Явора Руменова
40-04
разказ
Войникът срещу мен се казва Шмид. Той е съвсем млад, редник от трети полк в крайния изток, и изглежда смъртно изтощен. Рано тази сутрин е убил най-добрия си приятел. Вече е дал показания пред коменданта и другите офицери, после е чакал да пристигне военен следовател (това съм аз), после е чакал още, докато говоря с офицерите, защото винаги започвам с тях. През цялото това време не е ял нищичко, а за капак аз искам да повтори отново историята, която и двамата вече знаем.
Въпреки всичко това Шмид ми отговаря ясно и стегнато, с равен глас. Добър войник.
Историята не е кой знае каква. Двамата с редник Лобовски били нощен патрул на изток от гарнизона, отвъд хълмовете. Било най-обикновена нощ: тишина и спокойствие. Напоследък е така, цари затишие по всички фронтове. Били на поне тридесет метра един от друг.
И изведнъж Лобовски откачил. Първо се разкрещял. Било тъмно като в рог и Шмид се затичал по посока на крясъците, но Лобовски, явно изпаднал в някаква криза, припадък или Бог знае какво, вдигнал автомата и открил огън. Шмид действал по инстинкт и го застрелял на място, на секундата, преди дори да осъзнае какво става.
– Какво крещеше?
– Не разбрах, сър. Всичко стана за секунди.
Кимам.
Редник Лобовски бил отличен войник, имал уравновесен характер и никога не бил избухвал преди. С Шмид били приятели от деца. Преди месец подали молби за прехвърляне в свързочен батальон и много се надявали да ги одобрят. Тук гласът на Шмид трепва, сякаш е казал твърде много, после пак става равен и безизразен. Сигурен съм, че е много разстроен, но с всички сили се старае да не го показва. Забележително самообладание. Харесвам това момче.
Той млъква, аз също мълча, опипвам бялото хапче в джоба си и размишлявам.
Преди три седмици разследвах съмнително подобен инцидент в първи полк. Един редник внезапно откачил, нахлул в щаба на гарнизона и за броени секунди – колкото е нужно на другарите му да реагират – избил почти цялото ръководство. Не разбрах защо го е направил и приех, че спада към онези случаи, в които няма „защо“. Понякога войниците просто откачат, грабват оръжието и избиват всички, които са се оказали наблизо. Дори се учудих, че Генералният щаб ми възлага специално разследване заради някакъв откачил редник, и то с код 40-04. Стори ми се прекалено.
Но вече не съм толкова сигурен. Втори инцидент за три седмици не е нещо типично, особено тук, в пустинята. Крайните източни войски – от първи до двадесет и първи полк, общо седем дивизии или три армии – са последният пръстен на нашата охрана, първа линия пред позициите на Врага. Те са най-добрите войници на света. Състоят се предимно от сираци и изоставени деца, намерени и отгледани от армията, нейни верни рожби, обучени до съвършенство. Те не откачат, защото няма за какво. Не са оставили в тила хубавата си приятелка, която по всяка вероятност вече се търкаля в леглото на някой цивилен страхливец с хубава прическа и три плоски комплимента в джоба. Нито пък мислят за майките си, които ги чакат всеки ден в топла кухня, ухаеща на ябълков сладкиш – не че момчетата от източните полкове имат ясна представа какво е ябълков сладкиш, а още по-малко пък какво е майка. Тук, в пустинята, цари желязна дисциплина. Инцидентите са рядкост.
Шмид внезапно ме откъсва от мислите ми.
– Лобовски стреляше напосоки, сър – казва той. – Мисля, че стреляше към небето. Но не към мен. Той дори не знаеше къде съм. Но аз… Стана толкова бързо.
Той ме гледа право в очите, дори се навежда леко напред, сякаш търси някакъв отговор по лицето ми. Отклонявам поглед и ми става криво. Представям си всичко съвсем ясно, сякаш съм бил там – черната нощ и мъртвата тишина на пустинята, внезапните крясъци, бликналия в мрака огън, смразяващия звук на автоматичен откос – звука на смъртта; не знам защо винаги я рисуват с коса в ръце, след като на всички ни е ясно, че тя държи една лъскава нова картечница. Шмид не е виновен. Направил е това, което е обучен да прави. Условен рефлекс.
Но нищо не мога да направя за него.
