Библиотека Преводни разкази

Добре дошли във вашето автентично индианско Преживяване, от Ребека Роунхорс (разказ)

Native American Headdress
Добре дошли във вашето автентично индианско Преживяване™

 

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Владимир Полеганов

 

Ребека Роунхорс

Добре дошли във вашето
автентично индианско Преживяване™

разказ

 

 

 

2017 Награда Хюго в категорията Най-добър къс разказ
2017 Награда Небюла  в категорията Най-добър къс разказ
2017 Номинация за наградата Стърджън в категорията Най-добър къс разказ
2017 Най-добър къс разказ в категорията Препоръчано от Locus
2017 Победител за наградата Избор на читателите на Apex Magazine
Welcome to your Authentic Indian Experience, Apex Magazine, issue 99, August 2017
Rebecca Roanhorse © 2017

 

 

Когато най-накрая бъде написан „великият роман за американските индианци“, в него всички бели ще бъдат индианци, а всички индианци ще бъдат духове.
Шърман Алекси, Как да напишем „Великия роман за американските индианци“

 

Поддържаш меню с половин дузина Преживявания на дигиталната си черна дъска, но Вижън куест е онова, което туристите избират най-често. Това определено улеснява работата ти. Всичко, което се изисква за Вижън куест, е щипка мистичен шаман, дух-закрилник под формата на животно (обикновено вълк, но грабливите птици стават все по-популярни тази година), и нещо, близко до това да вземеш пейот. След Преживяването туристите винаги се чувстват духовно преобразени. (Всъщност ти никога не си опитвал пейот, но си пушил достатъчно трева през онази година в Аризона Стейт, а и кой ли би забелязал разликата?)  Всички тези куестове са си като за начинаещи, наистина. Но никой друг от индианците, работещи в Седона Суетс, не може да го направи по-добре. Цифрите на продажбите ти удрят върха.

Жена ти Териза не одобрява проекта. Е, харесва ѝ фактът, че работиш, особено след онзи неприятно проточил се период на безработица по-миналата година, когато почти те заряза. Просто смята конкретната работа за унизителна.

– Фамилията ни не е Трублъд – недоволства тя, когато ѝ казваш сънуваното ти име.

– Никой не би купил Вижън куест от човек на име Джеси Търнблат – обясняваш ти. – Трябва да звуча по-индиански.

– Ти си индианец – казва тя. – Търнблат си звучи достатъчно индиански, защото ти вече си индианец.

– Ние не сме правилният вид индианци – отвръщаш ти. – Имам предвид, че сме католици, за Бога!

Това, което Териза не разбира, е, че туристите не желаят истинско индианско преживяване. Те искат това, което виждат във филмите и кой може да ги вини? Индианците от филмите са страхотни! Така че ти гледаш същите филми като туристите, докато Джон Дънбар[1] стане  духовното ти животно, а приятелка ти стане Вдигналата юмрук[2]. Наизустяваш репликите на Джони Деп от „Самотният Рейнджър“, а в шкафчето си в работата окачваш снимка на Коуди Железните Очи[3]. По едно време наистина си обсебен от „Малък голям човек“ на Дъстин Хофман.

„Малък голям човек“ е това, което те прецаква.

Убеждаваш Шефа да предложи специалния сюжет Последната битка на Къстър за седмица през юни, като си мислиш, че трябва да има поне един-двама туристи, които да поискат да изживеят Преживяването Крейзи хорс. Даже си набелязваш няколко цитата, свързани с древния сиукски вожд, които намираш в интернет. Планираш да го направиш наистина автентично.

Но не идва нито един желаещ. Цифрите ти се сриват.

Управлението във Финикс го забелязва и Шефът го маха от дъската за уикенда на четвърти юли. Крещи ти да спреш да прецакваш нещата, обвинява те, че опитваш да бъдеш артист или нещо такова.

– Туристите не идват в Седона Суетс, за да преживяват някаква проклета битка – казва Шефът в стаята за почивка повреме на обяд, – особено ако белият тип губи. Идват, за да открият себе си. – Шефът махва с ръка във въздуха, наподобявайки някакъв неопределен жест на молитва. – Ние предлагаме духовно преживяване. Топ качество. Просто най-доброто.

ДарАн, сътрудничката ти навахо с хубавата усмивка и перфектните зъби, изхърква шумно. Отхапва от сандвича си, овнешко, ако се съди по вида му. Челюстта ѝ работи, острите ѝ зъби проблясват. Изчаква да преглътне и казва:

– Нищо духовно няма във Фантастичната индианска кучка.

Фантастичната индианска кучка е последната идея на Шефа, неговият опит да вдигне цифрите и да впечатли Управлението. ДарАн и някои други се оплакаха от употребата на обидната дума и изобщо от включването на сексуална фантазия в Изживяването. Но Шефът е непреклонен, особено когато цифрите за първата седмица удрят тавана. Най-големите продажби досега.

