Библиотека Български разкази

Баба, от Явора Руменова (разказ)

Илюстрация към разказа „Баба“ на Явора Руменова

 

 

Явора Руменова

Баба

разказ

 

Изследователите на паранормални явления приемат за безусловно доказано, че котките виждат духове. Аз не съм изследовател. Моите проучвания са за лична употреба, свързани са само с Баба и не претендирам да съм специалист по паранормалното, нито имам най-малкото желание да бъда такъв. Но присъединявам своя скромен опит по въпроса за котките. Доскоро имах котарак – Фидел, единственият ми приятел. Той наистина усещаше Баба.

Според една от лелките в клуба – онези, които знаят всичко и са целите в гердани – котките не само виждат отвъдното, но и го приемат за нещо нормално. Те живеят наполовина тук, наполовина там. Вярно е, че Фидел не обръщаше особено внимание на Баба. Аз обаче се бях научил да го следя и когато той вдигаше глава, дърпаше ушите си назад и поглеждаше стената, която дели кухнята от нейната стая, а после преместваше учудените си зелени очи към мен, аз знаех, че скоро тропането ще започне.

Туп. Туп. Туп.

Баба умря преди година, а Фидел – преди два месеца. Отиде си от естествена смърт. Бъбречна криза. Докторът каза, че било от сухата храна.

Откакто съм сам с Баба, положението става непоносимо.

Кучетата също усещат духове. Повечето животни го правят, дори някои от най-нисшите. Наскоро у нас дойде един бивш съученик, който понякога ми помага с уебсайтовете. Казва се Шишо, сега е още по-дебел отколкото в училище и има дакел. Еди. Аз не си падам много по кучета, но Еди ми допадна. Заиграх се с него, докато Шишо се въртеше в тясната кухня. Една трета от нея е заета от кухненските шкафове, една трета – от леглото ми, още една по-малка част – от бюрото с компютъра; това, което остава, е една тясна ивичка до парното, която стига точно колкото за моя бивш съученик.

– Това не е ли гарсониера? – попита той и кимна към стъклената врата, която води към бившия балкон.

Аз измърморих нещо и седнахме пред монитора. Шишо с равен глас ме въвеждаше в тънкостите на Джава Скрипт, а Еди седеше на коленете му, кротък като ангелче. Аз го чешех по главата, а той мърдаше уши в знак на одобрение.

Изведнъж замръзна и впери поглед към стената. Оголи зъби и заръмжа, ниско и страхливо. Шишо, потънал в кода си, разсеяно го потупа по лъскавия гръб, но Еди продължи да ръмжи.

И тя му отговори. Съвсем тихичко.

Туп, туп, туп.

Кученцето се разтрепера, пак оголи зъби и се завря в мекото шкембе на стопанина си.

– Гррррр…

Туп! Туп! Туп!

Баба не обичаше кучета.

– Побъркаха се с тия ремонти – отбеляза Шишо. – Еди, стига, Еди!

– Рррр – каза Еди и се озъби срещу стъклената врата, после ме погледна с големи уплашени очи.

Знам, приятелче, ужасно е, отговорих. А питаш ли ме мен?

Аз живея тук.

 

<<

Баба загуби говора си около година преди да умре. Първо започна да фъфли и да премята думите из устата си като пияна. Освен това залиташе. Препъваше се. Блъскаше се в стените.

Честно казано никога не съм влизал в категорията грижовен внук, нито пък тя можеше да мине за любяща баба дори в добрите си години. Карахме се постоянно, за какво ли не – за пари, за Фидел, за силната музика. Но, разбира се, си направих труда да я заведа на лекар. Невролог.

Той откри, че през последните месеци Баба е получила един и повече миниатюрни инсулти. Множество малки кръвоносни съдове в сбръчкания дърт мозък са се спукали, удавили са в кръв зоната на Брока в лявото полукълбо и ето така Баба вече не можеше да говори, а само да мучи.

Неврологът ни предписа една торба лекарства, които да прибавим към онези, които тя вече пиеше. Добави, че след микроинсулт хората обикновено се подобрявали, поне докато не получат истинския инсулт, който в крайна сметка ги вкарва в гроба. Последното не го обясни точно така, но аз го разбрах.

Изобщо не позна за подобрението. Скоро Баба не можеше да става от леглото, а искаше да става. Искаше да яде, да пие, да пикае, да се облича, да се съблича, да реши миризливата си коса и за всичко това ѝ бях нужен аз. Внукът санитар. Влачех я към тоалетната. Правех ѝ ядене, после го тъпчех в устата ѝ. Сменях ѝ нощниците и гадните бели потници, които носеше под тях. Тялото ѝ беше дебело и разплуто по средата, а ръцете и краката – тънки и криви, но учудващо силни. Понякога ме сграбчваше за китките толкова яко, че ми оставаха синини; естествено, аз ѝ крещях.