– Постъпил сте правилно, редник – казвам аз и макар че това е самата истина, звуча като някой кух чиновник от базата. Пак бъркам в джоба си. Бог ми е свидетел, че момчето ми харесва, но трябва да приключвам по-бързо.
40-04 е прост военен код, който означава най-общо без свидетели. Всички, които по някакъв начин са били замесени в даден инцидент, трябва да бъдат ликвидирани – и то не само преките участници, а всеки, който знае какво се е случило или дори части от случилото се. Всички освен изпълнителя на кода. В случая това съм аз и настроението ми не е много добро. Не обичам 40-04. Никой не го обича. Първо, най-често единствената вина на хората е, че са си свършили работата както трябва. Така е сега, така е било и така ще бъде почти винаги. Второ, този код адски затруднява разследването. Трябва да си бърз, тих и невидим като мишка, в противен случай броят на свидетелите прогресивно се увеличава – наричам това верижната реакция. Заради нея свеждам работата на терен до минимум, а всеки военен следовател ще ви каже, че точно тя е най-ценна за разследването. Може би дори цивилните го знаят. Не е лесно да разследваш случай, дори най-елементарния, ако през цялото време си поглеждаш часовника и се чудиш как да се изпариш по-бързо.
– Благодаря за съдействието, редник Шмид – слагам донякъде тържествен край на разпита. – Сигурно сте много изморен. Сега трябва да си починете. Ще ви дам нещо, което ще ви помогне.
Вадя хапчето и го слагам на масата. Шмид го гледа, после поглежда мен, после пак него. Той разбира. Всички знаят 40-04. Дори не изглежда изненадан.
– Нужно ли е, сър?
– Налага се, редник – казвам, без да го гледам в очите.
Той кима и пак се втренчва в хапчето. Броя до пет и дискретно плъзвам ръка към колана си. С всички сили се моля да вземе хапчето доброволно, в противен случай ще последва една жалка, унизителна и за двама ни сцена, но повече за мен, защото той е невъоръжен. Не искам да го заплашвам, не искам да стрелям, за да не предизвикам верижната реакция, не искам да го гоня из голата стая за разпити в опит да го цапардосам с дръжката на пистолета. Не съм първа младост и съм изморен от такива неща. Вече усещам студената ръкохватка върху дланта си.
– Слушам, сър – казва Шмид и посяга към масата.
Пускам пистолета и гузно поглеждам встрани. Наистина не обичам 40-04. Свикнал съм да не влагам емоции в работата си – в крайна сметка аз изпълнявам заповеди, Шмид изпълнява заповеди, офицерите изпълняват заповеди, всички ние изпълняваме заповеди: това е войната. Но напоследък, сигурно от годините, съм започнал да се размеквам.
Хапчето действа за десетина минути и тъй като смятам, че Шмид заслужава да умре като човек, го водя в празната стая на коменданта – самият комендант и тримата му подчинени вече от два часа си почиват в съвещателната зала. Стаята е малка, но има пердета и дори картина на стената – потънали в зеленина планини, а между тях – синьо езеро, но за един войник от трети полк със същия успех може да изобразява пейзаж от Меркурий. Те никога не са виждали потънали в зеленина планини, нито сини езера, и едва ли някога ще видят.
Шмид не обръща внимание на картината. Съблича се бавно, ляга в чуждото легло и се завива до брадичката. Не казва нищо, дори не ме поглежда. Затваря очи.
Излизам и отдавам чест в празния коридор.
>>
Давам си малко почивка в празния щаб. Остава само да огледам мястото на инцидента и изчезвам. Сигурно ще успея да се върна още тази вечер, с хеликоптера, който ще докара ново ръководство на трети полк. Със себе си ще взема първоизточника на целия проблем – редник Лобовски, и когато стигнем базата, ще наредя да проверят кръвта му за халюциногени, мозъка – за тумори, тъканите – за някакви редки зарази, които поразяват съзнанието, изобщо каквото и да е, дори последната небивалица, стига да може да обясни какво го е накарало да се разкрещи и да открие огън срещу нищото.
Що се отнася до останалите пет трупа, те никъде няма да ходят. Новото ръководство ще ги изпари в крематориума за десет минути – в пустинята не копаем гробове, нито изпращаме телата обратно. Роднините на офицерите ще получат съболезнователно съобщение, подписано лично от президента, сгънато знаме и кутийка с червеникав пустинен пясък, който могат да погребат или да сложат в хола си, или каквото друго намерят за уместно.