Шефът ти хвърля поглед.

– Ти какво мислиш?

Шефът е пима[4], с гъст мустак и дебела глава с все още тъмна коса. Възхищаваш му се за това. Мъжественост. Шефът прави изглеждането като мъж лесно. Прави всичко да изглежда лесно. Съвсем автентично.

ДарАн накланя глава, дългите обици с мъниста се залюляват и тя чака. Лакираните ѝ нокти нетърпеливо потропват по ламината на масата за обяд. Подушваш лука в сандвича ѝ.

Устата ти е суха като скалистата червена пустиня, която се вижда през прозореца. Ако кажеш, че Фантастичната индианска кучка е унизителна, шефът ще ти се присмее, ще те нарече женчо или нещо по-лошо. Ако кажеш, че мислиш, че е ок, ДарАн и екипът ѝ ще те вкарат в списъка с типове-които-са-задници и ще си си го заслужил.

Сипваш си вода от бутилката, протакаш. Решаваш, че вследствие на поражението с Крейзи хорс одобрението на Шефа ти е по-важно от това на ДарАн, и рискуваш:

– Смятам, че щом Туристите го харесват…

Шефът триумфално плясва по масата. Лицето на ДарАн се изкривява от отвращение.

– Какво ли мисли Териза за това, а, Джеси? – изплюва думите тя. – Ако ѝ кажеш, че следващото нещо, което Шефът възнамерява да добави в менюто, е Смелия дивак? Ще видим колко ще ти хареса, като те пусне по препаска и коса до задника.

Лицето ти се сгорещява от срам. Дръпваш се от масата – твърде бързо – и паянтовият ѝ плот се разлюлява. Чуваш крясъците на Шефа, виждаш как лимонадата, която си е взел от автомата, опасно се разклаща, чуваш и подигравателния смях на ДарАн, но всичко това стига до ушите ти като през плътна преграда от памук. Промърморваш, че се връщаш на работа. Звуците от спора те следват по коридора.

 

§

Преобличаш се в съблекалнята и се затътряш до капсулата, отбелязана с името ти. Отключваш ключалката и пропълзяваш вътре. Някои намират капсулите за клаустрофобични, но ти харесваш как плътно те обгръща хладният метален контейнер. Удобен е. Шлемът за виртуална реалност удобно пасва на главата ти, а дихателната маска ляга плътно над носа и устата.

С тръпка на очакване въвеждаш в капсулата настройката за твоето Преживяване. Въвеждаш останалите нужни детайли, за да придадеш още плътност. Екранът иска да избереш връзка с Турист от списъка на чакащите, но ти го игнорираш, примигваш през опциите на екраните, докато стигнеш до последното потвърждение. Стягаш се от лекото гадене, което идва винаги, когато се пренасяш към и от Преживяване.

Първото усещане винаги е за миризма. Миризлива бизонова трева, пушек от дърва и богатата пръст на северните равнини. Рецепторите ти са придумани от машината и макар миризмата да е фалшива, ти се отпускаш сред ароматите ѝ. Отраснал си в пустинята сред хора, които разбират от кедри, пиньони[5] и червена земя, но въпреки това има нещо, което ти напомня за дома в това място от прерията.

Или пък си гледал твърде много телевизия. Вече наистина не си сигурен.

Намираш се сред обширна тревиста равнина, някъде в горната част на Средния запад, в отминала епоха. В далечината бродят бизони. Над главата ти се вие сокол.

Сам си, знаеш го, но това не те спира да се огледаш, за да се увериш. Това нещо, което се каниш да направиш. Хм, ще бъде унизително, ако някой разбере. Защото продължаваш да си мислиш за онова, което каза ДарАн. Фантастичната индианска кучка и Смелия дивак. Защото работата е там, че да си секси не те отвращава по начина, по който отвращава ДарАн. Никога не си бил такъв. Спортна звезда или готино хлапе. Изкушаващо е да помислиш за всички онези Туристки, които биха те пожелали по този начин, дори и да е само в Преживяване.

Сега носиш препаска до коленете. Вълна от черна коса се излива по гърба ти. Коремът ти на човек на средна възраст се стопява до твърди като камък плочки, които са като на модел за корица на любовен роман. Вдигаш брадичка и изпробваш най-добрия си стоически поглед върху преминаващо прерийно куче. Дребният гризач ти изцвърчава нещо. Чувал си, че прерийните кучета могат да запомнят човешки лица и се чудиш какво ли би ти казало то. После си спомняш, че това е Преживяване, така че прерийното куче не е по-реално от карикатурния индиански образ, който си изваял ти.

Чудиш се какво ли би казала Териза, ако можеше да те види така.

Светът потръпва. Екранът на капсулата примигва. Някой иска Преживяването ти.

