Васил Джамбазов
Кървава броеница
разказ
Замахна и острието потъна в меката плът на пръстта. Ръката му не усети никакво съпротивление. Изглежда отново не беше уцелил. Времето на растението изтичаше и той трябваше възможно най-бързо да отреже и последния корен, преди соковете да се върнат обратно в земята и то да изсъхне напълно. Посегна машинално да изтрие потта от челото си, но плътната ръкавица срещна студения плексиглас на шлема му. Бе дотолкова погълнат от работата си, че бе забравил за неудобния и смърдящ на гума защитен костюм. Секундите изтичаха в калта под него. Пресегна се към мръсната брезентова чанта и извади малка градинарска лопата. Беше я купил на цената на кафе от крайпътен супермаркет. Държеше на специализираното оборудване и професионалната работа, но трябваше бързо да разкрие и прекъсне паразитната връзка на растението с чуждата за него почва. Ударът в мъхестия корен накара бодливите филизи да потреперят. След втория замах черната маса се срина на една страна и изстена като умиращо животно. Беше чувал многократно подобен на този звук – последния стон на прострелян елен.
Кирил беше работил цяла нощ на дъното на клисурата и се чувстваше напълно изтощен. Потта преливаше над веждите му и се вливаше в очите му. Устата му бе пресъхнала. Изпсува наум, след което хвана растението за корена и го повлече нагоре по склона. Наклонът и рохката почва изсмукваха силите му и всяка следваща крачка ускоряваше пулса му. Дишаше. Дробове му се опитваха да колабират под резките удари на сърцето. Нямаше да успее сам да го качи. Опита се да натисне превключвателя на радиостанцията, но дебелата ръкавица му пречеше. Спря, за да хване устройството и с другата си ръка. Вдиша жадно и навлажни устни с език. Опита да прозвучи спокойно.
– Милуш, довлечи се веднага тук и ми помогни да го изтеглим!
Чакаше. Чуваше само статичното пукане в ефира. Погледна с разочарование нагоре по склона. Изкуствените слънца на прожекторите го заслепиха. Може би трябваше просто да поспре замалко. Започна да брои наум. Едно… Две… Три… Трябваше да се успокои и да продължи. През стената светлина и отровни пари се материализира оранжев защитен костюм, влачещ след себе си въже. Слизаше по стръмния склон като космонавт в безтегловност.
– Закачи го и ще го издърпаме с лебедката – гласът прогърмя в слушалките.
Куката се заби в мъхестата основа на растението. Милуш стоеше над приклекналия Кирил и протегна ръка.
– Май остаряваме, а? – Звучеше весело сред пукането на слушалките.
Кирил погледна нагоре, докато се бореше да си поеме дъх. Накрая успя да събере сили, отблъсна подадената му ръка и пое нагоре с къси крачки. След няколко минути се изкачиха до върха на склона.
– Да, и ще става все по-зле. Извади семената и да зарежем останалото тук – каза Милуш.
Кирил се надвеси като хирург над операционна маса над съсухрящия се за секунди стрък и заби тънък нож в месестата част на плодника. От там бликна черна и гъста като кръвна плазма течност.
– Побързай, става все по-тъмна – гласът на Милуш надви пукането в слушалките.
* * *
Час по-късно Кирил шофираше внимателно в покрайнините на призрачен град, заобикаляйки отдалеко изоставените преди години автомобили. Асфалтовата настилка бе обхваната от множество пукнатини, запълнени от туфи зеленика – приличаше на зле наредена мозайка. Канавката бе плътно покрита от буйни шипкови храсти, отрупани с червени плодове. Гъсти хвойни почти скриваха семеен ван, спрян под проядената от кървавите рани на ръждата метална конструкция на крайпътен билборд. Шофьорската врата беше отворена и през клоните се виждаха разпилените от избелелите куфари, отдавна изгнили дрехи. На таблото в кабината имаше оставени чаши за кафе и половинлитрово пластмасово шише от газирана напитка. Кирил бе минавал оттук десетки пъти и винаги му се струваше, че вижда духовете на хора, останали завинаги на няколко километра от спасението. Сенки от миналото пробягваха между разпадащите се автомобили и търсеха покой в тази изоставена обител на човечеството.
