Библиотека Български разкази Конкурс Агоп Мелконян Конкурси

Кръстът, от Милен Нанков (разказ)

картина
Repentant St. Peter, от Rembrandt

 

 

 

Разказът е носител на Почетна грамота на името на Агоп Мелконян – изборът на сем. Мелконян и приятели
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2019

 

 

 

Милен Нанков

Кръстът

разказ

 

Няма нужда да ви разказвам, мисля, че
ние станахме жертва на мръсния старец дядо Въля…

Записки по българските въстания
– Захарий Стоянов, гл. VII, стр. 505.

 

 

Решихме да поставим на насрещния бряг кръст,
да се вижда от пътя. Сам дядо Вълю

се натовари с тая работа.

Пак там, гл. VII, стр. 511.

 

Чувстваше се уморен, толкова уморен, че дори не намери сили да вдигне ръка за сбогом, когато дружината на Захарий се скри в гората. Опита се да си спомни колко време е тичал редом с коня му. Час, два, може би, три. Примижа срещу слънцето. И залитна. Крачка, две, удържа се. „Захари ме видя, момчетата и те… Видяха ме как тичах подир конете им, как треперех да не мъстят и как плаках след прошката им… Захари е добър… Виж, Георги беше друг, той и главата ми отрязваше.“

Сви на фуния дланите си и извика:

– Простете ме, сбърка-а-ах!

Ослуша се. Ехото на планинските усои понесе вика му на мощен дълъг напев по бързеите на Свинарица, настигна конната дружина и тя му отговори с едно: „Ура-а!“ Трижди да е свят Захарий! Опрощаваше го. Постла абата под себе си и коленичи връз нея. Вдигна молитвено ръце към небето, нещо се засуети, после ги пусна. Нямаше небе. Имаше една – накълцана на ситно от дъбовите клони над главата му – синя плът. Той преглътна и изпружи този път още по-високо ръце: „Дари ме с думи, Господи, и с надежда, за да измоля и от Георги милост за греха си! Застъпи се, Боже, за мене пред Георги! Защити ме!“

Стана му студено, потръпна и ръцете му се свлякоха на колената. И изведнъж съзнанието му се изпълни с лепливата и хладна увереност, че утре ще е мъртъв.

 

* * *

А тази сутрин, когато побиваха Кръста на поляната, Захарий бе му казал тъкмо обратното, дори бе сложил ръка на рамото му: „Същият си си, дядо Въльо, все същият! Само къде мустакът малко се е прошарил!“ И сърцето му бе заприличало съсухрена зимна ябълка, защото двусмислица прозираше в думите му. „Кой е останал същият, бе? Кой?“ – за да не извика, бе загризал кокалчето на пръста си. „Мръсникът, предателят или човекът? И кой знае истината за мене, когато сам аз не я знам!“ Бе подирил истината в кротките и меки очи на Захарий, но оня бе продължил да се усмихва, а с него – и очите му. Дявол! Жив и потаен дявол! Ама и той бе яре от стара коза… И се впусна сред Захариевите другари, налягали на поляната край реката: един поздрави, на другиго ракия долее и всекиму дума: „Бог да прости Георгя, вие пък – мене!“ Беше подскачал около им, бе се глумил със себе си като теле годиначе и с надеждата омразата и презрението им към него да вземат връх дотолкова, че някой да не изтрае и да кресне истината в лицето му. А с истината – и тяхната присъда над него. Ама те вероятно бяха се наговорили предварително, щото добре се владееха и ни с жест, ни с приказка му дадоха да разбере простено ли му е предателството, или не. Ядоха, пиха, осмяха всекиго и всичко, което се изпречи пред очите им, и накрая отпрашиха на конете си. Защо премълчаха, защо? „Разколебаха ги моите години – помисли си той. – Многото ми години… А, Георги, би ме пушнал, не би слязъл дори и от коня си, ей тъй, направо от седлото щеше да стреля. А те? Как постъпиха те с мене!“

 

* * *

Поразтъпка се на пръсти, за да раздвижи кръвта в ходилата си, поприбра абата около голия си врат и пое назад към поляната с Кръста. Вървеше и гледаше право напред. Имаше един-единствен ясен спомен, откъслечен, повтарящ се…

Мостенцето. Георги и Захарий държат пушките си с две ръце и го чакат той пръв да стъпи на двете прясно одялани дървета. А е сънен следобяд и вали дъжд. По сноповете вода се спускат листа – полюшват се, после се забиват без звук в земята. Не, има някакъв звук, непрекъснат, съскащ, изпълнен с бавно, равномерно движение и – преследващ го. И е някъде зад него, над него, отвъд скалистата голота на баира. Движи се по дълбоката следа на тишината, поглъща я и набъбва от нея – и следващ го. Какво правят мъжете до него ли? Все тъй стискат пушките си и безмълвни го чакат. Сваля калпака си и остава гологлав под дъжда. И тъкмо отваря уста да им каже за хаджи Люзгяр и ордата му, налягали на другия бряг, звукът го застига, натиска го в тила и така извърта главата му, че той вижда Менчо Ибрахимов от Градежница как се притулва зад бора и спуска дулото на пушката си към гърдите му.