Турист, който иска теб. Напълно нормално. Очаквано. Няма нужда от паникьосания ти горещ дъх, който съска през маската.

Прелистваш изискванията на Туриста.

Тип Преживяване: Вижън куест.

Племе: Индианци от равнините (народност не е спомената).

Предпочитано животно: Вълк.

Все познати неща. Неща, които добре умееш да фалшифицираш. Неща, за каквито ти плащат да се преструваш.

Сменяш одеждите за Смелия дивак с панталон от еленова кожа и украсени с мъниста мокасини. Оставяш гърдите си голи и мускулести, но се намяташ с грубо вълнено одеяло през раменете за малко повече достойнство. Впечатляващите ти плочки още се виждат.

Слънцето залязва и се каниш да пуснеш изкуствения здрач зад теб, готов да посрещнеш Туриста си. Преглеждаш списъка си с индиански имена, за да връчиш едно на Туриста си, щом свърши Вижън куеста. Обичаш да ги опресняваш, никога да не използваш едно и също име два пъти, в случай че Туристите решат да си сравнят бележките. Известно време хитруваше и използваше едно от онези места в интернет, където въвеждаш любимото си цвете и улицата, на която си израсъл, и то ти дава индианското ти име, но имаше прекалено много Туристи, които бяха отраснали на улици с име Бряст или Парк и ти установи, че започваш да се повтаряш. Сега се опитваш да даваш имена, основаващи се на външността. Цвят на косата, очи, някакъв отличителен белег. Туристите изглежда го харесват.

Този Турист е по-млад, отколкото очакваше. Седона Суетс гледа да угажда на нюейджърите, онези от Лос Анжелис или Скотсдейл с внушителните сметки. Но човекът, който слиза от хълма, примижавайки срещу залязващото слънце, е в края на двайсетте. Средно висок, с бледа пъпчива кожа и кафява коса. Изглежда достатъчно нормален, но в него има нещо тъжно.

Може би се е изгубил.

Представяш си как много Туристи се губят.

Може би той е някой, който си има редовна работа също като теб, и събира пари за това единствено-по-рода-си Индианско ПреживяванеTM. Може би е отчаян, търси смисъла на собствения си смотан свят и смята, че индианците знаят всички отговори. Може би просто иска нещо автентично.

Харесва ти. Идеята, че Туристът идва при теб, за да изпита нещо истинско. ДарАн го е схванала зле. Не всички Туристи са лоши. Те просто са в нужда.

Побиваш крака в широка дружеска стойка и вдигаш ръка.

– Хау – произнасяш, когато мъжът спира няколко крачки пред теб.

Мъжът се изчервява, ярко розов тон. Не можеш да кажеш дали е нервен, или го е срам. Може би и двете? Но все пак вдига ръка с дланта напред и отвръща:

– Хау.

– Дошъл си да търсиш мъдрост ли, синко? – питаш с най-добрия си акцент на развален английски. – Ела. Ще ти открия велика мъдрост. – Махваш с ръка към прерията. – Ще потърсим брата-вълк…

Мъжът обръща очи.

Какво?

Заекваш и спираш. Обърка ли нещо? Акцентът ли не е добър? Твърде слаб? Твърде силен?

Визуализираш си списъка с изискванията. Сигурен си, че е избрал вълк. Сигурен. Така че продължаваш да настояваш:

– Моят брат, вълкът – казваш пак, като този път звучиш по-индиански, сигурен си.

– Съжалявам – казва мъжът, като те прекъсва. – Не е това, което исках. Сгреших.

– Ама ти си го избрал от менюто! – В момент на объркване забравяш акцента. Късно ли е да се върнеш и да го кажеш както трябва?

Устните на мъжа се свиват в гримаса, сякаш си потвърдил най-лошите му подозрения. Поклаща глава.

– Търсех нещо по-автентично.

Нещо се надига в гърдите ти.

– Мога да го оправя – казваш.

– Не, всичко е наред. Ще намеря някой друг. – И се обръща да си ходи.

Не можеш да си позволиш още една лоша оценка в досието. Повече не бива да прецакваш нищо или си аут. Шефът беше достатъчно ясен.

– Поне ми дай шанс – умоляваш ти.

– Всичко е наред – казва той през рамо.

Това е зле. Този не знае ли колко добър индианец си?

– Моля!

Мъжът се обръща към теб, лицето му е замислено.

Усещаш как надеждата се надига. Ще оправиш всичко и знаеш точно как.

– Мога да ти дам име. Нещо, с което да се наричаш, когато трябва да бъдеш силен. Автентично е – добавяш ентусиазирано. – От истински индианец. – Това поне е вярно.

Мъжът изглежда малко по-открит и не отказва. Това е достатъчно.

Оглеждаш тъмната му коса, розовеещата му кожа. Дългите му кльощави крака. Малко ти напомня на фламингите в зоологическата градина в Албъкърки, но си убеден, че никой не би искал да бъде кръстен на тези странни същества. Трябва да е нещо добро. Нещо… духовно.