– Пусни ме, откачалко! Пусни!

Колкото повече виках, толкова по-силно стискаше. Погледът ѝ беше мътен и съвсем малоумен.

Мразех я. И преди живеех в кухнята, между котлона с кафеварката и компютъра си. Само леглото ми беше на бившия балкон, отделен от стаята на Баба със завеса. Сега довлякох и него в кухнята, натъпках го някак до бюрото, затиснах с него междинната врата, за да съм по-далеч от нея.

Не можеше да ме извика. Но можеше да тропа по стената.

Гадното тропане, което ме побърква и до днес.

Туп. Туп.

– Ей сега! – крещях аз, после продължавах полугласно. – Мръсна откачена старица, няма ли най-после да пукнеш?

Туп! Туп!

Как успяваше да блъска така, по дяволите, тази суха стара мумия? Откъде толкова сила?

Туп! Туп!

Скачах и хуквах към стаята, блъсвах вратата, започвах да крещя.

– Какво има, по дяволите? Какво искаш сега?

– Мъъъ – отговаряше тя и ме гледаше злобно. – Мъъъ! Ъъ!

– Гладна ли си? Жадна ли си? Пак ли трябва да те влача към гадния кенеф? Какво искаш? КАКВО ИСКАШ?

– Муууу. Мъъъ…

И този ад продължаваше по цял ден и по цяла нощ и наистина мислех, че никога няма да спре.

 

>>

И той не е спрял. Ето я и сега; блъска по стената, защото знае, че се опитвам да работя. Туп. Туп. Туп.

– Мамка ти – мърморя аз, без да откъсвам очи от монитора. – Мамка ти дърта злобна.

Опитвам се да направя уебсайт с възможност за регистрация. За моя бивш съученик Шишо това може да е детска игра, но аз още се уча, при това обезсърчаващо бавно.

Туп! Туп! Бюрото ми е подпряно на стената, по която блъска Баба. Мониторът леко се поклаща на тънката си стойка.

– Ей сега! – крещя аз.

Много рядко получавам поръчка, този клиент е претенциозен, парите ми трябват и ми е дяволски нужно да се справя добре.

Туп! Туп! Туп!

Тихичко псувам. Забравил съм да затворя квадратната скоба и половината код виси в края на изречението, което ни уведомява за невероятните предимства на керамичните тигани в сравнение с всички останали тигани под слънцето.

Просто трябва да не ѝ обръщам внимание. Това е единственият начин да я надвия. Просто трябва да си върша работата, сякаш нея я няма, сякаш…

ТУП!!!

Пред очите ми пада мрак, осеян с мигащи червени кръгове. Ушите ми запищяват. Ставам и тръгвам през коридора, блъскам вратата към стаята на Баба, мисля, че ще се пръсна, мисля, че ще умра. Започвам да крещя.

– Престани! Престани! Спри веднага, гадно същество, няма ли най-после да пукнеш?

Тупането веднага престава, но аз не мога да спра. Задъхвам се от омраза. Крещя в празната стая:

– Умри! Умри най-после, върви на майната си, мразя те! Не мога да те понасям!

Крещя, сякаш още е жива.

– Мразя те…

Някой блъска по парното. Сигурно съседката отдолу.

Млъквам. Червените кръгове още плуват пред очите ми. Тя отдавна е престанала да тропа.

Оставам сам в тишината. Бавно осъзнавам поражението си.

Тя пак победи, както винаги тя победи; усещам тържеството ѝ във въздуха.

Смазан съм. Обръщам се и се влача към кухнята, прегърбен и изтощен, пълен парцал, и за да бъде унижението ми пълно, чувам звънеца.

– Мамицата му – стена аз. Това е съседът отгоре. Казва се Миро, но аз го наричам Буцата. Той е карикатура на самия себе си: потник, бицепси, дебела верижка, която иска да мине за златна и може би наистина е такава.

Открехвам вратата. Наистина е той.

– Ей, лайнар – казва Буцата. – Колко пъти съм ти казвал да не блъскаш бе? Колко пъти?

Допреди година Буцата водеше най-бурния социален живот в целия вход. Денем уголемяваше бицепсите си, а нощем, под звуците на гръмка чалга, демонстрираше постигнатото пред останалите буци и кварталните девойки, до една с интелект около нивото на Марианската падина.

