Библиотека Български разкази

Хибридната атака на ген. Решетников – Петър Кърджилов (фейлетон)

 

 

 

Петър Кърджилов

Хибридната атака на ген. Решетников

фейлетон

 

Вратата, въвеждаща в стаята, приютила редакцийката на вестник „Стършел“, се отвори бавно и тихо, неусетно почти. В рамката ѝ се вписа тантурестата фигура на писателя Михаил Вешим, изпълняващ длъжността главен редактор на споменатото издание. Той очевидно бе силно развълнуван, защото с усилие и нехарактерно за инак гладката му реч заекване успя да артикулира в офисното пространство:

– Хибугзи ис отовтсвуч аз ромух…

Космична тишина – от онази, най-дълбоката, характерна за покрайнините на Вселената, обгърна това късче от сградния фонд на Столичната библиотека, изтръгнато с цената на титанични усилия от алчните ръце на ненаситната общинска бюрокрация и превърнато с много обич в Светая Светих на родния хумор. Опустя откъм людски глас „гнездото на стършелите“, онемя „камбаната на истината“. Изчезнаха всепроникващите (дори през плътно затворените прозорци) звуци, характерни за един от най-шумните софийски площади – влудяващите скрибуцания на трамваите, безспирният кикот на все още неопитали любовта тийнейджъри, подвикванията на книжарите, залели с пъстроцветните си сергии околното междусградово пространство… Утихна даже бръмченето на досадната редакционна муха, като да си бе прехапала езика.

– К’во става бе? – попита угрижено управителят на ООД-то, издаващо вестника, интуитивно надушил задаващата се опасност.

– Брадъре, ти пак ли мина на обратен букворед? – изстреля седящият до него брадат мъж, без дори да вдигне глава от монитора пред себе си. – Знаех си, че ще се вманиачиш на тази тема, но не допусках, че ще задълбаеш в нея чак толкова много…

Потресен от безсърдечността на своя дългогодишен колега, фейлетонистът, сатирикът и сладкодумният разказвач Мишев-Вешим най-сетне възвърна своето дар слово.

– Никога не съм се обръщал към тебе с молба да ми отпуснеш някоя и друга кинта назаем, „брадъре“ – каза той, натъртвайки върху последната дума, – защото всякога съм знаел колко язвителен ще бъде отрицателният ти отговор. Никога не съм очаквал да получа коледен подарък от тебе, никога не съм се надявал, че ще наминеш някоя вечер у дома, загрижен за това, дали не съм се подмокрил или дали съм добре завит с одеялцето… Но в бедствена ситуация като тази винаги наивно съм се надявал поне на мъничко съчувствие, състрадание, на някакъв, па било то и фалшив израз на съпричастност, на добра дума барем…

– И какво ѝ е бедственото на ситуацията? – попита хладно и високомерно безсърдечният колега.

– Изгубих си чувството за хумор! – проплака Вешим. Нито по-изразително можеше да се каже, нито по-изразително да се изиграе.

Онази, космичната тишина, отново се възцари в редакцията. Отнейде повя безмълвна студенина. После някой възкликна, друг изсумтя, трети изхлипа. До проливане на сълзи, слава Богу, не се стигна, но в психологически план ситуацията не бе далеч от подобна развръзка. Безсърдечния, най-сетне вдигна глава от монитора пред себе си, което означаваше, че е силно потресен. Въпреки това запази самообладание – волево усилие, препоръчвано най-често в наръчниците по основи на поведението при кризисни ситуации.

– Разкажи един виц! – изграка императивно той, все още съмняващ се в истинността на изреченото от своя главен редактор.

В реакцията му прозираше нещо от инатлъка на главен инспектор Барнаби, който макар и изправен пред наличието на четиринадесетте трупа, открити през последните няколко дни в Мидсъмър, пренебрегва тази досадна подробност и настоява да се добере посредством присъщите си прозорливост и дедуктивност до неопровержими доказателства, че из землището на едноименното село броди сериен убиец. Амбициозен при това…

– Ен агом – изстена подложеният на нечовешкото изпитание, внезапно осъзнавайки, че до края на живота си ще бъде принуден да споделя съдбата на пророчицата Касандра, дарена от Аполон със способността да вижда в идното, ала същевременно и прокълната от непоследователния бог никой да не вярва на предсказанията ѝ.