– Името ти е Бледият гарван – предлагаш ти. Имаш на ум още птици. Поглеждайки лицето на мъжа обаче, размисляш. – Не, не, Белия е – да, това е по-добро от блед, – Вълк. Белия вълк.

– Белия вълк? – В гласа му има нотка на интерес.

Кимаш мъдро. Знаеше, че мъжът е избрал вълк. Очите ви се срещат. Неловко. Белия вълк се покашля в ръката си:

– Наистина трябва да се връщам.

– Сигурен ли си? Платил си за цялото преживяване.

Белия вълк вече си тръгва.

– Ама…

Усещаш момента, когато той напуска Преживяването. Усещане, сякаш част от душата ти е била разтегната до скъсване. После я отпускаш и го усещаш като камшичен удар.

 

§

Барът „Хей Ю Ес Ей“ е единственият индиански бар в Седона. Намира се на подземното ниво на търговския център, облицован с плавей, през улицата срещу работата ти. Препълнен е с тълпа след края на смяната. Повечето от тях са капсулни жокеи като теб, но има и няколко крайпътни продавачи на украшения, плюс смяната от ресторанта, които все още миришат на мазнина за хляб „Навахо“. Имаш късмет и си намираш място в далечния край до изхода на сервитьорите. Плъзваш се върху ламинирания бар-стол и вдигаш ръка, за да привлечеш вниманието на бармана.

– Е, какво мислиш наистина? – пита те глас отдясно. ДарАн те зяпа, очите ѝ те гледат обвинително, а стойката ѝ е напрегната.

Това е. Втори шанс. Шансът ти да останеш извън списъка със задниците. Трябва да го направиш както трябва. Опитваш се да измислиш нещо умно, нещо, което би я впечатлило, но и което ще ти спести унижението. Само че никога не си бил чак толкова умен, така че остава да се придържаш към истината.

– Мисля, че наистина имам нужда от тази работа – признаваш ти.

Рамената на ДарАн се отпускат.

– Мръдни малко – казва тя на мъжа от другата ѝ страна и той услужливо премества стола си, за да ѝ направи място да седне. – Знаех си – казва тя. – Защо не се застъпи за мен? Защо толкова те е страх от Шефа?

– Не ме е страх от Шефа. Страх ме е Тереза да не ме зареже. И от безработицата.

– Трябва да се стегнеш, Джеси, това е.

Осъзнаваш, че барманът чака нетърпеливо. Всеки път тук пиеш едно и също, Коорс Лайт от студена бутилка. Но барманът никога не помни, нито теб, нито поръчката ти. Каниш се да предложиш да купиш една и за ДарАн, но тя вече се е върнала при компанията си.

Пиеш бирата си сам, изчакваш прилично време и си тръгваш.

Белия вълк те чака под уличната лампа на ъгъла.

Яркият неонов индиански вожд, който клечи върху Седона Суетс, се носи над него в сияние от розово, синьо и жълто, огромната му ръка маха за поздрав нагоре-надолу. Белите облачета на димни сигнали се издигат нагоре и нагоре зад далечното му рамо.

Отначало не разпознаваш Белия вълк. Повечето хора леко се променят в средата на Преживяването. Няма нищо лошо в това да си по-слаб, по-висок, да изглеждаш малко по-добре. Но Белия вълк изглежда абсолютно същият. Неопределена кафява коса, бледа кожа, дълги крака.

– Хау. – Белия вълк вдига ръка, несъзнателно имитирайки големия неонов вожд. Поне има приличието да изглежда засрамен, когато го прави.

– Ти. – Толкова си изненадан, че обвинението е първото нещо, което казваш. – Как ме намери?

– Трублъд, нали? Поразпитах наоколо.

– И хората просто ти казаха? – Това вече е много против правилата.

– Попитах кой е най-добрият Духовен гид. Ако се каня да си купя Вижън куест, при кого да ида. Всички казаха, че си ти.

Изчервяваш се, чувстваш се разкрит, но и ядосан, че колегите ти са дали името ти на някакъв Турист.

– Опитах се да ти обясня – казваш грубо.

– Трябваше да те послушам. – Белия вълк се усмихва, плахо раздвижване на устата му в опит за нещо като разкаяние. Следва неловка пауза.

– Наистина не ни се разрешава да се сприятеляваме – казваш накрая.

– Знам, просто… Просто исках да се извиня. Че така развалих Преживяването.

– Не е станало нищо – вече по-благо казваш ти. – Нали си плати?

– Аха.

– Аз само… – Знаеш, че се обажда егото ти, но все пак трябва да знаеш. – Обърках ли нещо?

– Не, вината е моя. Ти беше чудесен. Просто страхотната ми баба беше чероки и си помислих да ида там и да видя всичко. Е, у мен наистина се породи нещо. Като наследен спомен или нещо такова.