– Искаш ли да ти разплача майката, малоумник?

В крайна сметка някоя от девойките се оказа бременна. Така Буцата добави към украсата си венчална халка, дебела колкото палеца ми, и се преквалифицира в солиден мъж, стожер на патриотизма и християнското семейство, а отскоро – и в горд татко на малката Буца.

Малката Буца трябва да спи, затова изведнъж тишината се оказа от особена важност за баща му. Ако някой позволи част от шума му да се излее към дома на Буцата, мигом бива уведомен, че майка му скоро ще плаче както никога по-рано през живота си.

Този някой винаги съм аз.

– Само още веднъж тропни – само още веднъж – и ще си събираш зъбите от пода. Ясно ли ти е, келеш?

Кимам. Напълно ми е ясно.

Връщам се в кухнята. Смачкан съм. Сядам зад компютъра и гледам кода. Ще го довърша през нощта, ще го изпратя утре сутрин, грозен, недовършен, пълен с грешки.

След малко лазя по пода. Търся си черната блуза с големия череп. В шест ще ходя на редовна сбирка на клуба по паранормални явления. В този клуб членуват само тъпанари и ми е съвсем безполезен, но аз ходя по инерция, както правя всичко друго, откакто Баба умря. Нямам воля за нищо. Живея като лист, подмятан от вятъра, безсилен да се съпротивлява срещу каквото и да е, дори срещу себе си. Най-вече срещу себе си.

 

<<

Тя се върна в деня след погребението. Мотаех се в кухнята. Пушех. И тогава започна: туп, туп. Точно като Баба.

Първо си помислих, че някой прави ремонт. То не спря. Наистина звучеше точно като нея. Реших, че нервите ми съвсем са се разхлопали. Сварих си кафе. Седнах пред компютъра. Туп-туп! И тогава вече стигнах до извода, че съм съвсем полудял.

Защото това можеше да бъде само тя.

Отидох до стаята. Открехнах вратата.

– Бабо? – попитах аз. Гласът ми беше тънък като на мишле.

И тропането спря.

Така започна този ад.

Разбира се, първоначално си внушавах, че това е временно. Че ще се махна. Ще продам тъпата гарсониера и нейната тропаща стена, ще си намеря квартира, работа, момиче. Ще живея като нормалните хора.

Но не направих нищо такова. Ето ме, още съм тук. Кухнята е моето убежище. Баба завладя стаята. Коридорът е нашата буферна зона.

Не мога да оставя Баба, разбирате ли? Не мога.

Там е цялата работа.

 

>>

Опитвал съм какво ли не. Киприянови молитви: мил свещеник, който ме посъветва да ям повече орехи и да слушам по-малко „рокмузика“ – точно така се изрази. Тапи за уши, и трите вида: дунапренови, восъчни и силиконови. Енергийно прочистване на дома. Дрънчене с тибетски камбанки. Глупости, намерени в нета. Не вярвах, че ще помогнат, и те не помогнаха.

Единственото спасение все още са големите слушалки и Айрън Мейдън до откат. Това обаче просто изпържва мозъка ми; не мога дълго да работя така, нито да чета, нито да мисля. Използвам слушалките за по час-два, когато гоня краен срок, но после винаги се чувствам смазан.

Всичко това са глупости. Знам какво трябва да направя. От известно време знам.

Трябва да я оставя, разбирате ли? Трябва да я оставя да тропа, да блъска, да мучи колкото иска, без да ѝ обръщам внимание, без да ходя при нея, без да се моля, да крещя, да заплашвам.

Трябва да я оставя да умре.

Направих го веднъж, значи трябва да мога и втори път, но се оказва, че не мога. Краката сами ме носят към Баба. Ушите ми са винаги нащрек в очакване на следващото потропване. Сърцето ми бие в нейния ритъм. Туп. Туп. Туп.

Има само един начин да я оставя и вече съм го измислил, просто не смея. Нямам кураж. Нямам топки. Някой трябва да ми помогне. Донякъде и заради това продължавам да ходя в тъпия клуб. Къде изобщо бих намерил други хора? Аз нямам приятели. И преди нямах много, а сега нямам никакви.

Ще ви кажа за клуба. Членовете му се делят на три групи: тийнейджърки с черни дрехи, които си мислят, че са вещици; лелки с много гердани, които четат руски езотерични книги и се карат с всички; чичовци с дълги мазни коси и лекета по дрехите, които или са луди, или са тук заради момичетата, или и двете.