– Милуш, сложи си респиратора! – извика той и се надигна на седалката.
Край тях, отвъд уютната изолираност на купето на машината, лиани, дебели колкото пожарникарски маркуч и с болнав цвят на пепел, бяха хванали в задушаваща прегръдка редицата диви кестени край пътя. Едно… Две… Дърветата надолу по пътя съвсем изчезваха под стегнатия възел на хилядите вплетени едно в друго, хищни пипала. Всички земни растения наоколо бяха изсъхнали толкова внезапно, че изглеждаха мумифицирани. Но не самите лиани бяха опасни за хората, а ситният прашец на растящата под тях подобна на телена четка трева, който бе като натрошено стъкло и с острите си ръбове можеше да раздере гърлото на вдишалия адския полен.
Минаха покрай изоставено ТКЗС, дворът на което беше покрит с големи колкото автомобилни гуми желирани образувания. От тях миришеше на разложено и тиня, но Кирил знаеше, че тези подобни на гъби пришълци не само не са опасни, а можеха да бъдат страшно вкусни, задушени с лук в масло. Може би щеше да спре да си вземе, само да облече отново костюма заради близостта на стъкления прашец… Не, трябваше да побърза, защото се беше забавил със сложната процедура за изваждане на семената от плътта на иноземните плевели. Щеше да му е нужен още половин ден, за да премине гората, да достигне края на карантинната зона и да се промъкне по определения маршрут. Бе дал по хилядарка на двама граничари, за да му осигурят безопасно преминаване покрай техния район. В последно време ставаше все по-трудно, подкупите се покачваха, а не бяха рядкост истории за нелоялни полицаи, ограбващи семената от трафикантите, въпреки обещанието за протекция.
Кирил спря камиона зад полусъборената стена на някогашна вила. Трябваше да изчакат изгрева тук. Имаше поне час, преди Слънцето да освободи гората от мъглата и да посочи пътя към познатия земен свят. Милуш извади дълга връв, от която започна да заплита сложен възел, приличащ на малка ръчичка, в който постави едно от лъскавите черни семена. След това завърза втори. Трети. Така възлите се нареждаха по изкуствената нишка и я превръщаха в дълга броеница.
– Защо, по дяволите, всеки път ги овързваш така? – попита раздразнено Кирил.
Милуш мълчеше, докато с мръсните си нокти стягаше възел след възел, напоявайки въжето с гъстия черен сок на растението. Кирил се сети за неразчетения древен метод за записване и предаване на информация на индианците от Южна Америка, използващ последователност от възли. Мислеше как дългата редица пред него може да бъде прочетена по хиляди начини. Неговият прочит би материализирал спомените, връщайки го във всеки един момент от миналото му тук. Хората отвън биха го прочели като няколко хилядарки.
– Ще оставя десетина в торбичката, ако случайно се опитат да ни ограбят.
Кирил отпи сладко кафе от очукан метален термос и започна да омотава броеницата около ръката си. В устата си усещаше вкуса на захар, примесен с ръжда. Преглътна. Пресягайки се, Милуш удари излющеното табло на камиона и то изплю вратичката на жабката в краката му. От зиналия отвор надникна стъклена бутилка. Пукането на тапата ѝ изпусна остър аромат на домашна ракия.
– Искаш ли? – попита Милуш и предложи бутилката. – Ще премахне гадния вкус.
Кирил поклати глава, докато гледаше напред с разводнен поглед, към разбудената от студената нощ гора, отвъд изоставените и обхванати от бурени сгради наоколо. Искаше да върне времето назад и да го накара да изчака, за да остане завинаги в един безкраен момент. Не можеше вечно да се връща на това място, за да изпита отново изгубените чувства. Обич. Отвъд законите на живота бродеше черна сянка сред чуждата напаст като мираж на едно отминало време и една отминала любов. Милуш сбърчи вежди, млясна силно с устни и върна бутилката без да отпие.
Кирил запали цигара. Всмука дима и го изпусна шумно през отворения прозорец. Спокойствие. Струйките пушек се издигаха и се впиваха в меката тапицерия на тавана на камиона. Ден след ден кафяво-жълтото петно се увеличаваше, прорастваше все по-голямо и спускаше пипалата си по-навътре в кадифената мекота на тапицерията. Мъглата пред тях пък прибираше своите филизи, както растенията, изправени пред допира на иноземната напаст.