А редник Шмид няма роднини, до които президентът да адресира съболезнованията си. Не му се полага дори кутийка. Какво ще остане от него? Разправят, че дълбоко в тила, в самата столица, имало голяма стена от лъскав черен мрамор, най-хубавия в света, и на нея били изписани имената на всички загинали момчета от фронта, които нямат семейства. Всеки ден красиви момичета украсявали стената със свежи цветя и я чистели от прах и курешки с белите си кърпички. Аз не съм бил в столицата, но когато срещна някой, който е бил, питам дали е виждал стената. Интересувам се, защото и моето име ще се озове на нея някой ден. За разлика от момчетата тук аз съм роден в тила и пазя отдавнашен, праисторически спомен от някакво място, наречено дом, и някакви хора, наречени семейство, но откакто тях ги няма, имам само армията. Не се оплаквам – работата запълва живота ми, осигурен съм, нищо не ми липсва. Просто ми е приятно да мисля, че някой ден някое красиво момиче ще погали името ми върху гладкия, парещ от слънцето мрамор.
Досега не съм срещал човек, който е виждал стената, но сигурно просто не са гледали внимателно. Столицата е голяма.
Спускам ролетните щори една по една и излизам. Заключвам щаба с кода на покойния комендант и викам караула – огромен войник с каска, автомат, бронирана жилетка и неизброимо количество патрони. Жегата е адска, но той, изглежда, не страда от това.
– Никой да не влиза, докато не се върна – нареждам аз.
– Слушам, сър!
Войникът се изправя до заключената врата и застива. Лицето му не изразява ни най-малко любопитство. Със сигурност вече се е разчуло, че е станал някакъв инцидент, но никой няма да задава въпроси – нито за Шмид, нито за офицерите, нито за мен. Това са те, славните момчета от източните войски.
Взимам джипа на коменданта и подкарвам на изток, като по пътя си мисля, че дотук нещата вървят много гладко, макар все още да нямам представа какво точно е предизвикало Лобовски. Каквото и да е, за мен е жив късмет, че се е случило през нощта и извън гарнизона. В първи полк например нещата се бяха оплескали здраво и трябваше да ликвидирам цели осемнадесет души, а някои от тях (най-вече офицерите) далеч не приеха смъртта с достойнството, проявено от редник Шмид.
И за капак трудът ми се оказа напълно излишен. Първи полк вече го няма – преди седмица целият им гарнизон беше унищожен при една-единствена, внезапна и смъртоносна въздушна атака. Техният гарнизон се водеше идеално защитен, затова всички са били вътре, даже повечето от спомагателните части. Пък и от седмици цари затишие. И изведнъж ей така, докато мигнеш, десет хиляди момчета хвръкнаха във въздуха. Пълна нелепост.
Но това е войната.
>>
След десетина минути прехвърлям възвишението и се озовавам пред еднообразен пейзаж: ниски скали, засипани със ситен червеникав пясък. Това е източният фронт, в тази част широк около двеста мили – двеста мили унила червена пустош ме делят от първите позиции на Врага. Карам още малко и джипиесът изпиуква, възвестявайки мястото, където редник Лобовски е намерил смъртта.
Слизам от джипа и оглеждам внимателно. Вече няма кръв, нито стъпки, само гилзи, които не смятам да събирам – червеникавият пясък ще погребе и тях за броени дни. Разширявам периметъра. Нищо. Разхождам се безцелно, подритвам камъните и се чудя какво пропускам.
Спирам. Пъхам ръце в джобовете и затварям очи.
Аз съм редник Лобовски от трети полк, нощен патрул отвъд хълмовете. Часът е пет сутринта. Тук няма нищо, всичко е тъмно и тихо, пълна неподвижност, затишие, извънземно спокойствие. Аз съм просто патрул под звездите и заедно чакаме смяната ни да свърши.
Спирам да си представям, потъвам в пустинята, усещам как краката ми се разтварят в пясъка като захар в чай. Отпускам се, дори главата ми клюмва, сякаш искам да заспя, както си стърча прав насред унилите скали. Казват, че така спели конете. Нужни са ми няколко минути.
Поемам въздух, рязко отварям очи и веднага виждам три камъка, които са твърде близо един до друг. Далеч от мен са и изглеждат естествено разхвърляни, но не са. Твърде близо са. Трикът проработи.