Само един е късо подстриган, може би около петдесетгодишен, вече пооплешивял. Неговата риза е чиста. Винаги носи евтина чанта за документи, от онези, които се премятат през рамо. По време на сбирките стиска дръжката на чантата. Вкопчва се в нея с двете си ръце. Понякога изтрива длани в капака, оставя следи от мокри пръсти по сивия плат. Гледам тези потни ръце, слепоочията, поръсени със ситни капчици. Мисля, че сред всичките клоуни той може би е единственият, който наистина знае за какво става въпрос.

Разбира се, не питам какъв му е случаят. Ще го изплаша, както бих се изплашил аз. Ние с него сме еднакви: не знаем защо сме там. Никой не ни познава. Никой няма отговор на нашите въпроси, а и да има, нас ни е страх да попитаме. Ние не говорим с другите, ние си тръгваме първи, ние постоянно поглеждаме часовниците си. Бързаме.

Чакат ни.

 

>>

Днешната сбирка започва както всеки друг път – някой взема думата и започва да разказва за паранормални случки и явления, преживени от него или от дядо му, вуйна му, съученичката на братовчедка му и така нататък. В случая говори развълнувана девойка с наднормено тегло. Историята е покъртителна – горски човечета, които се появили пред нейния дядо и му предсказали кога ще умре. Мисля, че човек може да намери повече съспенс в „Спящата красавица“, но останалите явно не са на това мнение или поне се прикриват много добре. Тя приключва, приятелките ѝ ръкопляскат и минаваме на следващия въпрос, който този път няма нищо общо с паранормалното.

Решили са да ходят на бар в петък вечер и сега се карат за мястото.

Наострям уши: бар. Не си мислете, че ми се ходи на бар. На мен никъде не ми се ходи и нищо не ми се прави, откакто Баба умря. Но там може би най-после ще се отпусна, даже ще изпия една водка и най-после ще се престраша да говоря с някого. Не ме интересува кой ще е. Май предпочитам да е момиче, защото момичетата са по-състрадателни. Но може и да е мъж, все едно, само да може да ми помогне. Не ми е нужно много.

Само да държи ключа на белезниците далеч от мен, докато закопчавам лявата си ръка за тръбите, и после да го остави някъде, където не мога да го стигна. Това е всичко.

Елементарно е, но аз не мога сам. Опитах. Измислих всичко още преди месец, малко след като Фидел умря. Белезниците купих от оръжеен магазин, това са яки стоманени белезници, не някакви играчки от сексшопа. Планирал съм всяка подробност. В нишата между хладилника и стената ще сложа буркан, в който да пикая. В самия хладилник ще си оставя пържени яйца – основната ми храна през последната година, ако не броим кафето. Разбира се, достатъчно вода.

Това е.

Но аз не мога. Ако оставя ключа на рафта, не мога да щракна белезниците около китката си. Ако взема ключа, успявам да се закопчая, но после не мога да го хвърля към другия край на стаята. Стискам го в потни ръце, замахвам, проклинам себе си, нея и целия шибан свят, хленча, накрая отключвам белезниците. Не ставам за нищо. Аз съм пълна путка, откакто Баба умря.

 

<<

В нощта, в която тя умря, бях много зает. Работата ми беше толкова важна, че не можех да си позволя дори да се ядосам – първата ми самостоятелна поръчка. Бях строг и служебен. Натъпках в устата ѝ вечерята, после лекарствата, после – мълчалив като професионална медицинска сестра – започнах да подпъхвам големия найлон под провисналия ѝ задник.

Това не ѝ хареса.

– Мъъъ…

– Слушай, бабо – казах ѝ. – Тази вечер не мога да се занимавам с теб, ясно? Имам друга работа. Важна работа. Така че сядам да бачкам. Лека.

– Ъъъър…

Изгасих лампата и я оставих да мучи. Върнах се в кухнята, сложих кафеварката и седнах да работя. Пръстите ми надвиснаха над клавиатурата. Туп!

Спрях. Стиснах зъби. Бях напрегнат като струна. Гадеше ми се от притеснение.

Туп! Туп!

Майната ти, казах си и започнах да работя. Издържах около десет минути под постоянното ѝ тропане. Пуснах предварителния преглед. Ужас. Хаос, свинщина. Всички картинки стърчаха, където им падне. Изругах. Върнах се към кода, за да видя къде греша.

Туп! Туп! Скочих и хукнах към стаята.

– Нарочно ли го правиш, тъпо същество? Предупредих ли те, че няма да се занимавам с теб? Не ме интересува дали ти се пикае… – и така нататък.

