Библиотека Български разкази

Паисий отива в девети клас, от Мартин Петков (фейлетон)

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков

 

 

Мартин Петков

Паисий отива в девети клас

фантастичен фейлетон

 

Вторничното слънце тъкмо започваше да огрява училищния двор на 132-о общообразователно училище с разширено изучаване на чужди езици „Ф. С. Фицджералд“ (бивш „А. Н. Толстой“), а вторият учебен час наближаваше средата си, когато пред източния портал на училището, непосредствено до трапа с отдавна изгребан и отнесен в неизвестна посока пясък и ръждавеещата край него успоредка, се появиха двама души. Мъглите от близкото езеро в ж.к. Дружба още не се бяха разнесли съвсем, но дори и така външният вид на въпросните граждани беше извънредно непривичен и дори леко плашещ на фона на наскоро боядисаната в топли пастелни цветове гимназия.

С голяма степен на вероятност можеше да се твърди, че става въпрос за мъже на средна възраст и това сигурно беше най-безпристрастното определение, което би могло да се даде за тях. По телата им се развяваха не толкова дрехи, а по-скоро дрипави парчета плат, които заплашваха всеки миг да се откъснат от други също толкова дрипави парчета плат. В дългите сплъстени коси на по-високия от двамата проблясваха шарени мъниста, а по-ниският привличаше вниманието с буйната си, рошава брада, както и с голям железен кръст, провесен на груб канап от шията му.

По стечение на обстоятелствата пръв ги забеляза директорът на училището Интелект Бузлуджански, който тъкмо бе пристигнал на работа и сега се наслаждаваше на кафето си край открехнатия прозорец на своя кабинет. Той проследи с внимателен поглед появата на двамата мъже и видя как те прекосяват двора и се спират пред високия калкан на физкултурния салон. Директорът замислено приглади повехналите си сиви къдри, издуха през процепа на прозореца струя дим от цигарата си и промърмори на себе си:

– Изглежда, че са подранили с Хелоуин тази година.

За момент Бузлуджански се зачуди дали от Инспектората не са му изпратили внезапна проверка под формата на „таен клиент“ и зоркият му административен поглед изпитателно се впи в жалките одеяния на новодошлите. Не, не, едва ли, помисли си той, нямаше как да са „от горе“. Твърде изпаднали и неугледни бяха тези типове, крайно разпасани и направо нехигиенични. Плюс това в Инспектората работеше доверен човек на Бузлуджански, който винаги го предупреждаваше, ако предстоеше посещение. Все пак 132-о беше едно от елитните училища в столицата и не можеше да си позволи никакви издънки.

Тревогата, която за кратко бе стегнала месестите бузи на директора, бързо-бързо излетя навън заедно с поредната порция дим. Най-обикновени пройдохи, каза си той, чичо Марчо знае как да се оправя с такива като тях. Старият и опитен портиер, бивш военен, щеше да ги прогони с лекота, а при необходимост можеше да повика на помощ и полицията. Директорът отпи глътка кафе, дръпна си за последно от цигарата, изхвърли фаса навън, затвори прозореца и с чиста съвест забрави за непознатите гости.

В това време двамата посетители на „Франсис Скот Фицджералд“, бивш „Алексей Толстой“, продължаваха да съзерцават калкана на физкултурния салон. Точно по средата, на около два метра височина, трудолюбива ръка бе изписала с цветен спрей лозунга: „Ако не можете да възпитавате деца, по-добре не ги правете.“ Тази крилата фраза беше заобиколена от още много надписи, които по безспорен начин доказваха, че в това училище изучаването на чужди езици е на високо ниво.

След като старателно изчете всичко върху стената, по-високият от двамата посетители, издрънча с мънистата в косите си, присви няколко пъти палците на босите си крака, почеса се по сплъстените бакенбарди, пооправи едно самотно ветреещо се парче от ризата си, препасана три пъти с дебело корабно въже и като обобщение на прочетеното ясно и отчетливо произнесе:

– Fuck![1]

По-ниският го измери намръщено с късогледите си очи, после пак се взря в надписите, които явно бяха на езици, непознати за него, запретна гневно остатъците от шаечните си ръкави, прокашля се и произнесе с гръмовен глас срещу стената:

– О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да думаш на своя си язик?!