– Да излезем навън – каза Милуш.
Кирил кимна и отвори ръждивата врата. Двамата подпряха гърбовете си на капака на двигателя. Топлината се разля по измореното тяло на Кирил, проникна в мускулите му, прорасна по вените му и стопли кръвта му.
– Мислил ли си колко пъти още ще може да идваш тук? – запита бавно Милуш. – Да копаем и…
Думите му увиснаха в утринната мараня. Кирил вдигна рамене и отметна ръкава на якето си със заучено движение, все едно искаше на погледне ръчен часовник. Напипа стегнатите възли на броеницата. Започна да ги премята, като отделяше по няколко секунди на всеки. Един… Два… Три… Десет. Дни, седмици, години. Броеницата се превърташе и цикълът започваше отначало. Може би бройката нямаше значение, защото за Кирил освен времето, прекарано тук, нищо друго вече нямаше смисъл.
Мъглата пред тях се разкъса от допира на лъч светлина. Тогава го видяха. Приличаше много на благороден елен, само дето нищо благородно не бе останало в него. Някога гладката кафява козина сега бе почерняла и покрита с лилави, подобни на мехури слузести образувания, прокървяващи със смолиста течност. Царствените рога бяха почернели и разнищени на тънки бодли в краищата си. От устата на животното, която сега изглеждаше нереално разширена, излизаше розова пяна. Приведе ниско глава и с бавна, дебнеща походка започна да се приближава към тях. Пристъпваше съвсем леко. Поспря за миг, сниши се още повече, след което се спусна и почти заби глава в една от лехите на градината. Рязко се дръпна назад, при което в устата си държеше част от трупа на отдавна умряло животно. Размята глава като хищник, за да доразкъса жертвата си. Свали я на земята и се опита да погълне разложената плът, разтваряйки максимално обезформената си паст, но не успя. Съществото захапваше отново и отново, стискаше силно, движеше се сякаш единствено от пулсациите на нетърпима болка.
Очите на животното показваха единствено ужас. Кирил усети как светът около него се завъртя. Гледната точка вече бе извън тялото му. Можеше да види себе си, облегнат на стария камион, Милуш, стърчащ до него в разкъсания оранжев костюм, и черната сянка на деформираното му до неузнаваемост лице, бяха лишени от емоция. Видя сам себе си – да стиска възлите на броеницата. Премяташе топчетата през пръстите си. Едно… Две… Три… Текстурата на въжето бе грапава и усещаше залепващата по върховете на пръстите му смола. Започна да се връща обратно в тялото си. Отново затваряше кръга. Виждаше през своите собствени очи омотаните около китката му тънки нишки, мокри от топла и гъста кръв. Дръпна парчето корда. Болка. Бодливите черни филизи бяха стегнати здраво около китката му, а отрязъкът въже висеше разплетен около плътта над вените му.
Животното пред него издаде звук като смъртен хрип и побягна към града. Кирил се обърна към тясната просека в гората пред него. Дърветата там стърчаха, прогнили зъби от кървавите венци на изгрева. Една паст, която щеше да го погълне. До следващия път.
– Трябва да тръгвам – каза Кирил и се запъти с несигурна крачка към границата на гората.
Няколко дълги часа се провира през гъстата прежда от земни храсти, следвайки посоката към границата. Обикновените земни растения сякаш искаха да го наранят и да не го пуснат да излезе жив от гората. Елите го зашлевяваха с бодливите си клони, шипков храст пресегна острите си игли, за да свали кожата от лицето му, дебелият клон на изсъхващ бук опита да разбие главата му. Листата на копривата наоколо настръхваха войнствено срещу него и следяха пътя му. Раните от бодлите горяха, опарените места смъдяха, а стръковете трева се надигаха и удряха в тях отново и отново. Кирил броеше наум и си представяше как отмята тежките от кръв възли на броеницата. За кой ли път се повтаряше същата картина. Едно… Две… Три… Треперещите от гняв клони на стар дъб се сгънаха и листата между тях се преплитаха в непристъпна мрежа, за да преградят пътя му. Лъжа. Лъкатушеше, но продължаваше уверено напред и все напред, тласкан от туптенето в китката си. Всяка пулсация го буташе напред с мощен електрически импулс и вдъхваше живот на изтерзаното му тяло. Чувстваше как семената покълват.