Тръшнах вратата и се върнах в кухнята. Задникът ми тъкмо докосваше стола и тя пак заблъска. Пак към стаята, пак обратно и пак блъскане; това се повтори около пет пъти. Бях във вихъра на крясъците, когато кафето ми изкипя. Изстенах от злоба и тръшнах вратата за последен път. Котлоните едва се подаваха над локвата кафе. Кафяви капки се стичаха по плота.

Тя пак заблъска.

Извадих големите слушалки и след половин минута мозъкът ми изнемогваше под някакъв долнопробен блекметъл, пръстите ми блъскаха по клавиатурата, а Баба се беше стопила някъде сред фоновите вибрации. След час-два свалих слушалките. Тишината беше плътна. Трайна.

Гадната кучка най-после заспа, казах си аз и продължих да работя в благословената тишина. Стоях до три и половина. Накрая бях полумъртъв. Стоварих се в леглото. Заспах за секунди.

Намерих я на сутринта – цялата вдървена, ледено студена, с отворени очи и гадна усмивка на лицето.

 

>>

Петък е и с всички сили се старая да се държа нормално. Не съм твърде нервен, нито твърде кротък. Тя мълчи, но когато влизам да се къпя, започва да тропа; разбрала е, че ще ходя някъде. Бръсна се, обличам се, упорито се правя, че не я чувам. Взимам пари, цигари, ключове. Оставям телефона вкъщи.

– Излизам, бабо. Няма да се бавя.

Тя ядосано блъска, но това не ме интересува. Тръгвам. На стълбището се разминавам с Буцата, понесъл торбичка от магазина отсреща. Изглежда в добро настроение.

– Ей, боклук – поздравява ме той.

Не споря. Мушвам главата си в качулката, ръцете в джобовете и поемам към метрото.

Най-лошото е, че с времето се научавам да живея с нея. Свиквам. Познавам Баба. Знам всичките ѝ номера. Знам кога е ядосана, знам кога е доволна. Адаптирам се към нея. Когато съм напрегнат заради скапаните сайтове, много се старая да не ми проличи. Прикривам собствената си уязвимост.

Внимавам също така да не ставам прекалено самоуверен. Колкото и да е невероятно, дори сега ми се случва да съм в добро настроение. Случва се да се отплесна, да забравя за нея, за миг да се заблудя, че всичко е нормално, че аз съм нормален, че мога да гледам филм, да чета книга, да слушам музика; това невнимание ми струва скъпо, защото тя отново връхлита върху мен – туп! Туп! ТУП! – и ме смазва.

Понякога ѝ се подмазвам. Открехвам вратата към празната стая. Правя се, че я наглеждам. Скачам още при първото „туп“.

– Какво има, бабо? – питам с мазен глас.

Тя тържествено мълчи.

Ето това е животът ми, откакто Баба умря.

 

>>

Тя е слаба, лека като врабче. Косата ѝ е черна. Всички момичета от клуба са с черни коси и черни дрехи. Ноктите ѝ също са лакирани в черно, пръстите обгръщат чаша сок. Половината ѝ лице не се вижда – закрито е от огромен бретон. Не знам дали изобщо вижда нещо през него.

На вид е на шестнайсет, а наистина може да няма и толкова.

Това не ме смущава. Не сме в Щатите, а и аз нямам никакво намерение да правя нещо с нея. Преди две или три, или пет години бих се опитал да стигна и до това; всъщност тогава това беше основното нещо, което занимаваше мислите ми. Според науката това е нормалното състояние за двадесетгодишните младежи. Дължи се на високите нива на тестостерон в организма. В последната година тестостеронът е последната ми грижа.

– Как се казваш? – питам аз, или по-точно крещя, тъй като в бара са надули музиката до сто и петдесет децибела.

– Леа – крещи тя в ухото ми. Решавам, че може би се казва Лили. Нито едно от момичетата в клуба няма нормално име. Всички се казват Леа или Лайла, или Марсела.

– Защо си в клуба? – викам аз.

Вместо отговор тя вдига ръкава на черната си риза. Под сгъвката на лакътя ѝ има татуировка – символ, който явно трябва да ми говори нещо. Прилича на логото на Батман, набучено на пръчка. Кимам, сякаш съм разбрал. Мълча. Не бях много добър в тези работи с момичетата дори и преди. Започвам да ѝ обяснявам нещо за уебсайтовете. По нищо не личи да ме слуша, но не си взима сока и не отива на друга маса, така че аз се въодушевявам. Наклонявам се към нея. Музиката е оглушителна.