Стената мълчеше. Може би се страхуваше от праведния гняв на непознатия. Или изпитваше неудобство да му отговори, все пак беше само обикновена училищна стена. Двамата мъже отново се спогледаха. В самите тях се усещаше нарастващо объркване и безпокойство. Сякаш и те не знаеха какво точно трябва да направят – да продължат да говорят срещу засрамената стена или все пак да влязат в училището.

В този момент страничната врата на физкултурния салон се разтвори и от там в лек тръс изтопурка приблизително една четвърт от осми „бе“ клас, начело с учителя по физическо – Зюмбюлев. Зюмбюла бодро подтичваше начело на скромната ученическа колона и ритмично надуваше свирката си. Следваха го шепа момчета, които се бяха престрашили да се съблекат по екип и да поемат с пълни гърди от сутрешния смог, подхранван денонощно от трафика на Цариградско шосе и булевард Брюксел. Останалите осмокласници и най-вече осмокласнички се излежаваха по дюшеците в салона и проверяваха как върви популярността на статусите им в различните приложения за известност.

Двамата гости размениха по още един поглед и предпазливо пристъпиха към приканващата ги врата на салона. Вмъкнаха се вътре, преминаха с леки стъпки по паркета на грижливо разчертаното волейболно игрище и се озоваха в така наречената топла връзка. По този начин те заобиколиха в тил вездесъщия чичо Марчо, който дебнеше за нарушители в своята стаичка до главния вход и дори не подозираше за неочаквано настъпилия пробив в охранителната система.

Излишно е да казваме и че никой от осми „бе“ нито обърна внимание, нито дори забеляза новодошлите. Така те необезпокоявано се насочиха към втория етаж на „Ф. С. Фицджералд“ и някогашен „А. Н. Толстой“, като се взираха в табелките над вратите, по които с калиграфски почерк бяха изписани букви и цифри, обозначаващи съответните класове и паралелки. Най-накрая, по средата на втория етаж, двамата спряха пред шести „а“ клас и след като се посъвещаваха за нещо, потропаха учтиво на вратата, отвориха я и с видимо вълнение прекрачиха прага на стаята.

Таня Паламаркова тъкмо обясняваше на шести „а“ що е то гледна точка и какво значение има тя за трансформиращия преразказ. При появата на двамата гости, учителката ги изгледа подозрително и се обърна към учениците:

– Тези от вашия клас ли са?

Въпросът беше зададен с ледения тон на опитен гимназиален инквизитор, който през дългия си преподавателски стаж не е пропуснал да накаже нито едно закъснение или изтървана запетая. Учениците панически закимаха във всички посоки и Паламаркова не успя да стигне до еднозначен извод дали новодошлите са от шести „а“, или са просто натрапници, които искат да саботират часа ѝ.

– Какво правите тук? – обърна се тя директно към мъжете. В този момент забеляза кръста, който висеше на гърдите на по-ниския, и добави подозрително: – Да не сте от някоя секта?

По-високият мъж се прокашля леко и отново произнесе вече познатото:

– Fuck! – с неподправен британски акцент.

Из шести „а“ се разнесе кискане и дори леко ръкопляскане. Изучаването на чужди езици си казваше думата. В това време по-ниският мъж обхвана с пръсти кръста, който бе предизвикал съмнения у Паламаркова, и с блеснал поглед го вдигна над главата си:

– О, неразумни и юроде, не прелщайся… Та аз съм Паисий, за бога! История ви написах, да я помните и препредавате…

– А, Паисий значи – произнесе замислено Паламаркова. Ръката ѝ потърси по навик връзката ключове, с които въдворяваше ред в часовете си. Но после тя изглежда се досети за нещо и въздъхна с облекчение. – Ами че вие отпаднахте от шести клас.

