Библиотека Български разкази

B–2, от Ина Вълчанова (разказ)

ленти
„За откривания“

 

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков.
За илюстрация е използвана снимка от Elizabeth Ryder
CC:0

 

 

Ина Вълчанова

B–2

разказ

 

Тръгнахме в пет часа сутринта. Не разбрах защо трябваше да тръгваме в пет часа сутринта, след като откриването е в два следобед и ще стане на 250-ия километър от магистралата. Някой бърза и вдига паника. Около тия работи с магистралите винаги цари истерия.

В пет часа е още тъмно. Минаваме през най-тайнствените части на София, а може би и най-грозните. Празни заводски халета зад рушащи се стени, лющещи се полусрутени кооперации, които са били бедняшки още когато са ги построили, някакви неясни складове. Тук изобщо няма тротоари и затова е трудно да се нарекат улици. Трябва да намерим откъде започва тази магистрала, обаче е тъмно. Уличното осветление ту съществува, ту не съществува. Денчо е горд с чисто новия си GPS и твърди, че ще я намери. Крис е вдигнал яката на якето си и пуши цигара. Аз седя отзад.

Магистралата изгрява като слънце – широка, пуста и осветена като театрална сцена. B-2. Предстои да бъде открита утре.

Магистралите поначало са тъжно и пустинно място, но няма по-зловеща гледка от магистрала, по която не се движат коли. Няколко бензиностанции са вече построени, но в тях е тъмно и няма никой. Колата е заредена с достатъчно бензин, но не сме се сетили да си вземем дори минерална вода. По едно време спираме и пикаем на шосето. Още не е станало съвсем светло, въпреки че започва да се разсъмва.

Нямам представа откъде точно минава тази магистрала, защото за пръв път я виждам. Наоколо започва да става красиво, появяват се планини. Изгревът е дълъг и трае около час. Когато става съвсем светло, магистралата свършва.

Излезли сме тримата от колата и гледаме пред себе си. Асфалтът е отрязан като с нож. Пред нас има само поле. Денчо се връща в колата и започва да гледа GPS-а. Изминали сме 180 километра и според него посоката е право напред. Караме напред през полето. Полето е равно и по него няма високи храсти. Придвижваме се. След десет минути прекосяваме асфалтирано шосе. Няма никакъв знак и нищо не пише, но Крис иска да пие кафе и да си купи цигари, а Денчо се притеснява за колата, понеже е служебна. Ако не беше служебна, никога нямаше да се съгласи да кара през полето. Не е ясно накъде трябва да караме по това шосе – вляво или вдясно – и няма начин да разберем. Тръгваме вдясно, защото слънцето е вляво и свети в очите. Шосето е празно и не минава през никакви села. Продължаваме да пътуваме по него и по едно време аз заспивам. Когато се събуждам, сме спрели в някакво село. Селото също изглежда напълно мъртво и не се вижда никакъв човек. Стадо гъски преминава гордо през площада пред хоремага. Хоремагът обаче е затворен и там няма никой. Никой не предлага кафе и никой не продава цигари. Никой не продава хляб и никой не продава сирене, а аз започвам да огладнявам. И не е ясно как се казва селото, защото Денчо не може да го открие на GPS-а си. Можем да продължим, но ще се отдалечим прекалено много от предполагаемото място на магистралата, затова се връщаме обратно. Сега избираме лявата посока. Доста време пътуваме през нищото. Тук-там се виждат полуразрушени селскостопански сгради, но села няма, нито пък някакви указателни надписи. Давам последната си цигара на Крис, защото той изглежда страшно изнервен. Вече е девет часът сутринта и ако продължим по това шосе, сигурно накрая ще ни заведе някъде, но нервите ни не издържат. Връщаме се обратно и пак започваме да караме през полето. Според GPS-а на Денчо се движим точно по магистралата.