– Хей – изревавам в ухото ѝ. – Искаш ли да идем у нас?

Бретонът ѝ се размърдва.

– Окей – казва тя.

 

>>

За пръв път от много време в този дом влиза момиче. Баба мълчи, но аз усещам изумлението ѝ през стената. Този път я сварих неподготвена.

Не е това, което си мислиш, Бабо. По-лошо е.

Тази нощ ще стоиш сама.

Леа е натъпкала в устата си гигантска дъвка и челюстта ѝ ритмично се движи. Кима към рафта до мивката.

– Какво е това? Икона?

Значи все пак вижда през бретона. Недоумявам как го прави.

– Свети Киприян – обяснявам аз. – Подарък ми е.

Иконата ми даде свещеникът, който чете Киприяновата молитва, онзи с орехите. Не знам защо я държа там.

– Да не вярваш в Бог? – пита тя.

– Не. Ти?

– Разбира се, че не. Аз съм сатанистка, забрави ли?

Ама разбира се, че е сатанистка.

Мълча. Не знам откъде да започна.

– Леа, може ли да те помоля за една услуга?

Тя не отговаря, но се настанява на стола пред компютъра и кръстосва крака, обути в мърляви кубинки. На възела на едната се е закачило някакво семенце, едно от онези бодливи неща, които като малки наричахме таралежчета.

– Виждаш ли, аз имам един проблем…

Неочаквано Баба ми помага: туп-туп-туп. Бързо. Предупредително. Откъсвам поглед от таралежчето.

– Ето я – казвам аз. – Точно за това говоря.

– Кое?

– Не го ли чуваш? Тропането.

Бретонът пак се размърдва.

– О! – казва тя. Предъвква два пъти. – Чувам го.

И тогава най-после го казвам на глас.

– Това е баба ми. Нейният призрак. Призракът на Баба.

– О! – пак казва тя. Не изглежда особено впечатлена, но не избухва в смях, не ми удря шамар и не хуква към вратата с писъци, така че продължавам, бързо и задъхано.

– Тя умря преди година и оттогава тропа всеки ден и всяка нощ, и аз трябва да ходя при нея, разбираш ли? Както преди. Не мога да не отида. Мисля, че ако успея да не отида, само ако издържа достатъчно дълго време, без да отида, тя ще се предаде и ще се махне…

Баба внушително блъска по стената, но аз не спирам да говоря. Обяснявам. Изпадам в подробности. Говоря за зоната на Брока, за Фидел, споделям плана си, дори ѝ показвам буркана. Измъквам белезниците от чекмеджето и ги размахвам, в следващия миг се сещам, че Леа може да изтълкува жеста ми съвсем неправилно. Тя обаче явно е напълно лишена от инстинкт за самосъхранение, защото не се впечатлява и от тях.

– Ти си наркоман, така ли? – пита. Иде ми да вия от отчаяние.

– Не съм наркоман, правя го заради нея, разбираш ли?

Кимам към стената, където Баба продължава гневно да тропа.

– Някой си закача радиаторите – казва Леа.

– Никой не си… Мамка му. – Отказвам се от обясненията. – Ще ми помогнеш ли, моля те? Не е нищо. Само дръж ключа. После го остави на бюрото и си тръгни. Ако искаш… можеш… Ако искаш, ела утре сутрин, може ли? Ще дойдеш ли утре сутрин?

Наистина ми се иска тя да дойде утре сутрин, макар че няма да е фатално, ако не го направи. Презастраховал съм се. Телефонът ми е под леглото, само че разглобен, с извадена батерия. Ако е включен и по някое време Баба ме побърка, сигурно ще започна да звъня – на Шишо, на полицията, Бог знае на кого. Трябва да съм с разума си, за да го сглобя и да въведа пин кода.

Освен това в нишата до буркана съм пъхнал метална тръба. С нея ще ми е доста трудно да счупя белезниците, без да направя китката си на сол, но в краен случай мога да опитам и това. Основното предназначение на тръбата обаче е да блъскам с нея по парното, ако се наложи – ако Баба стопи микрочиповете, изпари радиовълните, изтрие пин кода от съзнанието ми. С тръбата мога да блъскам, докато съборя целия блок, мога да крещя за помощ до полуда и все някой ще откликне. Най-вероятно Буцата, който ще ми потроши ребрата като пръв поздрав за моя хипотетичен бъдещ живот без Баба.

Но нека първо стигна дотам.

– Ще ми помогнеш ли, Леа? Ще ми помогнеш ли?

