Разказът е отличен на Трето място от редовното жури
в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2019.

Адела Миролевска

Ани

разказ

Преди пожара Ани имаше две ръце. И много хубава коса – винаги съм ѝ завиждала за косата, беше по-дълга от моята, по-мека и лъскава. Помня как си играехме в двора, а вятърът развяваше рижите ѝ къдрици по начин, който ги караше да танцуват – като огнени змии под слънцето. И моята коса е къдрава, но твърде често рошава и суха. И кожата ми е суха и се лющи, от автоимунното е, цялата съм на петна. Може би затова ми доставяше такова удоволствие тайно да докосвам нейната. А и тя нямаше нищо против, бяхме много близки. След смъртта на родителите ми, когато се наложи да живея при вуйчо си, тя беше единствената ми приятелка. Може да се каже, че я обичах. Така, както само момичетата обичат.

Огънят изгори и косата, и кожата ѝ. Почти нищо не остана. Понякога някое дете пали козината на улично куче със запалка и миризмата ми напомня на мириса, който ме преследваше с години след онази нощ. Видях я как се запали, как всичко около мен избухна в пламъци, а аз не помръднах. Не избягах, но и не помогнах. Не извиках за помощ. Тогава не мислех, но знаех, че вуйчо ми ще обвини мен за пожара. Страхът от това, което ме очакаше, ме накара да предпочета пламъците да ме погълнат и да умра, вкупом да се запалим и да изгорим до кости. Щеше да е по-добре за всички ни. Но щом усетих тази миризма, на горяща плът, щом видях безпомощността на Ани, която ме гледаше в очите през изгорелите си клепачи, побягнах. Бягах по стълбите, през коридорите и портите. Бягах по пътя, почти до гората. Бягах и плачех.

Пожарът не я уби, но беше достатъчен, за да не се върне никога повече вкъщи. Повече не я и видях.

Тогава бяхме на единайсет. На тринайсет избягах от къщата на вуйчо ми. Смятах, че така ще избягам от миналото, но Ани ме преследваше навсякъде, където отидех. Виждах я на люлките, в лицата на малките момичета с рижите плитки. В отраженията на прозорците в гръцката махала. Дори на улицата понякога синята ѝ рокля се прокрадваше между краката на хората. Тогава хуквах да я гоня, но винаги я изгубвах в тълпата. Една нощ я видях в парка, край езерото, хранеше патките, а луната посипваше с брокат кожата ѝ, точно както я помнех. Но когато приближих, видях белезите, ужасните розови петна, раздрани, покрити с гнойни рани, а тя забиваше ноктите си в тях, дълбаеше, късаше парчета плът и ги хвърляше на патките, които лакомо поглъщаха с гуши, оцветени с кръв. Тогава побягнах, както избягах и в нощта на пожара. И продължих да бягам, без посока, от град на град. Но Ани беше винаги с мен. Винаги ме откриваше, и винаги мълчеше.

Никъде не можех да се задържа за повече от месец. С изключение на едно лято, когато прекарах три месеца в приюта на малка енорийска църква в Родопите. Там за пръв път от смъртта на родителите ми се чувствах в пълна безопасност. Сестрите ме научиха да се моля и да искам прошка. И аз се молех всеки ден, макар да не разбирах напълно на какво или на кого. Там нямаше какво друго да се прави. Църквата се намираше на един хълм и единственото, което се виждаше наоколо, беше манастирът на съседния хълм. Имаше книги, но всички бяха религиозни. Въпреки това четях, и се молех. И за пръв път бях сама.

Една нощ имаше буря. Събудих се от гръмотевиците. И сега ме е страх от тях, не мога да спя, когато гърми. Седнах в леглото си и се вгледах в тъмната стая. Единствено прозорецът се очертаваше върху дървените дъски на пода при всяко присвяткане навън. Вятърът свистеше и клоните на дърветата чукаха по стъклата. Стори ми се странно, че никое от момичетата в стаята не се събуди. Знаех, че няма да мога да заспя, затова станах. Взех една свещ, седнах до прозореца и започнах да се моля. Изведнъж телефонът иззвъня. Всички продължаваха да спят. Вдигнах, но никой не каза нищо. Нито аз, нито отсреща. Почувствах, че главата ми натежава. Замаях се. Стоях права до прозореца, а слушалката се изхлузваше от ръката ми. Тогава чух познат детски глас: „Ти ме остави там… дори не си направи труда да повикаш помощ“. Поредният гръм разтърси въздуха и връзката прекъсна. Изтървах слушалката, която събори свещта, и за секунди завесите лумнаха в пламъци, а отвън, на отсрещния хълм, манастирът гореше, ударен от мълнията.