Под единия камък намирам стандартна радиостанция, маркирана с номера на редник Лобовски. Изглежда малко странно. От малкия жак отстрани стърчи дебела тел, която сякаш пронизва целия уред. Друга, по-тънка тел, е прикрепена към оголената антена, а свободният ѝ край е навит в изящна спирала.
Гледам тънката тел. Подобно нещо намерих сред малкото притежания на редника от първи полк, но не се сетих за какво служи. Нямаше откъде да се сетя. Горкият млад радиолюбител не беше подал молба за прехвърляне в свързочен батальон, а дори да го беше направил и да го имаше в досието му, може би пак нямаше да се сетя. Откъде да знам, че се прикрепя към радиото? Не съм силен по свързочната част – в общи линии натискам бутоните според инструкциите и това е.
Радиото. Обзема ме гадно предчувствие. Радиохипноза. Радиозараза. Радиовудумагия. Нашият Враг е примитивен, но подъл, от него може да се очаква точно нещо такова.
Предпазливо приближавам слушалката до ухото си и включвам станцията, като почти очаквам напевните заклинания, които трябва да пробият костеливата черупка на моя мозък и да обладаят съзнанието ми. Но няма нищо такова – чувам само нещо като пукане. Дисплеят е абсолютно празен и жално примигва, сякаш се чуди дали да не се предаде и да угасне напълно. Натискам бутона, който трябва автоматично да ме насочи към късообхватната честота на трети полк, но станцията изобщо не реагира. Предполагам, че дебелата тел, стърчаща от жака, е повредила фината електроника. Изправям се, вървя безцелно и въртя тънката тел, увита около антената. Опитвам се да я разгъна. Не съм сигурен точно какво правя, но успявам: след още едно силно изпукване в ухото ми се разлива съвършено разбираем глас, в който няма и намек за вражеска магия, дори напротив. Гласът чете военен бюлетин, а на света няма нищо по-прозаично от военния бюлетин – или поне така си мислех доскоро.
– Полк двадесет и шести, изтегляне, изпълнено. Полк двадесет и седми, изтегляне, предстои. Полк…
Изтеглят южните армии. Няма никаква причина да го правят, точно обратното – позициите ни на юг са устойчиви, дори имаме важни командни центрове там, само че в първия момент не мисля много за това, защото има нещо още по-смущаващо: гласът. Той е мек, почти напевен, но някак неубедителен, някак осакатен, сякаш му липсва нещо много важно, което всички други гласове имат. Трябват ми няколко секунди, за да си спомня къде съм чувал подобен глас преди. Беше преди три години на едно изложение в базата. Това е робот. Роботите говорят така.
А има само една честота, за която знам, че се чете от роботи, макар да не съм я чувал лично, защото не ми се полага. Това е честотата на Генералния щаб. Шефовете са толкова недостъпни, че нямат имена, нито длъжности, да не говорим за адреси или телефони – те пазят в тайна дори гласовете си. И тяхната честота е също така неизвестна, кодирана, заключена, тя изобщо не трябва да стига толкова на изток.
Но редник Лобовски я е хванал с помощта на две парчета тел.
– Полк тридесет и първи, изтегляне… – продължава да пее роботът, а аз продължавам да се обърквам. Говори за изтегляния и релокации, в които няма никаква логика, диктува координати, които нямат нищо общо с демаркационната линия. Нарежда разпускането на няколко вътрешни дивизии и млъква за миг. После изпиуква и започва отначало. – Войната свърши. Изтегляне по координати съгласно…
Ръцете ми изтръпват. Ушите ми пищят. Войната е свършила.
Войната е свършила.
В първия миг решавам, че не е вярно. Това е диверсия, долнопробна имитация, поредният номер на Врага. Войната не може да е свършила, тя никога не свършва. Войната е безкрайна. Затишието не значи нищо. И преди е имало затишия, дори по-дълги. Всъщност имало ли е по-дълги? От кога е толкова тихо? Може би от месец? Може би малко повече?
Като изключим атаката, която изтри първи полк от лицето на земята.
И тук започвам да разбирам. Разбирам още докато роботът чете координатите на новата гранична линия. Много преди да премине към информацията за състоянието на войските. Войната е свършила и всички ние сме глупаци, че не се сетихме по-рано. Почти искам да изключа станцията, за да не го чуя, но все пак не я изключвам.