– Как така? – сащиса се Паисий.

Шести „а“ мълчаха гробовно. Те бяха зашеметени. От думите на Паламаркова излизаше, че в техния клас е имало някакъв си Паисий. А сега научаваха, че той е отпаднал, тоест изключили са го, и то при положение, че тук не бяха изключвали още от времето на „А. Н. Толстой“.

– Вие трябва да отидете в девети клас – заключи решително Паламаркова, посочвайки неопределено някъде към тавана. – И освен това вече не сте при мен, а при Делибърдашка. По история.

Шести „а“ въздъхна облекчено. Паисий не беше изключен.

– Точно така – поклати утвърдително глава по-високият мъж и шарените мъниста в косите му издрънчаха весело. – Паисий отива в девети клас, а аз идвам да го заместя.

– Че вие пък кой сте? – повдигна очилата си Паламаркова.

– Робинзон Крузо – отвърна невъзмутимо мъжът.

– Робинзон Крузо? – по устните на Паламаркова плъзна тънка и коварна усмивка. – И какво сте написали вие? Мемоари, може би?

Шести „а“ продължаваха да мълчат неразбиращо. Някои от тях се чудеха дали след преместването на Паисий това не е някой нов ученик, дошъл да го замести.

– Нищо не съм написал – отвърна гордо Робинзон. – Но нали това искаме?

– Какво искаме? – не разбра Таня Паламаркова и погледна за подкрепа към учениците си.

Те обаче продължаваха да спазват швейцарски неутралитет и се взираха хипнотизирано в новодошлия. Робинзон зае позата на оратор и подхвана с патос:

– Цитирам: „В логиката на учебното съдържание да има редуциране на академичността и претовареността, за да се даде възможност за личностен подход към учениците.“ Край на цитата. Ето аз идвам, за да ви дам личностен подход. Искате ли да ви разкажа моята история? От първо лице, така да се каже.

И той измъкна от въжения си пояс закривен нож с широко, добре наточено острие и ловко го заби в интерактивната дъска, която така и не беше влязла в употреба. Преподавателският колектив на 132-о училище се отнасяше скептично към подобни нововъведения – наистина, внедряваха ги по график и съгласно инструкциите, но обикновено се въздържаха да ги използват.

Паламаркова се взря ужасено в ножа. Ръката ѝ отново инстинктивно стисна връзката с ключовете. Учениците започнаха да шумят и да си шушнат.

– Станала е грешка – простена учителката. – Никой не ме е уведомил… Няма указания…

Робинзон невъзмутимо пристъпи между чиновете и се разположи на свободното място до прозореца. Паисий постоя още малко край вратата, гледайки тъжно към вцепенената Паламаркова. Накрая изпъшка, обърна се и тръгна да търси девети клас и Делибърдашка.

През третия час положението във „Ф. С. Фицджералд“ се влоши още повече. Оказа се, че Делибърдашка продължава да преподава по стария учебен план и не иска да чува за никакъв Паисий, така че той отново беше изхвърлен в коридора.

В седми „ве“  пък беше нахълтал с песен на уста Иван Вазов, но Ставрева, втората учителка по български, след като разбра, че той не е дошъл по повод предстоящия празник на народните будители, побърза да охлади ентусиазма му. Вазов нямал работа в седми клас. Вазов незабавно трябвало да отиде във втори и в десети клас.

– Ама как така? Едновременно ли? – учуди се патриархът на българската литература.

– Разбира се, че едновременно, как иначе – беше категоричният отговор на Ставрева.

Така че сега Вазов се тътреше по коридорите между втори и десети клас и рецитираше на висок глас: „И днес йощ Балканът щом буря захваща…“ На два пъти го сбъркаха с Яворов и един път с Македонски. Патриархът беше съкрушен. Потропваше с бастунчето си по земята и току бършеше потта, която се стичаше на ручеи по широкото му чело.