Извиках, но момичетата лежаха мирно в леглата си, в сини роклички и кървави завивки. Отново побягнах. Излязох навън и хукнах към портите, покрай голямата каменна маса. Вятърът беше разбил бутилка вино, което, докато тичах, изглеждаше като течаща кръв от ритуална плоча за жертвоприношения. Усетих, че се блъскам в нещо, и изгубих съзнание.

Събудих се в краката на Богородица – голямата бяла статуя на входа на храма. Напуснах приюта още същия ден. Така започнах да търся Ани.

Нямах представа от къде да започна. Единствените хора, които знаех, че я познават, бяха съседите на вуйчо ми, а за нищо на света не исках да се връщам там. Затова я описвах на непознати шофьори и продавачи, разпитвах всеки срещнат дали я е виждал. Не беше трудно, белезите ѝ я отличаваха повече от някогашната ѝ красота. Носеха се слухове. Някой ми каза, че е срещал подобно момиче, но преди години, на панаира в Провадия. Така се озовах тук.

Изчаках първия ден от панаира и отидох да разгледам. Без особен успех – имаше много деца, но никъде не срещнах Ани. Въпреки това прекарах деня там и се забавлявах. Вече се стъмваше и повечето атракции бяха затворили, когато минах покрай една ярко осветена каравана с надпис „Магическо шоу“. За вход служеше черна завеса, зад която, по тесен коридор, покрит с криви огледала, се стигаше до малка зала с не повече от десет стола. Посрещна ме човек с костюм и папионка, който обясни, че шоуто е приключило за тази вечер, но мога да се снимам с куклите, както повечето деца правят, преди да си тръгнат. Казах, че не е нужно, но пожелах да разгледам снимките, които пазят. Той донесе няколко албума с фотографии на предишни спектакли, всякакви кукли, играчки и актьорите от трупата им. Сред тях имаше снимки на плачещи деца, изморени майки и някъде, между две кукли на конци, седеше тя. Точно както я помнех преди пожара. Разпитах човека за нея, но той не успя да ми каже нищо. Въпреки това бях открила следа. Затова останах.

Намерих си работа в малкия куклен театър на трупата. Рисувам лицата на куклите, но понякога се налага да излизам на сцената да запълвам някои малки роли. Обикновено разиграваме детски приказки, но адаптирани – налага се, за да се съобразяваме с бюджета на театъра. Трупата е малка и се състои от семейството на собственика – чичо Слави, няколко изпаднали актьори и деца като мен – избягали от вкъщи и търсещи подслон, твърде малки, за да намерят законна работа другаде. Парите не стигат, но получавам две сигурни хранения на ден и легло. Когато пристигнах, стаята си деляхме аз, две момичета – сестри, малко по-малки от мен – и една възрастна жена, чието име започваше с К, но вече не помня. Тя почина няколко месеца по-късно от тежък вирус. С момичетата се разбираме, но те трудно говорят български. Тук са от седемгодишни, но не разказват за миналото си. Най-често си общуваме чрез куклите. Когато някоя се счупи, или се обели по начин, по който не може да бъде поправена, чичо Слави ни ги оставя в стаята. Понякога хората даряват на трупата играчките на порасналите си деца, но често те са в толкова лошо състояние, че също свършват при нас. Те са ни любимите. Обичаме да измисляме историите на техните животи. Когато се появи някоя нова кукла, трите се събираме и, седнали по турски на пода, между леглата, започваме да разказваме. Всяка новодошла има минало, не по-малко интересно от нашето собствено.

* * *

– Мария, днес е твой ред да разказваш! – посрещнаха ме на вратата двете момичета. – Някой подарил на чичо Слави стара, прогоряла кукла. За нищо не става, дори си няма ръка, но пък роклята ѝ е хубава. Хайде, горе на леглото ти е!

Качих се по стълбите и отворих вратата на спалнята.

– Момичета – обърнах се към тях, – кажете „Здравей“ на Ани! Тя е стара моя позната. Преди пожара Ани имаше две ръце…

Адела Миролевска е родена през 1997 г. в град Варна. Завършва Първа езикова гимназия. В момента е студентка в трети курс в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност Английска филология. През 2018 презентира доклад за творчеството на Джонатан Суифт на международната студентска конференция Anglophonia: Voices and Perspectives в Загреб, а в последствие и във Виена. През май същата година участва в Ателие по превод, организирано от ФЕК и СПБ. Разказът ѝ „В мокрия пясък детски стъпки“ е сред осемте номинирани в раздел проза в Националния литературен конкурс „С море в сърцето“, Царево 2018.