Чувал си за унаследени спомени, но си чувал и за хора, претендиращи за кръв на чероки, когато нямат нищо такова. Териза ги нарича „претендианци“,  но ти го намираш за обидно. Може би Белия вълк наистина е чероки. Ти не познаваш нито един чероки, така че може те да изглеждат като този тип. Има един полу-тлингит в счетоводството и той е бял.

– Ами хубаво, аз обаче трябва да се прибирам – казваш. – Жена ми и така нататък.

Белия вълк кима.

– Разбира се, разбира се. Аз само… Благодаря ти.

– За какво?

Но Белия вълк вече се отдалечава:

– Ще се виждаме.

Костите ти потръпват от някакво леко дежа вю, но го приписваш на туристите.

Кой изобщо може да ги разбере?

Прибираш се при Териза.

 

§

На следващия ден, веднага щом се плъзваш в капсулата, мониторът ти светва. Там вече има Турист и те чака.

– Мамка му – мърмориш ти, дърпаш менюто и бързо прелистваш изискванията му. Изглежда всичко е наред, с изключение на… паническа вълничка те плисва, когато виждаш кое конкретно племе си е избрал. Чероки. Не знаеш нищо за чероките. Как са били облечени, ритуалите им. Единственият чероки, който знаеш, е…

Белия вълк затрептява в Преживяването ти.

В бързината си забравил да си облечеш еленовата кожа. Твоето аз в Преживяването още е с джинсите “Вранглер” и найковете. Шефът ще се вкисне, ако види, че си толкова немарлив.

– Защо се върна? – питаш ти.

– Мислех си, че може просто да си поговорим.

– За какво?

Белия вълк свива рамене:

– Няма значение. За каквото и да е.

– Не мога.

– Защо не? Това е моето време. Аз плащам.

Усещаш, че леко се панираш. Никога досега Турист не е нарушавал протокола по този начин. Част от това, Преживяването да работи, е всеки да си знае ролята. Но на Белия вълк изглежда не му пука за правилата.

– Мога да продължавам да идвам – казва той. – Имам пари, знаеш.

– Ще ме вкараш в беля.

– Няма. Аз само… – Белия вълк се колебае. Нещо в него пропада. Това, което беше приел за надменност, сега изглежда като отчаяние. – Имам нужда от приятел.

Усещането ти е познато. Истината е, че ти също не би отказал един. Някой, с когото да си поговориш. Какво лошо има? Ще сте просто двама мъже, които си приказват.

Само че не тук. Все пак трябва да работиш.

– Какво ще кажеш за бара?

– Онова място от снощи?

– Приключвам в 11.

 

§

Когато стигаш там към 11:30, барът е пълен, но веднага познаваш Белия вълк. Кльощавият бял тип изпъква в „Хей Ю Ес Ей“. Смешно е. На тази светлина и в такава тълпа Белия вълк би могъл да мине за някакъв вид местен. Поне за някой от ония типове с 1/64 индианска кръв. Може би наистина в него има малко от някогашните чероки.

Белия вълк ти маха към празно сепаре. Чака те „Коорс Лайт“. Вмъкваш се в сепарето и, приятно изненадан, обгръщаш с ръка хладната влажна повърхност на бутилката.

– Налучках, познах ли?

Кимаш и отпиваш. В първата глътка винаги има магия. Както си представяш, че трябва да се усещат студените утрини в Голдън, Колорадо.

– Е – казва Белия вълк, – кажи ми нещо за себе си.

Оглеждаш бара за познати лица. Наистина ли ще го направиш? Да разправяш живота си на Турист? Истинския си живот? Някакво гласче ти нашепва, че това май не е особено умно. Шефът може да разбере и ще изкрейзи. ДарАн може да ти се подиграва. Освен това, Белия вълк ще иска някоя готина история, нещо наистина автентично, а всичко, което имаш, е старо ранчо с три спални и студентски заем.

Но той те гледа приятелски, с интерес, а никой вече не те гледа така, дори Териза. И ти започваш да говориш.

Не всичко.

Но доста. Достатъчно.

Достатъчно дълго, че чак когато барманът обявява последни поръчки, осъзнаваш, че говориш от два часа.

Когато ставаш да си вървиш, Белия вълк също става. Стискате ръце по индиански, което ви кара да се усмихнете. Не го очакваше, но се чувстваш добре, наистина.

– Е, утре по същото време? – пита Белия вълк.

Изкушен си, но…

– Не, Териза ще ме убие, ако ме няма до късно две поредни вечери.

А после добавяш:

– Но какво ще кажеш за петък?

– Нека е петък. – Белия вълк те тупа по рамото. – До тогава, Джеси.

Усещаш топлия трепет от очакването на петъка:

– До скоро.