Тя предъвква, после от устата ѝ излиза гигантски балон. Вече изобщо не я виждам. Горната половина на лицето ѝ е скрита от бретона, долната – от огромна бяла топка. Балонът се пука и тя прибира останките обратно в устата си.

– Окей – казва тя.

Това е.

Ето как става.

Щраквам едната гривна върху китката си, другата закачам на тръбата. Страх ме е да пусна ключа, затова го държим и двамата. Усещам сухата ѝ безучастна ръка в моята. Туп! – предупреждава Баба. Задъхвам се. Ужасно ме е страх. Стискам гривната, поглеждам Леа, тя е точно куражът, от който имам нужда, но ръцете ми треперят и все пак не мога, и Баба изревава: ТУП! и аз щракам гривната около тръбата и в същия миг Леа издърпва ръката си от моята.

Баба млъква.

– Добре – казвам аз, но нищо не е добре. Сгърчен съм от страх. – Сега остави ключа на бюрото и тръгвай.

Тя ме гледа изпод бретона си като пудел.

– Сигурен ли си?

Съвсем сигурен съм, че ако остане още една минута, ще започна да я моля за ключа. Ще рева и ще лазя по пода. Ще целувам прашните ѝ кубинки. И Леа, тази сговорчива сатанистка, вероятно просто ще ми го даде.

– Да, аз… Сигурен съм. Благодаря ти, Леа. Много ти благодаря. Ела утре, става ли?

Тя вдига рамене, което може да значи всичко, и излиза. Стъпките ѝ в коридора са тихи и неуверени, сякаш се колебае дали да не се върне; а в този момент и аз искам тя да се върне, искам да крещя името ѝ, искам си ключа. Започва да ми се гади. Захапвам ръката си, тихичко вия, за да не извикам Леа обратно. Не знам точно кога е излязла. Когато най-после млъквам и отварям очи, с Баба сме останали сами.

 

>>

Тя мълчи. Потресена е от това, което съм направил. Чуди се какво да предприеме. Аз скимтя. Мисля, че ще започне тихо, постепенно, както прави винаги, когато иска да ме побърка. Не съм подготвен за това, което следва.

ТРЯС!

Тя връхлита върху стената като танк. Кухнята се разтриса. Мониторът ми се залюлява на стойката си, бавно пада напред като покосен войник, разбива се на пода с трясък.

Така започва нощта.

Не съм съвсем сигурен какво става по-нататък и в каква последователност, и за колко време; само отделни фрагменти пробиват през мъглата от страх, през болката в прикованата за тръбите ръка, през невъобразимия шум, с който Баба възвестява, че не иска да си тръгне. Фрагменти. Моля я. Мразя я. Обещавам, че ще дойда. Обещавам, че всичко ще бъде наред. Пак крещя, пожелавам ѝ по-бързо да пукне, да се върне в ада, където ѝ е мястото. Тя беснее, блъска, всичко се тресе, мозъкът ми изнемогва, някой блъска по парното. Пак се подмазвам. Хленча. Заклевам се, че ще прегриза китката си, за да отида при нея, уверявам я, че започвам веднага. После пак крещя. Размахвам среден пръст със свободната си ръка, крещя.

– Умри, гадна кучко! Умри най-после!

Но тя не иска да умира. Блъска толкова страховито, че цялата колона гарсониери се тресе. Буцата се е подпрял на звънеца, но аз почти не го чувам, парното пак дрънчи, аз плача, рева, хлипам като бебе. Удрям чело в пода, от което лявата ми ръка се извива невъзможно нагоре. Моля за милост. Размазвам дълги сополи по плочките. Тя блъска и блъска, после спира, после пак блъска, гаври се с мен, а аз крещя и я проклинам, пак плача, моля за милост, пак викам, размахвам среден пръст, преграквам от крясъци. По някое време, съвсем обезумял, започвам да пея. Пея „Черно фередже“.

– Боклук такъв, ти курво долнопробна, предлагам ти петарка за нощтаааа – дера се аз. Някой дрънчи по парното толкова мощно, че скоро тръбите ще се счупят като солети и тогава ще избягам от Баба, влачейки след себе си двестакилограмовия радиатор. Това ме развеселява. Започвам да се смея. Заливам се от смях, а тя блъска, блъска, блъска и в някакъв момент, но не зная точно кой, всичко най-после свършва.

 

>>

Събуждам се. Не мога да повярвам, че изобщо съм заспал, но явно съм.

Цялата кухня грее в яркожълто. Сутрин. Изгрев. Истински изгрев.