Колегите на Вешим се изхилиха, но не защото виждаха нещо смешно в ненадейно струпалата се върху техните глави „бедствена ситуация“, а по-скоро от страх пред неизвестното бъдеще, интуитивно усещайки, че много скоро положението ще им се стъжни, тъй както и при социализма не им се бе стъжнявало… „Каква ирония – мислеше си през това време Вешим – колко трудно успявам да развеселя хората, разказвайки им нещо смешно, и колко лесно предизвиквам бурен смях всред тях, запознавайки ги с абсолютно трагична случка“.

– Ужас! – изохка Управителя, внезапно усетил тежестта на обществената нагрузка, стоварила се върху крехките му плещи в мига, когато лекомислено бе склонил да поеме административната отговорност в името на колективното благо. – Ужас! Ужас…

Той вероятно щеше да продължи да повтаря тази дума поне още около час, защото бе от онези емоционални души, които казали веднъж „ужас“, трудно можеха да контролират спирачния път, който евентуално би довел до прекратяването на произнасянето на ужасното слово. Имаше и друго – с вайкането си Управителя желаеше не само да привлече общественото внимание върху себе си, не само да впечатли аудиторията, но и да я убеди в неговата загриженост за съдбата на ООД-то. Но бе сполетян от разочарованието. Към неговото изпълнение публиката остана равнодушна като някогашна членска маса, присъстваща против волята се на просмукано от скуката събрание на кварталната ОФ-организация. Затова пропъди драматизма и рече делово: – И кой сега ще пише във вестника?

– Ами… – замисли се Безсърдечния. – Ще разчитаме на стационарния ни кореспондент във Венеция, когото гальовно наричаме „пътуващ”…

– Ти знайш ли к’во означава това, бе? – избухна Управителя, като лицето му първо поруменя, а сетне се белна. – Не проумяваш ли, че ако увиснем на неговото остроумие, ще измрем от глад.

– Затова пък нито един наш читател няма да умре от смях! – ухили се цинично Безсърдечния. – Нима това не е прекрасно – да спасиш хиляди човешки живота… А може би…?

– Ен, ен, ен… – запелтечи отново Мишев-Вешим.

Категоричното несъгласие, което затрептя връз моравите му устни, даваше да се разбере, че нерадата перспектива, която Брадъра се готвеше старателно и детайлно да очертае, разпалва в душата му по-скоро лютост, отколкото бурен възторг…

 

*   *   *

 

Като всяка злокобна вест и тази се разнесе светкавично. Популацията в офиса на „Стършел“ се повиши тревожно, а нейните видове, състав и структура рязко се промениха – навсякъде шетаха сътрудници, почитатели, редови кибици… Едни се тюхкаха, други съчувстваха, повечето злорадстваха: – Хак му е! – потриваха ръце те.

– Това е работа на англичаните – изпъшка Брадъра. – Сто пъти ти казах да не пишеш за тези брекзитисти и расисти, ама ти – не, та не. Съседът ти бил англичанин, добро момче бил… Нà ти сега един английски съсед! Изпречи ли ти се на пътя англичанин, па макар и съсед да ти е, очаквай само тревожни последствия.

– Макрон е! – заключи Управителя. – Оня с убийствения пакет. Само пъклена душица като неговата може да измисли подобно злодеяние. Само блуден Париж може да роди и осъществи перверзната „френска връзка“. Цял филм има за нея, гледал съм го в кино „Влайкова“.

– Американците са – включи се онлайн от Щатите тамошният специален пратеник на вестника, – те провеждат подобни експерименти на полигона в Невада.

Има много начини да произнесеш думата „експерименти“, но американският кореспондент умишлено бе подбрал най-гадния, отличаващ се с оглушително стържене в гласа.

– Опрели американците до Мишовото чувство за хумор! – намеси се карикатуристът на вестника. – Те какви смешници си имат – и в Холивуд, и на Бродуей, и в Капитолия… Виж им само президентите…

– Руснаците са, руснаците – просъска някой, оказал се впоследствие агент-провокатор. – От север иде всяко зло, от Кремъл долита то!