Ние сме новинарски екип и сме професионалисти и тримата. Ако в два часа следобед трябва да бъдем на 250-ия километър от тази магистрала, ще бъдем. Независимо дали я има, или я няма. Ние ще бъдем там.

Но не можем да продължим, защото пред нас има река. И няма мост. Денчо отчаяно се опитва да разбере коя може да е тази река, но на пътя на магистралата такава река няма и не може да има. Затова караме покрай брега.

Реката е доста пълноводна, защото е пролет. Над нея са надвесени красиви върби. Има нещо като черен път и караме по него. Стигаме до мост. Преминаваме отсреща и отново сме на асфалтово шосе. Има и железопътен прелез, но нямам никаква представа какви влакове могат да минават тук. Денчо също не знае. Просто завива към железопътната линия и започва да кара успоредно. И тримата сме смъкнали стъклата на прозорците и чакаме да видим жив човек. Няма. Не се вижда и никаква гара. Само някакво куче тича след колата и лае като лудо.

Гарата се появява след половин час. Изненадана съм колко е красива. Постройката е старинна, но добре поддържана. Перонът е широк и там има големи платани. Антикварно влакче, боядисано в червено, е спряло пред ресторантчето под платаните. А в ресторантчето има хора. Седят край дървените маси и ядат кебапчета. В ресторантчето продават цигари и можеш да си вземеш кафе. Има и сандвичи. И живи хора. И минерална вода. Сядаме на дървените столчета пред дървената  маса. Даже не бързаме да питаме. Всичко вече е наред.

Накрая все пак започваме да питаме. Гарата се нарича Плат, както и селото. Питаме дали е близо до магистралата, но никой не е чувал за никаква магистрала.

– Къде е тази гара? – питам. – Кой е най-близкият град?

– Будапеща.

– Какво?

– Най-близкият град се казва Будапеща.

– Голям ли е?

– Да, много голям град.

– Може ли да ни обясните как да стигнем до него?

– Да. Много е лесно. Карате още двеста метра покрай линията и после вляво по първия асфалтов път.

– И стигаме в Будапеща?

– Не, не. Първо трябва да стигнете до главния път и след това на първото разклонение завивате вдясно.

– И там пише ли Будапеща?

– Ами не знам. Не си спомням дали пише. Но това е пътят.

Излизаме на главния път и пътят е хубав. Няма нито една дупка по асфалта. На първото разклонение вдясно наистина пише „Будапеща“. На кирилица. Изобщо вече не ни е ясно какво правим, но завиваме към Будапеща. И веднага след разклонението излизаме на магистрала.

– Ето я! – провиква се Денчо.

– Някой знае ли тази магистрала, дето ще я отразяваме, от къде до къде отива?

– Никаква представа си нямам – отговарям, защото въпросът очевидно е към мен.

– Е, браво – казва Крис.

Но не е прав. Аз не съм нито географ нито строителен инженер. Моята работа е да съм там и да запиша какво казват официалните лица. А неговата работа е да снима. Кое до кое отива, изобщо не ни е работа. А да ни закара на мястото, е работа на Денчо.

– Имаш ли представа на кой километър сме? – питам го.

– Ебал ли съм му майката! – казва Денчо.

– Е, браво – казва Крис.

Магистралата обаче е страхотна. Направо не изглежда като българска. Напълно празна е, но това, разбира се, се дължи на факта, че още не е открита. Което показва, че сме на правилната магистрала. Само не знаем точно къде. Набирам редакцията.

– На място сме – казвам. – Само не знаем точно къде да спрем.

– Къде сте? – пита Ани.

– На някакво разклонение за Будапеща.

– Каква Будапеща? Да не сте в Унгария?

– Е как си представяш, че може да сме в Унгария? Къде трябва да сме?

– На 250-ия километър.

– На 250-ия километър от кое?

– От София.

– Магистралата свършва на 180 километра от София.

– Е как така свършва?

– Свършва. После има поле.

– Чакай да те свържа с шефа – казва Ани.