 

§

В петък си там в 11:05. Белия вълк се усмихва, когато те вижда, ти също се ухилваш в отговор, само че ти е леко неудобно. Този път ти плащаш питиетата и двамата продължавате точно от там, където приключихте миналия път. Толкова е лесно. Изглежда на Белия вълк никога не му омръзват историите ти, а е минало толкова много време, откакто си имал нов приятел, на когото да ги разказваш, че ти се струва, че не можеш да се спреш. Оказва се, че Белия вълк също обожава Кевин Костнър, и започвате да си разменяте цитати, докато не те  озадачава с цитат от „Вятър в косите“.

– Сигурен ли си, че е от филма?

– На сиукски е!

Не би го признал, но си впечатлен колко добре звучи сиукският на Белия вълк.

Белия вълк се усмихва.

– Май знам нещо, което ти не знаеш.

Добронамерено махваш с ръка, но се заричаш пак да гледаш филма.

Времето лети и след последното повикване за поръчки двамата пак стърчите отвън, под Големия вожд. Разбирате се да се видите пак другия вторник. И следващия петък. Докато не се превръща в новия ти навик.

Месецът бързо минава. И следващият.

– Изглеждаш толкова щастлив – отбелязва една вечер Териза с подозрение в гласа.

Ухилваш се и обгръщаш с ръце съпругата си, придърпваш я по-близо и уханието на рози от шампоана ѝ изпълва носа ти.

– Намерих си приятел, това е. Един тип от работата. – Решаваш да го оставиш така, неопределено. Би било трудно да обясниш излизането с Белия вълк, за когото вече отдавна си спрял да мислиш като за Турист.

– Джеси Търнблат, да не ми изневеряваш? Защото ще те…

Прекъсваш я с целувка.

– Ревнуваш ли?

– Трябва ли?

– Никога.

Тя се муси, но те оставя да я целунеш пак, мекото ѝ тяло се стяга от досега с теб.

– Обичам те – промърморваш, когато ръцете ти се мушкат под тениската ѝ.

– Само смей да не ме.

 

§

Вторник сутрин е и не можеш да дишаш. От носа ти се излива порой от сополи, а ставите те болят. Териза се обажда вместо теб, че си болен, и те бута обратно в леглото с паница задушено. Трябваше да се видите с Белия вълк за обичайните питиета, но си прекалено болен. Обмисляш дали да не изпратиш Териза да обясни, но решаваш да не го правиш. Все пак е само една вечер. Белия вълк ще разбере.

Но в петък кашлицата се е превърнала в дълбок суров грохот, който тресе целия ти гръден кош. Когато Териза пак се обажда вместо теб, че си болен, се постараваш да кашляш достатъчно силно, та Шефът да те чуе. Молиш се да не те отреже за дните, през които те е нямало. Но най-много се притесняваш, че пак ще вържеш тенекия на Белия вълк.

– Мислиш ли, че можеш да идеш вместо мен? – питаш Териза.

– Къде, в бара? Аз не пия.

– Не те карам да пиеш. Срещни се с него, кажи му, че съм болен. Сигурно си мисли, че съм го забравил.

– Не може ли да му се обадиш?

– Нямам му номера.

– Добре де. Как се казва?

Колебаеш се. Осъзнаваш, че не знаеш. Единственото име, което знаеш, е това, което му даде ти:

– Белия вълк.

– Почивай си.

Териза се връща чак в 1 сутринта.

– Къде беше? – тревожно питаш ти. Страните ѝ са порозовели, а в дъха ѝ се усеща чери кола?

– В бара, както ме помоли.

– Защо се забави толкова?

Тя ти се тросва:

– Нали ти ме накара да ида?

– Да, ама… хубаво де, видя ли го?

Кима, усмихва се леко, както никога не си я виждал досега.

– Какво има? – Нещо в теб се свива.

– Добър човек. Истински добър. Не ми беше казал, че е чероки.

 

§

До понеделник вече си в състояние да се завлечеш на работа. До шкафчето ти е залепена бележка да идеш при Шефа. Намираш го в офиса му да преглежда докладите, които изпраща всяка седмица до Управлението.

– Назначих нов човек.

Преглъщаш извиненията, които си си приготвил да обясниш колко си бил болен, обещанията ти да вдигнеш цифрите. Всичко това се превръща в корава топка в гърлото ти.

– Съжалявам, Джеси. – Шефът действително изглежда съжалява. – Този тип е добър, истински индианец от резервата. Фамилията му е Вълк. Имам предвид, леле, не може да си повече индианец от това. Туристите ще кълват.

– Туристите и мен ме харесват. – Хленчиш, но не можеш да се овладееш. Усещаш тежест в корема, която ти казва, че нещата са от зле, по-зле.

– Добър си, Джеси. Но хората не знаят нищо за индианците пуебло, така че всичко, което имаш, са тези глупости от телевизията. А този тип, той е… – Шефът щраква с пръсти, опитвайки се да намери думата.