През четвъртия час бумерангът на събитията се върна отново при Паламаркова, но този път в пети „а“ клас. Тя тъкмо се бе съсредоточила върху речевия етикет и дори се правеше, че не забелязва как Робинзон Крузо се опитва да изчегърта името си върху последния чин, когато в стаята се появи мъж без ръце и крака, сляп и с отрязан език.

Без дори да го изчака да се представи, тя директно посочи с пръст навън:

– А-а, не! Балканджи Йово отпадна. О-кон-ча-тел-но. Ако искате, вървете при Ставрева в свободноизбираемата. И освен това не сте никакъв Йово. Славейков ви е прекръстил на своя глава.

Балканджи Йово се опита да отговори нещо, но в този момент в стаята нахълта запъхтян разносвач на пици:

– Една голяма „Капричоза“ с чеснов сос и малка кола – изрецитира в скороговорка той.

Паламаркова се замисли от кое произведение може да е това и има ли го въобще в учебната програма. На третия чин до стената се вдигна ръка. В пети „а“ огладняваха малко след голямото междучасие.

– Тринайсет и осемдесет – каза разносвачът, избутвайки деликатно встрани безсловесния Балканджи Йово.

– Край – рече Паламаркова – Така повече не може. Отивам при Бузлуджански.

Но когато излезе в коридора, тя се закова на място и напълно забрави за директора. Учебният процес в 132-о училище беше пред окончателен разпад. Учителите бяха напуснали класните си стаи и нервно се съвещаваха по ъглите. Учениците летяха с диви крясъци по коридорите. Вазов се беше хванал гуша за гуша с чичо Марчо, но това не му пречеше да рецитира с патос избрани откъси от „Епопея на забравените“. Група седмокласници снимаха схватката между патриарха и портиера. Някъде от третия етаж долиташе гръмовният глас на Паисий, а току пред столовата двама зачервени османлии влачеха безжизненото тяло на Балканджи Йово, следвани по петите от разревана мома в народна носия.

В останалия без надзор пети клас черпеха Робинзон с пица и си правеха селфита с него. После ги качваха в безбрежното интернет пространство с хаштаг – „ДжакСпароубешетук“. Видяното в коридора окончателно вбеси Паламаркова и тя си позволи да изругае на всеослушание, но все пак в съответствие с всички правила на българската граматика.

Най-накрая по стълбите се зададе треперещият и препотен Интелект Бузлуджански, с изкривена вратовръзка и размъкната риза. От известно време той също се луташе нагоре-надолу по етажите, но без да успее да вникне дори малко в изсипалия се над повереното му училище хаос. Очите му бяха изхвръкнали от орбитите и той с прегракнал, изтънял гласец не спираше да повтаря:

– Какво става, какво става, моля ви се?

– Ами нищо не става – рече му троснато Паламаркова. – Съвсем го изтървахте това училище. В нормалните гимназии учениците бягат от час, крият се да пушат зад лафката, а тук… Идват всякакви. При това нерегламентирано.

И тя демонстративно описа полукръг с ръката си. Интелект Безлуджански се зачерви от очевидно основателната критика. Всъщност той малко се страхуваше от Паламаркова и тайно подозираше, че тя иска да заеме мястото му.

– Всички по стаите – кресна пискливо директорът.

– Ами тези? – попита притичалата Ставрева и му посочи с пръст Робинзон, който продължаваше да си прави селфита с учениците и от време на време за тяхно удоволствие да произнася гръмовито по някое много британско „Fuck“.

Недалеч от Робинзон се забелязваха и двама мъже във вечерни фракове, които се бяха сблъскали пред вратата на осми „бе“ и не можеха да се разминат. Единият, дебел и тантурест, корпулентен и силно напарфюмиран, се хилеше мазно на другия и размахваше току под носа му ръждив касапски нож.

– Не ставаш, драги ми господине, не ставаш, – викаше дебелият. – И ти си като Иречек, на вас никой ви не отбира от приказката, докато, виж, аз и журналист бех, и избори правих… а бе, какво да си говорим, накрая само мен ще ме изучават, тъй да знаеш.