Летим по магистралата с голяма скорост и Денчо е натиснал газта до край. Магистрала с шест платна и съвършено празна.

– Къде сте? – пита шефът.

– Представа си нямам. Но сме навреме. Чакаме да видим колите на официалните лица.

– Официалните лица няма да дойдат.

– Как така?

– Заблудили са се нещо. Не могат да намерят магистралата.

– Е, аз какво да отразявам?

– Отразявай магистралата. На магистралата ли си?

– Да.

– Отразявай я тогава. Включваме те в обедните новини. В дванайсет.

– Нали беше в два?

– В дванайсет. Като няма официални лица, отиваш в обедния бюлетин.

– И какво да отразявам?

– Магистралата. Отразявай магистралата. Включваме те в обедния бюлетин. В 12. Имай готовност.

Часът е 11 и 10. Намирам се наистина на магистрала, но на абсолютно пуста магистрала, където няма никой. И не ми е ясно какво, по дяволите, мога да отразявам. И освен това тя свършва. Точно както предишната. Изведнъж свършва и асфалтът е като отрязан. Пак излизаме от колата и гледаме пустото поле пред нас. Сега Крис е по-малко нервен, защото цигари има. Пали си една и пита:

– Искаш ли да снимам това?

– Кое?

– Ами – това. Как магистралата свършва в полето. За втори път. И предишния път го снимах.

– Тихо! – казва Денчо. – Чакайте! Ето я!

Млъкваме и наистина я чуваме. Някъде вдясно. Това е магистрала. Нищо друго не може да звучи така. Караме докъдето може да се кара. След това тръгваме пеша. Над нас е. Но нямаме никаква представа как можем да се изкачим. Виждаме колоните на виадукта. Бетонни са и са много високи. Часът е 12 без 20 и нямам никаква представа какво да правя. Звъня в редакцията.

– Нямам магистрала – казвам. – Много е високо и не мога да се изкатеря.

– Споко – казва Ани. – Вече го имаме материала. Включи си телефона на интернет и ще ти го пусна.

На материала съм аз и интервюирам официалните лица. Всичко е точно. Зад гърба ми има сини планини и разпознавам мястото. Тази сутрин минахме оттам.

– Това ще пуснем. Няма нужда да даваш нищо. Прибирайте се.

– Каква е тази магистрала горе, Крис? – питам.

– Не знам. Според мен не е българска.

– Можем ли да се изкатерим  горе?

– Аз поне не мога.

– Нито пък аз. На мен гарата на Плат ми хареса. Хайде да ходим да се напием там.

– Защо пък точно там?

– Ами нали се сещаш – там има живи хора. Единственото място, където видяхме живи хора все пак.

– Е, браво – казва Крис.


снимка
Ина Вълчанова

Ина Вълчанова е писател и радиожурналист. Работи в Българско национално радио в Програма „Христо Ботев“ отначало като журналист в редакция „Култура“, а после като драматург в Радиотеатъра. Носител на награди от фестивала „При Марулич“ (Хърватия) и фестивала „Осмата муза“, на наградата на литературния конкурс „Развитие“, на Европейската литературна награда, а заедно с режисьора Костадин Бонев – на награда за най-добър сценарий на кинофестивала „Златна роза“. Радиодраматизира романи по Дашиъл Хамет, Джеймс Матю Бари, Джордж Оруел, Венедикт Ерофеев, Ален Роб-Грийе, Алесандро Барико, Реймънд Чандлър, Рей Бредбъри и много други, и е автор на кратка оригинална радиопиеса „Петнайсет минути размисъл“. Работи и в областта на радиодокументалистиката. Превежда пиеси от френски и руски.  Автор на романите „Потъването на Созопол“ (Сиела, 2006), „Записки на свинята“ (Ерго, 2013), „Остров Крах“ (К. Развитие, 2016). Романът ѝ „Остров Крах“ е преведен на хърватски, холандски, унгарски и сръбски език.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.