– Полк първи, 40-04, изпълнено – казва слушалката и макар че очаквах това, усещам как в главата ми нахлува кръв, а краката ми омекват. – Полк втори, 40-04, предстои. Полк трети, 40-04, предстои. Полк…
Той продължава, но вече не слушам. Просто гледам хоризонта – синьо отгоре, червено отдолу, двеста мили червена пустош, зад които Врагът (който вече не е Враг) вероятно също така тихо и ефективно ликвидира свидетелите. Аз го очаквах, знаех го, цял живот съм го знаел, просто не исках да си призная. Естествено, че никъде няма никаква стена, на която ще напишат името ми, още по-малко пък имената на славните момчета от източните войски – нашите смели бранители от първа линия срещу позициите на Врага, – защото какво скапано значение имат имената им? И без това ги раздават напосоки. Няма да се учудя, ако не ги записват дори във военните документи. Просто мятат труповете в крематориума, актуализират бройката и продължават напред.
Но гадното усещане става все по-гадно и то не е заради 40-04, а заради Лобовски. Тревожи ме този самотен войник, безцелно играещ с модифицираната си антена, вперил поглед в звездите над пустинята. Знам историята му, или по-точно липсата на такава: той е никой, няма родители, няма месторождение, прибран е от някое опожарено безименно село, израснал е сред камуфлажите и автоматите, никой извън гарнизона дори не подозира, че редник Лобовски съществува. Той е войник. Никога не е бил друго освен войник.
И никога няма да бъде. Войната е свършила, а редник Лобовски внезапно е станал толкова излишен, че не му се полага да знае точно колко. Предстои му да умре, без да получи дори обяснение. Възможно ли е, питам се, човек да обезумее при тази новина? Възможно ли е да се разкрещи, заслепен от гняв, да откачи автомата си, да открие огън срещу своите приятели звездите? Да, възможно е.
Но възможно ли е първо да изключи радиостанцията, внимателно да я скрие, да маркира мястото с три камъка и едва след това да обезумее и да направи всичко изброено?
Не, не е възможно.
Обръщам се и хуквам към джипа. Виждам всичко, сякаш съм бил там: Шмид, потен, разтреперан, застанал над тялото на току-що убития си приятел, с когото само преди месец са подали (и двамата) молби за прехвърляне в свързочен батальон; какво стана, какво стана, какво стана, крещи всяка клетка от тялото му; кляка до трупа, разтърсва го, вика Лобовски? Лобовски?, макар да е очевидно, че Лобовски няма как да отговори, защото е кажи-речи на две половини. Ръцете на Шмид се тресат, не може да повярва, нищо не разбира. Но вижда жално примигващия дисплей на радиостанцията. И прави точно това, което направих и аз: предпазливо приближава слушалката към ухото си.
Паля колата, гумите свистят в червения прахоляк. Шмид, този чудесен войник. Не го видях да преглъща бялото хапче. Отклоних поглед. Защо отклоних поглед? Може би защото с годините се размеквам или вече съм изморен да убивам хора, които нищо не са ми направили, или защото от първия миг изпитах инстинктивно уважение към него. Той каза слушам, сър, и посегна към смъртта с такава решителност, че аз отклоних поглед.
Смело момче. Изигра ме.
Станцията, която още не съм изключил, губи честотата и в лявото ми ухо нещо пращи и шуми, но аз не обръщам внимание, защото мисля само за Шмид и за това как оплесках нещата. В подножието на хълма зарязвам джипа и продължавам пеш, защото не искам да цъфна на върха като най-удобната мишена на света. Скоро се оказва, че това няма голямо значение, тъй като на войниците долу едва ли им е до мен. Още докато пъшкам по склона, чувам шума им – едно постоянно, нервно бучене, което убива последните ми надежди, че Шмид дисциплинарно е умрял в името на армията-майка и огромният войник с невъзмутимото лице стои точно където го бях оставил. На всичкото отгоре радиостанцията внезапно отново намира честотата на Генералния щаб и роботът възобновява монотонната си песен в ухото ми, изброява полк след полк, място след място и когато вече почти оставам без дъх, стигам върха, просвам се зад една скала и поглеждам надолу.