 

*   *   *

 

По същото време и президентството жужеше като кошер – стопанинът му спешно бе свикал консултативния съвет по национална сигурност.

– Представяте ли си каква глобална криза би настъпила – рече държавната глава, – ако всеки почне да краде, каквото му се ще. Днес – чувство за хумор, утре – секретен доклад, вдругиден – пътна карта за развитието на газопреносната ни мрежа, в по-вдругиден – държавна тайна… Питали ли сте се изобщо, докъде може да се стигне, ако някоя чужда нам велика сила се докопа до моженето ми да пилотирам Миг-29?

– Ами ако някой си присвои моето футболно майсторство, боейки се и от пасовете, които раздавам, и от порциите, които щедро сервирам… – допълни политикът Барселон Банкянски. – Имам предвид ония лоши хора, дето ги бия както на всички избори, така и на всички мачове по всички спортове… Толкова често ги бия, че чак доскучава…

– Вулгарна хайдушка приватизация! – възмутено възкликна боркиня за социална справедливост и пролетарска водачка с дребнобуржоазен уклон към бързо забогатяване. – Това е все едно да ми откраднат интелекта! Не се уморих да повтарям колко много ни отне демокрацията, но даже аз, прозорливата, не допусках, че тази напаст е способна да посегне на най-милото у човека… Горкото момче. Вярно е, че понякога ме наричаше Баба Цоцолана, но аз не се обиждах. Това си бе напълно в духа и традициите на нашата столетна партия – нали на един от нашите велики вождове са му викали Дядото, още докато е учел в прогимназията. Щото е бил най-умният от всички! Също като мене…

 

*   *   *

 

Бащата на Вешим, старият писател Мишев, също не стоеше със скръстени ръце, а проведе собствено разследване, останало в историята на българската литература под кодовото наименование „Преброяване на дивите зайци“. Негови доверени хора, все селяни с колелета, хукнаха да разпитват от квартал на квартал, от вилна зона на вилна зона – та чак до Дунав мост. Уликите, събрани по време на операцията и то без използването на специални разузнавателни средства, сочеха недвусмислено, че Младши е станал мишена на хибридна атака, че вероломният похитител на неговото чувство за хумор се спотайва (ведно с плячката) в московската си бърлога. Натам и се насочи ограбеният творец – връз крилете на „Аерофлот“ и пришпорван от неистовото желание да впримчи час по-скоро „душата на злодея“. Тези три думи представляваха форма на словесно-образно онагледяване, незнайно защо приписвана на някой си Хамлет, но всъщност изобретена от Шекспир, казал и други хубави неща. „Самият аз не бих могъл да го напиша по-възвишено“ – помисли си Вешим, когато застана върху първото стъпало на стълбата, въздигаща пътниците от сивотата на бетоновата писта към чернотата и неизвестността, изпълващи утробата на самолета…

 

*   *   *

 

Город Москва, проспект „Йосиф Висарионович“, переулок ГУЛАГ… Тъкмо на това място се озова писателят и човекът Михаил Мишев-Вешим – поомачкан, ала цял-целеничък, след като едва бе смогнал да се изтръгне от колективната прегръдка на претъпкания тролейбус, дело на напредничавата съветска научно-техническа мисъл. Тъкмо на това място щръкна той, макар дълго време да се бе лутал из лабиринта от печални мисли и основателни съмнения, смятайки се за безвъзвратно изгубен в заобикалящата го несрета. Щръкна, където трябваше – пред Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ).

Очакваше зданието да е огромно, внушително, потискащо – като повечето обществени сгради в столицата на рухналия комунизъм. Но то се оказа кокетна двуетажна старина, законно национализирана преди век от анонимен помешчик експлоататор. Каменно стълбище водеше към входа, където за изненада на посетителя нямаше никаква охрана. Българинът се подвоуми за миг, сетне се шмугна в къщата.

Всеки квадратен сантиметър от стените на безкрайните коридори бе запълнен от великолепни фрески, проследяващи възловите сражения от Френско-руската война (1812), по време на която героичните войски на ген. Кутузов бяха успели да прогонят от земите си армията нашественик на Наполеон Бонапарт, без да ѝ нанесат дори едно сериозно поражение. Заплесвайки се по стенописите, пришълецът в крайна сметка се изправи пред врата, в чиято плът бе завинтена стъклена табела с надпис „КАБИНЕТ ДИР.“.