– Ако е рекъл Бог… – чува се само да казва той, попипва пояса си и лъзга крак по мостенцето.

Бенковски тръгва след него, настига го и двамата почти едновременно стъпят на полянката, оттатък реката. И тогава той се хвърля на земята, устните му докосват студените влажни листа и целият неудържимо затреперва. Посяга към нещо, без да има ни най-малка представа какво е. Ръката му сграбчва пръст и листа и се затулва зад едно паднало на земята дърво.

После през падащите листа, през вихрушката от башибозушки куршуми, през свирепия тътен от виковете: „Вурун! Тутун! Басън!“ разпознава Георги. Вижда го да се въззема над полянката с револвер в ръка и да добива неясни очертания на хоризонта – сякаш небето го всмуква. Вижда и хаджи Люзгяр как през сноповете вода запраща ятагана си по Георги, стоманата се превърта във въздуха и със свисък отсича главата му. Тук той изписква, хвърля се да бяга, но хаджи Люзгяр погва и него, улавя го за врата и го държи дотогава, докато главата на Георги не пада в ръцете му…

 

* * *

– Кой е, бе? Кой? Пусни ме ти казвам!

Първо усети болката от удара, а подире тежестта на ръката, която смачкваше рамото му. Рязко наклони тялото си напред, отскубна се, като абата му остана в ръцете на другия, и докато тичаше по пътеката, за да търси камък, си мислеше, че тогава ръчището на агата вонеше на сол, на клеясала влага, а то значеше, че хаджи Люзгар се е страхувал от Георги и момчетата, стомахът го е свивал от страх, щом в оня проливен дъжд е могъл да се изпоти. Намери камък, грабна го и се извърна към оня на пътеката. Нямаше никого. Абата се полюшваше на един клон и лекият ветрец дуеше ръкавите ѝ…

– Ти си пъзлив, проскубан вълк, хаджи Люзгяр! – викна той и помери с камъка дрехата.

Изведнъж лицето му доби сериозно изражение, повърна се назад към дървото, откачи абата от клона и пъргаво я хвърли на гърба си. Трепна. Стори му се, че по самия ръб на планината прелетя силуетът на Кръста. „Ида, ида! Тясна е планината за двама ни, тясна. Знаем го само тримата. Ти – праведникът, аз – грешникът и Захарий“ – помисли си старецът, сгуши глава и пое по пътеката.

 

* * *

Беше се смрачило, когато застана до Кръста и заби поглед в основата му. После проследи светлата ивица пръст, която делеше поляната от гората, и вирна поглед към Кръста.

„По-друго е очи в очи… Иначе бих могъл и да избягам. Мисля, че днес на пътеката, ако бях срещнал хаджи Люзгяр, щях да го убия с камъка. Не вярваш ли? И на мене ми е трудно, но е така. От Захари ми дойде смелостта, от прошката му. Ама това не ми стига, защото младите лесно прощават. Тебе искам да чуя, съд или милост, смърт или живот, каквото и да е, но от тебе да е!“

Разхвърли камарата камъни, които крепяха Кръста да стои прав, и отскочи назад. С бързо движение на ръката свали калпака си, замижа и зачака. Лъхна го вятър, студен и влажен, и той си каза, че утре, най-късно вдругиден ще завали. И му се привидя Георги, както през 1876, с револвер в ръка да се въздига към облаците, а от тях да изскача хаджи Люзгяр, въртейки пак страшно ятагана си. „Георги, сине, пази се!“ – простена старецът и отвори очи в мига, в който тъмният ствол на Кръста вече го затискаше.


снимка
Милен Нанков

Милен Петров Нанков е журналист, работил във вестниците „Стандарт“ и „Труд“ между 1994 и 2011 години. В момента, списва инфосайт. Автор на 5 книги: „Да блъскаш до смъртта“ (1993), „По пътя напред и нагоре“ (2002), „Бал карамфил в джоба до сърцето“ (2008), „Политзатворникът, крачещ в снега на вечността“ (2014) и „По пътя напред и нагоре 2“ (2018).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.