Бузлуджански се обърна притеснено към Паламаркова и пошепна на ухото ѝ:

– А с тези, какво беше, а? Кой остана, кой махнаха?

Паламаркова повдигна очилата си и го възнагради с поглед, който пазеше само за най-безнадеждните двойкаджии.

Бузлуджански се сепна и се прокашля. Очите му бясно се завъртяха в търсене на спасение, докато накрая подивелият му поглед не попадна на учителя по физическо, който кротко се бе сврял в един ъгъл с току-що отворена кофичка кисело мляко. В главата на директора се зароди фантастична, дръзка идея, взорът му се озари от нея и за миг той придоби почти човешки облик. Всъщност, защо не, помисли си, нали и това беше част от учебната програма, с един удар щеше да се отърве от всички досадници.

– Зюмбюлев, поеми ги ти – разпореди се авторитетно Бузлуджански и изпухтя с облекчение. – Нали сега си свободен? Хайде, всички да излизат на двора. На двора, казах. А останалите да се прибират по стаите.

Зюмбюлев нямаше нищо против да поеме новодошлите. Той обичаше предмета си и се радваше на всяка възможност да води истински часове по физическо. Подаде киселото мляко на Ставрева и наду няколко пъти свирката, за да привлече вниманието. После с възпитани ръкомахания и кратки звукови сигнали поведе пришълците към двора.

Лека-полека училището взе да се успокоява. Паламаркова се върна към речевия етикет, а на игрището Вазов, Паисий и останалите започнаха да правят енергична физзарядка. Дори Балканджи Йово правеше леки махове с помощта на двамата османлии. Имаше и още половин дузина непознати лица, които така и не бяха успели да стигнат до съответните предмети, преподавани във „Ф. С. Фицджералд“, бивш „А. Н. Толстой“. Зюмбюлев сияеше. От време на време из редиците на подопечните му се разнасяше по някое звънко „Fuck“, но той се правеше, че не го чува.

Интелект Бузлуджански се върна в своя директорски кабинет, направи си ново кафе, запали цигара и с поглед на победител се подпря на рамката на прозореца. Положението изглеждаше овладяно. На двора започнаха двустранна игра на баскетбол. Зюмбюлев от време на време надуваше свирката. Играта вървеше.

Директорът придърпа лист хартия и вдъхновен от постигнатия успех се зае да прави разпределение по учебната програма. Бележките му бяха кратки, но изразителни и категорични: Вазов, физическо, първи и втори клас; Паисий – физическо, в средния курс; Робинзон – също. Балканджи Йово малко го затрудни.

Бузлуджански вдигна очи и установи, че дворът все по-видимо се изпразваше и опустяваше. Неочаквано появилите се гости бяха започнали също така неочаквано да изчезват, разтваряха се един по един във въздуха и сякаш се превръщаха в част от дружелюбния смог над ж.к. Дружба. До края на петия час навън бяха останали само Зюмбюлев и две дремещи на сянка чистачки.

– Ех, да му се не види – въздъхна разочаровано директорът, смачка листа с подготвеното разпределение и отпи глътка от вече изстиналото си кафе. – Само дано в Инспектората да не разберат за тая идиотска случка. Като нищо ще ме сменят с Паламаркова.

 

„Робинзон Крузо е само един от авторите,
които са в шести клас“

Заместник-министър на образованието на Република България.

 

„Паисий не отпада.
Паисий отива в девети клас.“

Същият извор


Бележки:

[1] О, боже!


Мартин ПетковМартин Петков е писател на истории с фантастичен елемент. Има две самостоятелни книги, а също така и няколко публикации в периодични издания, антологии, алманаси и сборници с фантастична проза. Автор на сборника „Някога бяхме богове“. На границата на самото съществуване – между повест и роман, между реалност и фантастика, между минало, което искаме да изтрием, и настояще, изкривено от компромиси, остава единствено „невъзможната“ надежда за бъдеще.  Това е „Светът е само начало“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.