Вешим почука, натисна бравата и плахо пристъпи в директорския кабинет, чийто интериор също бе решен в стил „Отечествена война“, но не онази, Наполеоновата, а Великата – от 1941–1945. Всъщност помещението представляваше майсторски изработено копие на фронтова землянка – облицована с грубо одялани греди, върху които висяха, окачени на ръждиви пирони, два нагана, шмайзер, чернобял портрет на Сталин, протрита будьоновка, няколко ордена и медала… Спартанската обстановка се допълваше от железен креват с твърда пружина и още по-твърд дюшек, застлан с кафяво войнишко одеяло; дървен шкаф с плътно затворени крила; няколко рафта, натъпкани с пожълтели вестници и секретна документация; огромна маса от здраво сковани нерендосани дъски, върху която имаше гарафа водка, войнишко канче, пълно с димящи варени картофи, алуминиеви чиния, лъжица и вилица, никелиран самовар – рожба на съвременната конверсия…

Зад масата, която очевидно бе работното място на директора, седеше среден на ръст, набит, обикновен руски мужик… Единственото необичайно в случая бе, че мужикът изглеждаше напълно трезв!

– Здравствуйте, товарищ… – неочаквано за самия себе си Вешим блокира като компютър, поразен от мощна руска кибератака, заразен от вируса на хронична антисъветска истерия, задръстен от вековни шовинистични предразсъдъци и пещерно русофобство. Неговите скромни познания по езика на Пушкин се изпариха от рошавата му глава, където обаче продължаваха да орбитират фамилните имена Калашников, Решетников и Рукавишников. Затова българинът реши да рискува: – …товарищ Калашников…

– Правилно! – с неподправена нотка на сърдечност възкликна директорът на РИСИ, чието име всъщност бе Леонид Петрович Решетников. – В началото е всегда Калашников, той именно те прави на решето, той те превръща в Решетников. Как ви се видя Москва?

– Не е тази, която помня от моята младост… – отвърна автоматично Вешим, дълбоко убеден, че ловко прикрива чувствата си.

– Да, Москва е друга, което съвсем не означава, че в нея нещо се е променило – заговори уж бившият генерал-лейтенант и настоящ директор на учреждението, което не бе никакъв изследователски институт, а аналитичният център на руското външно разузнаване. – А вие как сте? Със здравето имам предвид.

– Кой, аз ли? – попита на свой ред нашенецът, инструктиран от „стършелите“ да отговаря на въпросите с въпроси.

Следваше инструкциите той, ала не сполучваше да скрие безкрайното си учудване, породено от външността и поведението на Решетников – облечен в кремав ленен костюм, чиято кройка бе отдалечена на светлинни години от тазгодишната лятна модна тенденция, следвана упорито от редовия московчанин, с която Вешим бе успял отблизо да се запознае по време на пребиваванията си в превозните средства на московския градски транспорт. Особено в споменатия вече препълнен тролей, който напълно в традициите на прословутото славянско гостоприемство бе предоставил на българина възможността да поседи за малко в скутовете на всички седящи пътници, включително и в този на шофьорка – мъжкадана от Задкавказието с добре поддържани мустачки, а с правостоящите да размени сърдечни братски прегръдки, до този момент смятани от Вешим за монопол на великите вождове и държавно-партийните ръководители, ала оказали се напълно достъпни за осъществяване и между обикновените хора от народа.

Ведър, слънчево усмихнат, генералът говореше с глас, наподобяващ онова тихо бълбукане, с което от бабиния буркан се стича сиропът на тиквения петмез. А очите му – едни такива топли, състрадателни, ласкави като нож на гилотина, истински прозорци към добротата… С две думи – приветлив човек. От далеч си личеше това, а и не трябваше много време да се проумее. На всичкото отгоре изглеждаше загрижен за здравето на своя гост, или поне умело симулираше, че се интересува от темата. „Индикация за добро възпитание“ – реши прибързано Вешим, защото дори не подозираше, че Решетников е от онези люде, които никога не позволяваха на условностите и обстоятелствата да попречат на стремежа им към нови знания.