– Автентичен? – прошепваш.

Шефът ме сочи с пръст като пистолет.

– Бинго. Виж, ако се отвори друга капсула, ще ти се обадя.

– Дал си му моята капсула?

Шефът вдига глава. Последното сигурно си го изкрещял. Пресяга се да натисне бутон на телефона и да извика охраната.

– Чакай! – протестираш ти.

Но униформените вече са там и те съпровождат навън.

 

§

Не можеш да се върнеш при Териза. Просто не можеш. Така че се отправяш към „Хей Ю Ес Ей“. Тълпата е различна от тази, с която си свикнал. Следобедна тълпа. Закоравели пияници и хора без работа. Смееш се, защото се вписваш идеално.

Хората до теб обръщат шотове. Мънички чашки с тъмен кремав алкохол в редичка. Не си пил шотове от колежа, но когато един от типовете те кани, приемаш. Задавяш се от евтиното уиски, което ти прогаря гърлото. Още два и ръбовете на паниката ти започват да се заглаждат и да стават по-поносими. Не можеш да се сетиш кое време е, когато ставаш да си вървиш, но Големия вожд свети ярко в нощното небе.

Препъваш се през вратата навън и налиташ на ДарАн. Тя ти изръмжава, а ти се опитваш да изпелтечиш извинение, но нечия тежка ръка се спуска върху рамото ти, преди да си успял да кажеш каквото и да е.

– Тоя задник притеснява ли те?

Познаваш този глас.

– Белия вълк? – Той е. Но изглежда различно. Има нещо, което не можеш да определиш веднага. Може би е заради традиционната индианска риза, която носи, или от огърлицата от кости около врата му. Кожата му не е ли малко по-тъмна, отколкото беше миналата седмица?

– Познаваш ли го? – пита ДарАн и си мислиш, че говори на теб, но главата ѝ е обърната към Белия вълк.

– Никога не съм го виждал – казва Белия вълк и се взира в теб с толкова убедителен поглед, че замалко да му повярваш. Почти забравяш, че си разказвал на този човек такива неща за себе си, каквито дори Териза не знае.

– Аз съм – възроптаваш, но гласът ти излиза така писклив от изпитото уиски, че изобщо не звучи като теб.

– Шибани пияници – измърморва ДарАн, когато си проправя път покрай теб. – Винаги правят сцени.

– Май е по-добре да си ходиш, приятелче – казва Белия вълк. Не нелюбезно, ако бяхте непознати, ако не бяхте приятели. Само че вие сте и ти сграбчваш ръкава на ризата му, като крещиш нещо за приятелство и Териза, а после светът се размазва, докато не усетиш твърдия удар на бетона в рамото си и кръвта по устните си, където си се прехапал, както и якия шут в корема, който праща уискито обратно нагоре по пътя, по който е слязло, а после Големия вожд започва да ти мига, Хау, Хау, Хау, докато мракът не те поглъща и светлините не изгасват.

 

§

Събуждаш се в канавката. Шибаната канавка. Главата те боли, а устата ти е суха и мирише като нещо, прегазено преди месец. Слънцето е горе, огънят на Аризона пърли кожата ти. Дрехите ти са мръсни, обувките ти ги няма, брадичката ти е омацана с кръв, която засъхва в гънките на шията ти. Ръцете ти са се напукали. И не можеш да се сетиш от какво.

Но после се сещаш.

А унижението тежи на зле натъртеното ти рамо като тъмен срам, неподатлив на пустинното слънце. Работата ти. ДарАн да те игнорира така. Белия вълк да те рита. Останал си навън цялата нощ, пиян в канавката в центъра. Всичко ти изглежда като ужасен кошмар, от онези – най-лошите. От които не можеш да се събудиш, защото са истински.

Колата ти я няма там, където я остави, сигурно е вдигната от чистачите, затова се затътряш към дома по чорапи. След три мили по асфалта виждаш ипотекираното си ранчо с три спални. И за пръв път ти се струва хубаво, като в деня, когато го купи. Сълзите се наливат очите ти, когато бутваш вратата.

– Териза – провикваш се. Тя ще се вкисне, а ти ще трябва да говориш бързо, да обясниш цялата пиянска история (беше само този път!) и как те уволниха (ще си намеря нова работа, обещавам), но точно сега всичко, което искаш, е да я прегърнеш и ухаието ѝ на рози да изпълни носа ти като добро лекарство.

– Териза – викаш пак, докато накуцваш през дневната. Свърваш да погледнеш в спалнята, проверяваш зад затворената врата на банята. Но това, което виждаш в банята, те кара да се спреш. Липсват неща. Четката ѝ за зъби, противозачатъчните, разтворът за контактни лещи.

– Териза!? – и този път вече си близо да изпаднеш в паника, когато закуцукваш през хола към кухнята.

