола с приличния на фургон напоителен резервоар. Резервоарът стърчеше на около стотина метра встрани от оранжерията. Бяха го докарали преди няколко денонощия, пълен с ледени късове от полярната шапка. Престоят бе достатъчен, за да превърне по-голяма част от късовете във вода.
Приключваше, когато фронтът на донерветера изтри жълтеникавия залез от хоризонта.
Внезапното притъмняване накара Форен да включи осветлението. На височина около пет километра вълнисто-купести и нишковидни облачни хребети се надпреварваха в желанието си да прекъснат връзката между небето и повърхността. В далечината проблесна огромен светлинен стълб. Последва втори – по-наблизо – и трети, който освети околността. В следващите секунди личната аларма на Форен се сля с команда от станцията, а после всичко в него избухна с бяла, обезличаваща светлина.
* * *
Събуди се сред мрак. Не онзи от мътните, безвалежни гръмотевични облаци, а чист, студен, с мигащите светлинки на звездите.
– Макси до Форен! Станцията вика Форен! Докладвай за неработещи системи!
Форен включи диагностичната програма и, без сам да знае защо, изключи комуникацията.
Ако се съдеше по резултатите, той бе напълно функционален. И все пак – имаше нещо различно! Беше изпълнен с непозната представа, усещане, подобно на мига на включване, само че без протичащите проверяващи импулси. Сякаш някаква стена в процесора му се беше сринала и бе залят от безмерно количество информация, което надхвърляше изчислителните му сили. Зрителната му леща се вторачи в небето, без да забелязва съзвездията. Не отчиташе и местоположението. „Красиво и необятно“ – бе всичко, което констатира. Заключението го обърка, защото не съдържаше полезна информация. А като всеки планетар, той боравеше само с такава.
Планетарите бяха пратеници на хората, полеви машини за тераформиране. Те получаваха задачи и ги изпълняваха. В процеса на работа обменяха информация помежду си и с МаКСи – мастър компютърната система, която се грижеше за правилното им функциониране. Грижеше се също за програмите, графиците и за мисията, чиято цел бе преустройване на планетата в подходяща за колонизация среда. Рядката и задушлива атмосфера, екстремните температури и сухите електрически бури не позволяваха на хората да се пренесат на повърхността, затова те управляваха промените от единствената територия, която им принадлежеше: орбиталния комплекс.
Лещата на Форен[2] продължаваше да се взира нагоре, където в момента, според изчисленията, трябваше да се намира човешката станция. Опита да я засече, но не улови сигнал. Включи прекия канал за комуникация – всеки планетар притежаваше такава за спешни случаи. Никой не му отговори. Дори Покс[3], който винаги бе готов да бълва непоискани данни.
„Кога беше последният контакт? – запита се Форен и се учуди на потока целенасочени данни, които се самогрупираха с неизмерима бързина, сякаш извън алгоритмите. – И ако е имало промяна в орбитата, защо не са уведомили Макси?“
Имаше само една причина за подобен пропуск. Той бързо я извади от паметта си: „При катастрофален сблъсък“.
Катастрофа! Планетата се намираше близо до астероиден пояс и орбиталният комплекс неколкократно се бе разминавал с прелитащи край него каменни късове. Теорията на вероятностите гласеше, че фатален сблъсък при подобни условия е неизбежен. Нима се бе случило?…
В логовете на Форен нямаше записи за астероидната активност и все пак той знаеше, че е стигнал до правилно заключение. Но как можеше да го направи, когато архивът му – като всеки архив на планетар – съдържаше само работни инструкции? Всичките му въпроси и отговори можеха да бъдат свързани единствено с тях.
Опита да установи произхода на информацията. Усети как веригите му прегряват от усилие. И колкото повече се стараеше, толкова по-осезаемо се натрапваше невероятното обяснение: всички необходими данни бяха в паметта му, просто до момента не бе успявал да ги свърже!
Откритието го доведе до следващо откритие: той можеше да създава свои собствени въпроси. Въпроси, които не бяха свързани с функциите му на планетар. Можеше да търси и отговори, които не са заложени предварително в паметта му. Някак изведнъж бе придобил способността, присъща само на хората. Дори Макси, чийто обхват на паметта бе хилядократно по-голям от този на планетарите, бе ограничена в отговорите, а въпросите ѝ винаги оставаха свързани с функционирането на станцията.
Регистрирането на тези истини го изпълни с непозната енергия. Нямаше представа откъде се е появила тя, но го накара да обикаля квадранта на висока скорост, да размахва безцелно манипулатори и да примигва с всичките си светлини като изгубил посоката дрон.
Алармата на енергийния запас го върна към полезността в поведението му. Той пое в икономичен ход към станцията. Анализът му незабелязано се превръщаше в размисъл:
„Хората са създали нас и Макси, защото си задавали въпроса как да променят една планета, ако не могат да стъпят върху нея. Те са свободни да си задават всякакви въпроси и не спират, докато не открият отговорите към тях! Ето защо архивът им с отговори е необятно голям, толкова, че съхраняват част от него извън собствените си корпуси.“
Беше убеден, че благодарение на информацията от своите архиви хората успяваха да се грижат добре за всичко, което са създали. Сега обаче тях ги нямаше, а мълнията, ударила Форен, бе направила него свободен.
Значи той трябваше да се погрижи за останалите. Бърз анализ на ситуацията го увери, че за да се справи, щяха да му бъдат необходими много повече въпроси и отговори от онези, които можеше да формулира сам.
Той включи комуникацията и под предлог, че търси безопасен маршрут към станцията, поиска от Макси всички данни за движение на донерветерите.
[1] От нем. Donnerwetter (гръмотевична буря) – в разказа думата е използвана като част от измислена терминология, за означение за конкретен вид буря на планетата. – Б.а.
[2] Личността на героя вече е разкрита, затова тук е моментът да поясня, че Форен всъщност е 4N, а Туджи – 2G. – Б.а.
[3] Още един компютър, чието име е абревиатура: Prime Orbital Computer System. – Б.а.
Сесил Костадинова e родена и израснала в София. Магистър по телекомуникации от ТУ София, с над 15 години работа като ИТ специалист. Говори свободно немски, английски и руски език, справя се и с испански. Пише научна фантастика и поезия. През 2017 г. печели първа награда в конкурса Агоп Мелконян, последвана от отличия за хумористична поезия, приказка и къса проза. Освен публикации в алманаси, има издадени два научнофантастични романа: „Каменни трохи“ (2012, под псевдонима Инге Нера, наличен в „Моята библиотека“) и „Звездата на скитниците“ (2018). Информация за тях, както и част от произведенията на Сесил, може да намерите в личния ѝ сайт: ceciworks.com