– Добро пожаловать! – генералът разтвори ръце, а усмивката му грейна една такава – широка-широка като широката руска душа, като „шиpока стpана моя pодная“, разпростряла се от Балтика до Пасифика…

На по-радушен прием не се е радвал дори Блудния син от едноименната Христова притча, през 1927 парижани не приветстват тъй сърдечно американския пилот Чарлс Линдберг, пръв прелетял без кацане Атлантическия океан, подобен ентусиазъм не съпътства дори специалните тържествени посрещания на моряците челюскинци през пролетта на 1934 във Владивосток, на първия космонавт Юрий Гагарин на Червения площад в Москва през април 1961, на кацналите върху Луната астронавти от екипажа на кораба „Аполо 11“ в Ню Йорк през август 1969…

Изненадан от искреността и добронамереността на широко разтворените обятия, Вешим бе шокиран – не го показваше открито, но и не можеше да го скрие от своя събеседник – професионалист с хладен ум, чисти ръце, горещо сърце и проницателен поглед. Проницателен и триумфиращ – като на Добрия пастир, зърнал как залуталото се незнайно где вакло овне доприпква обратно при стадото.

– На вас с удоволствие казвам „добре дошли“, но не мога да нарека добро актуалното международно положение. Радостно ви приветствам с „добър ден“, но дали той е наистина добър за целокупното човечество… – из устата на Леонид Петрович начена да се лее реч, чието жанрово охарактеризиране бе трудно за направа дори от майстор на литературата като Вешим. Защото думите на генерала можеха да се квалифицират и като приветствена реч, и като задълбочен анализ на съвременната световна политическа ситуация, и като встъпителен доклад на низова партийна организация, и като производствен отчет на закъсало с плана профсъюзно звено…

Едно обаче бе сигурно – Решетников предпочиташе възможностите, които щедро му предоставяше на разположение монологичната структура. Тя бе традиционната форма, която той използваше при общуването си с повечето хора. Писал навремето, още когато беше студент, курсова работа на тема „Пътят към психо-физическия монолог“, за Вешим не бе трудно да осъзнае, че да разговаряш с генерала, означаваше да го слушаш – за предпочитане в позата на Каещата се Мария Магдалена: чинно изправен в някой ъгъл, с плътно затворена уста, със скръстени отзад ръце, с виновно сведена глава и поглед, от който блика разкаяние… Макар и седнал на стола пред огромната директорска маса, българинът бе заел стойка, не по-малко благоговейна от тази на блудницата, станала свидетелка на Христовото възкресение. Запленен от красноречието на генерала, писателят се бе облещил срещу него, бе го зяпнал в устата, напълно объркан от доводите му, ала изцяло съгласен с тях. Ако отнейде се сберяха най-великите и най-красноречивите оратори на древността – Перикъл, Лизий, Демостен, Аристотел, Цицерон, те биха изглеждали като жалки пелтеци пред руснака. Който с часове можеше да анализира международното положение или да акцентира върху други някои кризисни аспекти на глобалната политика, за които нормалният човек желаеше да знае колкото се може по-малко.

Въжделенията на обикновените трудови хора обаче малко вълнуваха директора на РИСИ, който продължаваше да си говори все така – хем увлекателно, хем простичко, по ленински. На Вешим обаче цялата тази „оратория“ взе да му писва. Незнайно защо, но той също се оказа от хората, които никога не слушаха с истинска наслада някой, който започваше да им разправя за международното положение. Независимо от риторичните върхове, които този някой достигаше от време на време…

– А вы что считали, Михаил Георгиевич – продължи Решетников, сякаш прочел мислите на своя гост, – че ще срещнете някой тъп генерал от службите на външното разузнаване на Империята на Злото. С вманиачен коварен мозък, със студен, гнуслив поглед и бълващ безрадостен смях, от който те побиват тръпки. У нас такие не держат – уверявам ви. Или вярвате на злостните слухове, обрисуващи ме като мрачен Дарт Вейдър – дишащ тежко като сексуален маниак в телефонна слушалка, а по пълнолуние правещ човешки жертвоприношения, зъл сибирски шпионин, саботьор, изверг, главорез, злобная чекисткая собака? Приятелски съвет – не вярвайте на слух, докато той не бъде официално опроверган. Доверете ми се, аз съм специалист по темата – сам пускам някои слухове, на други пък съм едноличен автор…

– Ен, ен, ен, за омас… – Мишев-Вешим взе да дава заден ход, занареждайки отново буквите в обратен ред.