Първо те удря миризмата. Ароматът на прясно кафе, силен и познат.

Когато виждаш човека, който седи спокойно на кухненската маса с гръб към теб, се отпускаш. Но това не е Териза.

Той се обръща леко, колкото да видиш профила му, и казва:

– Влизай, Джеси.

– Какво, по дяволите, правиш тук?

Белия вълк потрепва, сякаш думите ти го нараняват.

– По-добре седни.

– Какво си направил на жена ми?!

– Нищо не съм направил на жена ти. – Той взима малко сгънато парче хартия и ти го подава. Грабваш го от пръстите му и заставаш така, че да виждаш лицето му. Бележката в ръката ти е като горски пожар, нещо с потенциала да те изгори до кости. Иска ти се да я отвориш, да побегнеш, преди откритото в нея да те бележи. Жадуваш да я прочетеш сега, веднага, но няма да му направиш удоволствието да те види отчаян.

– Значи вече ме помниш – сърдиш се ти.

– Извинявай за това. Но правеше сцени, а не можех да те оставя да разстройваш ДарАн.

Искаш да го питаш откъде познава ДарАн и на първо място как така е бил там с нея. Само че вече знаеш. Шефът каза, че фамилията на новия е Вълк.

– Ти си истинско копеле, знаеш ли?

Белия вълк извръща поглед от теб, на лицето му е пак същият дразнещ израз. Сякаш пак се излагаш.

– Защо не си сипеш кафе – казва той, сочейки към кафеварката. Твоята кафеварка.

– Не ми трябва позволението ти, за да си сипя кафе в собствената ми къща – изкрещяваш.

– Добре – казва той и се обляга назад. Не може да не забележиш колко готин изглежда, тъмната му коса е малко по-дълга, огърлицата на врата му подчертава силуета на високите му скули.

Даваш си време да си приготвиш кафето  – захар, сметана, каквато обикновено никога не би сложил, – преди да се отпуснеш на стола срещу него. Чак тогава отваряш бележката, ръцете ти треперят, страх връзва вътрешностите ти на възел.

– Отиде при майка си – обяснява ти Белия вълк, докато ти четеш същото на листа. – За нейна собствена безопасност. Иска да си се изнесъл, преди да се е върнала.

– Какво ѝ каза?

– Само истината. Че са те уволнили, че си бил на градус, пиян някъде из малките улички в центъра, като лошо клише. – Той се навежда. – Нямаше те два дни.

Мигаш. Вярно е, но и не е вярно.

– Териза не би… – Но всъщност би, нали? Милиони пъти го е казвала, давала ти е милион шансове.

– Тя има нужда от истински мъж, Джеси. Някой, който ще се грижи за нея.

– И това си ти. – Докато го казваш, събираш цялото си презрение, но излиза повече като въпрос, а не като твърдение. Помниш как му позволи да се облагодетелства от цялата онази история с чероките, как смяташе, че изразът „претендианци“ е жесток.

Той се покашля. Става.

– Време ти е да си ходиш – казва. – Обещах на Териза, че ще си си тръгнал, а скоро трябва да ходя на работа. – Изглежда така, сякаш се разпростира до степен да изпълни пространството, което някога заемаше ти. Докато накрая започваш да се чувстваш дребен и безполезен.

– Никога ли не си мислил – гласът му е внимателен, главата му е килната настрани и те разглежда, като че си нещо външно и чуждо, – че може би това е моето преживяване, а ти си туристът тук?

– Това е моята къща, – възразяваш, но не си сигурен дали го вярваш, или не. Боли те главата. Кафето в ръката ти вече е изстинало. Откога седиш тук?  Мислите ти се размиват в истории, думите ти са нищо повече от забравени факти и полуистини. Сърцето ти е прашно хранилище за изгубени любови и неосъзнати желания.

– Вече не – казва той.

Обзема те гадене. Същото усещане за разтягане, както когато напускаш Преживяване.

Камшичен удар и после… се отпускаш.

 

Превод от английски – Стоян Христов, 2019
Редакция – Веселин Белчев, 2019


Бележки:

[1] Героят на Кевин Костнър в „Танцуващият с вълци“.
[2] Героинята на Мери МакДонъл в същия филм.
[3] Популярен актьор от множество уестърни.
[4] Пима – индианско племе, живеещо днес предимно в щата Аризона.
[5] Северноамериканско иглолистно дърво.


снимка
Rebecca Roanhorse

Ребека Роунхорс е писателка от афроамерикански/пуебло призход от Оке Оуинге. Тя е и адвокат и е завършила Йейл. Живее в северно Ню Мексико с дъщеря си, съпруга си и един мопс. Дебютният ѝ роман Trail of Lightning излиза през лятото на 2018. В туитър можете да я откриете на @roanhorseBex, а повече за нея и творчеството ѝ можете да прочетете на страницата ѝ rebeccaroanhorse.com.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.