Непредпазливо се надигам от пода и изкрещявам: адска, пламтяща болка пронизва рамото ми, а ръката не усещам изобщо и това не е добре, но всъщност е добре. Всичко е добре, защото Баба я няма. Наистина я няма.

Баба си е отишла.

Това е друга тишина, точно както е друга и светлината, други са звуците, други са цветовете. Нея я няма. Усещам това чисто физически. Всяка моя клетка съществува в света, в който нея я няма.

Смея се. Плача. Вадя буркана и пикая дълго и тържествуващо, после го прибирам. Забравил съм да взема капачка и миризмата, носеща се от нишата, малко разваля очарованието на залятата със светлина и радост кухня, но това не ме смущава. Нищо не ме смущава. Баба я няма и аз съм свободен, тоест не съм точно свободен, защото съм закачен с белезници за тръбите, но скоро ще бъда най-свободният човек на света и ще се махна оттук; най-после ще се махна оттук. Ще подпаля проклетата гарсониера. Ще отида при Буцата и ще му кажа, че на света съществува само един по-грозен тъпак от самия него и това е скъпоценното му синче. Ще отида в клуба и ще разцелувам мъжа с потните ръце, ще намеря Леа и ще падна на колене пред нея, ще ѝ предложа да се омъжи за мен, а тя ще каже „Окей“ и ще станем мъж и жена, ще живеем под балконите, ще рисуваме пентаграми по панелките, ще имаме куп деца с черни нокти и ще ги кръстим Тор и Койот, и Локи и всякакви подобни имена. Задъхвам се от нетърпение. Искам да се махна. Поглеждам към телефона, после към тръбата. Още е девет и половина, но се изкушавам да я грабна и да заблъскам по парното. Искам Буцата. Искам да дойде да ме пребие, искам да ме смачка от бой, да лазя по пода, да плюя кръв и зъби и да крещя от радост, че съм жив и свободен.

Все пак решавам да почакам. Леа може да дойде. Едва ли ще го направи и на нейно място аз не бих, но знае ли човек? Отварям хладилника, поглеждам студените яйца и пак го затварям. Стискам очи. Смея се. Тананикам си. Щастлив съм. Чувам входната врата да се отваря.

Тя все пак се върна. Плача от щастие. Викам.

– Леа! Успяхме! Направихме го! Успяхме…

Тя влиза в кухнята. На дневна светлина ми се струва още по-дребна. Краката ѝ са тънки като солети. Не казва нищо, просто стои над останките от монитора и ми се струва, че днес изглежда някак различно. Извивам глава нагоре, опитвам се да видя лицето ѝ сред бликащата, ослепителна, непоносимо жълта светлина, заляла кухнята.

– Леа, успяхме – говоря бързо. – Дай ми ключа и ще ти разкажа всичко. Нея я няма, разбираш ли? Няма я. Дай ми…

Млъквам. Виждам само прашните кубинки. Таралежчето още стои забито сред оплетените връзки.

Нещо студено засяда в гърлото ми. Опитвам да си припомня дали я чух да излиза снощи, но не мога: помня неуверените ѝ стъпки в коридора, помня как спря за миг, помня дори как си помислих, че сигурно ще се върне.

Но после нещо ми се губи.

Очите ми пълзят по тънките крака, навлечени в дебел черен чорапогащник. Платът едва прозира, но аз различавам кожата отдолу.

Сините грапави вени. Кафявите петна. Редките дълги косми.

Не искам да гледам нагоре, но нещо ме заставя да го направя. Не различавам нищо под бретона, закрил половината лице, но вече знам кой се крие под него.

Това е моментът, в който трябва да бягам, но не мога, защото съм прикован към радиатора. Планирах го цял месец. Бях помислил за всичко.

Тя се навежда към мен. Усещам миризмата ѝ.

Започвам да крещя. Извивам глава настрани.

Последното, което виждам, е иконата на свети Киприян, усмихнат, окъпан в злато.


Снимка
Явора Руменова

Явора Руменова е на 35 години, от София. Родителите ѝ са български филолози и е израснала сред книги. Изкарва си хляба с писане от ученичка – срещу скромно възнаграждение пише класните и темите на цялата гимназия. В този период се увлича по поезията и има публикувани едно или две стихотворения в списания. В следващите години е работила различни неща, но винаги са били свързани с писане – касационни жалби и писмени защити в адвокатски кантори, европроекти, някои специализирани серии от статии, а понякога преводи на нехудожествени текстове от английски на български. Има три малки деца (на седем, три и една година). Вижте всички разкази от Явора Руменова в списанието.