– Убеждьон сте глубоко, что уплътнявам работното си време, разработвайки стратегии за информационни войни, хибридни атаки или фейк-новини? Или ме смятате за ненавистен българомразец!? – бившият ръководен боец на тихия фронт не преставаше да лее слова с непресторена патриаршеска благост, на която очевидно не се скъпеше. – Навярно не знаете, но аз прекарах най-хубавите години от моя живот у вас, в Болгарии. Бях аспирант в Софийския университет, там диссертацию свою защитил… Какъв българофоб съм аз?! Та аз обичам българския народ повече, отколкото го обичат некоторые из ваших политиков…

Неочаквано генералът се замисли, сякаш пресявайки някаква златоносна информация през решетото на своя остър ум, сетне се попрегърби, придърпа към корема си чекмеджето на скованата от нерендосани дъски маса и извади от него дебела пачка листове хартия, които със замах хвърли върху писалището. Разпилелите се страници бяха гъсто изписани с ръкописен текст.

– Ето ви доказателство, дорогой, за моето българофилство. Ето ви оригиналът на „История славянобългарска“, Зографската чернова, сътворена собственоръчно от отец Паисий Хилендарски в манастира „Свети Георги”…

– Но, той, оригиналът, не е ли на атонската Света гора? – смутено промърмори Вешим.

– Не е – въпреки хладината, която повя от ответа на Решетников, бе очевидно, че той се е разгорещил, защото внезапно стана от стола си, обърна се към огромния дървен шкаф зад него и рязко разтвори двете му крила… – Ето ви оригинала на Панагюрското златно съкровище, принадлежало на анонимен одриски владетел от края на IV в.пр.Хр., а днес на панагюрци, дето станали „донски казаци”…

Из мрачната утроба на шкафа заструи светлината на древно злато. Младши се почувства като Аби Баба, застинал пред пещерата на четиридесетте разбойници – зяпнал с уста, глътнал си езика, забравил вълшебните думички-отварачки…

– Но, оригиналът не е ли… – изкъкри тихо той в опита си да издаде някакви звуци.

– Не е… – отвърна Решетников със същата досада, която неколцина мастити изследователи на Леонардовото творчество откриват между клепачите на неговата Джоконда, умираща от скука, висейки с години в Лувъра, застинала в рамката на някаква картина.

– Остава само да ми покажете черепа на византийския император Никифор, обкован в злато и превърнат в чаша от победоносния български хан Крум…

– Тя е в Кремъл – своевременно и лаконично го сезира с обстановката генералът.

– Определено добре сте се справили – промълви българинът, който очевидно вече идваше на себе си. Макар и гласът му да не бе все още напълно укрепнал, в него отчетливо се улавяха нотки на завист, примесена с възхищение. – Но въпреки ювелирността на акциите ви това си е престъпление… – заключи той, дълбоко убеден, че всеки има свещеното право да словоблудства.

– Крайно стегната формулировка – рече руснакът. – Точна като снайпера на ловната ми карабина. Ще се наложи да я запомня. Прав сте. Това е престъпление, но престъпление от любов. Водени тъкмо от нея, ви освободихме… На два пъти, прочее…

– Освободихте ни от свободата – прошепна Вешим, вярващ, че ако съществува нещо, което всеки българин притежава в изобилие, това е чувството за свободоизлияние. Лековерно решил, че е успял да се вклини в генералския монолог, той се осмели да поеме по-твърд курс и изрече още по-смело: – Но… аз съм тук по съвсем друг въпрос.

Всуе – Леонид Петрович бе взел думата и нямаше никакво намерение да я споделя с когото и да е било (ситуация, донякъде аналогична на тази в Крим). Само как я нижеше генералът тази реч на руски – велик език, сътворен за велики слова, все едно че устата му сама се отваряше, а от нея думите се отронваха гравитачно – правдиви и красиви…

– А как дружно жили, всьо было хорошо, здорово… Целину пахали, по Луну шагали… – такива думи обикновено бликват из недрата на благородни и емоционални натури, решили да разкрият чувствата си докрай, след тежки и дълги времена на сдържано напрежение и дълбока депресия.