Момчетата от трети полк определено не си губят времето. Нямаше ме по-малко от час, а гарнизонът вече ври и кипи. Голямата противовъздушна установка (известна още като Дългата Ани) е изкарана на плаца по средата и дулото ѝ стърчи право към небето, като гигантски среден пръст, а малките зенитни оръдия пълзят по границата като трудолюбиви мравки. Бученето, което чувам, се състои от едновременния рев на близо десет хиляди гневни човешки същества, през който си пробиват път отделни изстрели, по-силни крясъци, команди и още някакъв монотонен шум, който не мога да определя. Най-после свалям слушалката, за да чувам по-добре, но гласът на робота се връща към мен като ехо.
Защото Шмид е намерил честотата на Генералния щаб направо от радиокулата и я е пуснал по високоговорителите. И мога да се обзаложа, че за броени часове този глас ще звучи във всички полкове от втори до двадесет и първи. Това са двадесет полка или седем дивизии, или три армии (едната е малко осакатена поради липсата на първи полк); заедно със спомагателните части те наброяват около четвърт милион войници – и то не какви да е, а най-добрите войници на света. До утре сутрин всичките ще са се пръснали, прегрупирали и реорганизирали навред из пустинята. Над новите лагери ще кръжат изтребители, а под тях стотици зенитни оръдия невъзмутимо ще показват среден пръст на небето, от което ще дойде новият Враг. Това са източните армии, децата на пустинята, и те имат складове, претъпкани с оръжие, цистерни, преливащи от гориво, контейнери, наблъскани с храна. Ако искат, ще си намерят дори цивилни. Например в порутените села от двете страни на пустинята, от които никой не се интересува, или онези пътуващи племена с техните кози, които през цялата война не престанаха да се размотават по фронта и да се пречкат на всички. Те са диви и малобройни, но все пак имат някакви къщи, колиби или шатри, имат огнища, имат момичета, някои може би дори красиви.
И всичко това стана заради мен. Защото отклоних поглед, когато трябваше да гледам как Шмид преглъща бялото хапче. Не съм суеверен, но в този миг ми се струва, че в това има нещо кармично.
Хвърлям радиостанцията зад скалите и започвам да се събличам. Няма нужда да чакам роботът да стигне до моето забутано звено, за да знам кода си. Някога вярвах, че когато времето настъпи, ще приема смъртта с доблест – например като Шмид. Е, той не беше направил нищо подобно, а смятам да последвам примера му. Веднага усетих, че е добър войник. Наречете го инстинкт.
Пък и побеснявам само като се сетя за онази стена.
Така че мисля да зарежа оръжието, да си направя бяло знаме от долната фланелка и да се присъединя към купона. Момчетата явно добре се забавляват – след няколко мощни откоса се разнася глух гръм и щабът избухва във весели пламъци, а миг по-късно Дългата Ани изригва в мощен свистящ залп, от който ми идва да се просна на земята, но не го правя, защото небето днес е синьо и чисто, както е винаги над пустинята, и Врагът още не е дошъл. Момчетата просто гърмят. Може би отдават чест на последния изстрел в живота на редник Лобовски. Бученето се усилва. Мисля, че пеят. Захвърлям ризата върху станцията, отгоре прибавям и колана с оръжието и през цялото време се хиля като глупак. На света няма нищо по-заразително от войнишката песен. Обзема ме онова отдавна забравено усещане, че съм силен, дори безсмъртен, както когато бях млад и войната беше в разгара си. Какво толкова? Най-много да ме застрелят. Това няма да промени нищо, защото аз съм мъртъв и във всеки друг сценарий, но мисля, че няма да ме застрелят. Шмид ще ми прости. Дължи го на Лобовски, който пък би простил на него, ако беше имал време да прощава. В крайна сметка ние, код 40-04, винаги се оказваме от една и съща страна на барикадата.
Може да се каже, че сме нещо като кръвни братя.
– Войната свърши – извисява се гласът на робота, а трети полк му отвръща със задружен необятен рев: клетият глупак няма представа в каква грешка е. Войната никога не свършва.
Явора Руменова е на 35 години, от София. Родителите ѝ са български филолози и е израснала сред книги. Изкарва си хляба с писане от ученичка – срещу скромно възнаграждение пише класните и темите на цялата гимназия. В този период се увлича по поезията и има публикувани едно или две стихотворения в списания. В следващите години е работила различни неща, но винаги са били свързани с писане – касационни жалби и писмени защити в адвокатски кантори, европроекти, някои специализирани серии от статии, а понякога преводи на нехудожествени текстове от английски на български. Има три малки деца (на седем, три и една година). Вижте всички разкази от Явора Руменова в списанието.