Тръните на два храста се разплетоха и гората го изплю на прашен път. Пред него се виждаха редица увенчани с червените табели стълбове и предупреждаваха за смъртна опасност. Свързваха ги няколко реда бодлива тел, върху която околните къпинови храсти бяха пуснали своите ръце, сякаш за да подсилят оградата срещу всичко, осмелило се да дойде от гората. Кирил опитваше да си поеме въздух. Приседна под сянката на старо дърво. Никаква сила не му бе останала. Пулсираше. Притвори очи за миг. Нещо го караше да спре това престъпление срещу природата, да не бъде част от тази абоминация. Искаше да намери покой. Но това бе единственият начин да се върне в миналото си.
Бе задремал, когато чу шума на двигател. Надигна се точно когато пред него спря зелен военен джип. Кирил не видя, а по-скоро усети приближилите, смърдящи на пот униформи. По-възрастният от двамата мъже носеше нашивките на сержант на отпуснатите си рамене.
– Почиваш, а? Да знаеш, че доста закъсня. Малко остана да ни изпуснеш – каза единият от тях.
Кирил се подпря на дървото. Ръката му усети грапавата повърхност на кората. Усещаше как малки трески опитват да пробият кожата му, за да го наранят и пропъдят. Семената му даваха желание за борба. Усети живителните сокове на растението, как се вливаха в него и възвръщаха силите му. Отдръпна ръка и направи крачка към граничарите, за да не видят те попареното място на дървесния ствол.
– Я да видим как си се справил. За толкова време трябва да си извадил доста семена… Няма да минеш само с ония две хилядарки.
Кирил стискаше силно торбичката със семената. Пръстите му се бяха вкочанили около черната материя. Кесията се озова в ръцете им и единият разтръска съдържанието ѝ. Дръпна клупа на стягащата я връв и надникна вътре. Сержантът блъсна Кирил, а другият го хвана за ревера и започна да опипва дрехите му.
– Гледай го ти, май е само това – каза младият, докато бъркаше в джобовете му. – Другите се връщат с поне две-три такива торбички и пак дават по две семена на нас. Не знам как ще ти излезе сметката. Три дни там, и то абсолютно сам. Може би трябва да си намериш нов партньор, вече мина година, откакто твоят човек изчезна…
Колегата му хвърли укорителен поглед. Той замълча и наведе глава.
– Аз такова… както и да е, добре е, че се върна. Ще взема по две за всеки, все ще ти остане нещо.
Граничарят го блъсна и Кирил се запъти с олюляваща стъпка към автомобила. Нов партньор. Не, той имаше Милуш. Ще го види пак другата седмица, когато ще дойде отново. Нямаше да спре, докато тялото му можеше да издържи. Това бе единственото, което му беше останало.
Кирил погледна ръката си – там, където трябваше да бъде броеницата. Семената бяха потънали в изписаната с белези суха кожа, оставяйки няколко кървави рани. Скоро нямаше да личи почти нищо. До следващия път.
Отпусна уморено ръка и надолу по показалеца му се проточи следа от кръв.
Стъпваше бавно. Не чувстваше нищо, само броеше. Едно… Две… Три… Трябваше да направи още една крачка. Усещаше всяка капка кръв, която падаше в прахта, стъпка след стъпка. От всяка прорастваше микроскопичен филиз, който я свързваше с предишната в дълга, кървава броеница.
Васил Джамбазов е на 31, роден в малък град някъде из Северна България. Завършил магистърска степен по информатика, вече повече от 8 години работи в областта на Информационните технологии. Докоснал се от ранна възраст до магията на научната фантастика, и до сега не спира както да чете, така и да създава свои собствени измислени светове. Мечтае някой ден да издаде своята първа книга. Един от първите му разкази, „Две минути вечност“, е носител на специалната награда в Конкурса за кратък разказ на името на Агоп Мелконян през 2014 година.