– По Луну американцы шагали, а мы, болгары, только по соцлагере – руският на Вешим изведнъж се отприщи, сякаш шурнал от водонапорните тръби на могъща Енисейска ВЕЦ, – даже в ГДР нам не пускали…

Първоначално генерал-лейтенантът метна към досадния интелектуалец свиреп поглед, един от най-свирепите, мятани това лято в Подмосковието, сетне, сякаш получил заповед свише, го погледна повторно – този път разбиращо, всеопрощаващо, покровителствено…

– Неблагодарно племе се оказахте вие, българите, ей – въздъхна той, а лицето му огря в незнайно откъде появила се човещина. – Що ваши сънародници изпоназначих на топли и доходоносни места – президенти, премиери, министри, магистрати, депутати, енергетици, газовици… Как един от тях не ми благодари, как една добра дума не каза по мой адрес! А что касается ГДР, хорошое государство было, вообще славные времена были, ех… – завърши изречението той с нотка на трогателен призив.

Докато Решетников изброждаше с видимо удоволствие пътя на своя психо-физически монолог, Вешим бе озарен от невещаещо нищо добро прозрение – този човек не се пренасяше мислено в миналото, той продължаваше да живее там…

– Грешите, молодой человек – Решетников бе излязъл от своя транс – внезапно и рязко, – дълбоко грешите. Аз живея в бъдещето, гледам с години напред и виждам в идното. В името на това бъдно, светло според нашите довчерашни идеологически представи, решихме да създадем новия комунистически човек – смел, трудолюбив, честен, всеотдаен, изпълнителен, неуязвим… Ала най-вече предан – като Робокопа, като Терминатора, оня, дето и по корем ще се влачи, но ще изпълни поставената му от ръководството задача…

– И какво стана? – Вешим бе обладан от любопитство. – Но този път кажете истината.

– Истината! – повтори генералът, използвайки изтъркания драматичен прийом да започва новото изречение с последната дума от предходното. – Това, дорогой, е един от най-големите недостатъци на живота – прозаичният факт, че в него рано или късно настъпва момент, в който човек бива принуден да каже истината. Но тя в нашия случай е простичка. Питаш ме какво стана ли? Нищо не стана! Изкуствен човек сътворихме, изкуствен интелект изобретихме, но изкуствено чувство за хумор – не успяхме. А то е една от основните характеристики на разума, индикация за интелигентност. В крайна сметка създадохме армия от изкуствени същества, хуманоидни роботи, приличащи на хора, без обаче да са такива.

–  А моето чувството за хумор? – Вешим не бе забравил своята мисия.

– Твоето ли? Вече споменах, че обичам българския народ. В името на неговото добруване решихме да повишим уровни интеллекта на някои от вашите политици. Затова им имплантирахме част от твоето чувство за хумор, което след изящна акция моите хора своевременно бяха доставили. Но опитът бе несполучлив, не успяхме да очовечим нито един български политик. Естествената глупост се оказа по-могъща от изкуствения интелект! Не помогна дори вашето чувство за хумор – прекалено специфично, индивидуално, самобитно, неподаващо се на ашладисване… Затова си го вземете и си вървете по живо по здраво… И принесите, пожалуйста, приветы товарищу Николаю Малинову, поредния ни неуспешен експеримент. Иво Христову, киевчанину – тоже…

Засиял от радост, Вешим се почувства досущ като Аладин, възвърнал си вълшебната лампа, която всеки миг можеше да потърка. Въпреки това се заинати:

– Но аз не познавам лично въпросните господа, не съм съгласен с твърдението на проф. Христов, че осемдесет процента от българите са дебили, а и съм далеч от русофилството…

– Русофилията е като религиозното чувство – идва с годините… Кой знае, един ден, когато узреете, може и вас да окичим с ордена „Дружба“…

– Спасибо! – не само успя да промълви Вешим, но и да допълни: – Большое…

В душата му някой запя: „Я дpугой такой стpаны не знаю, где так вольно дышит человек”… „И, может быть, пить так вольно“ – допълни българинът, след което моментално изтръпна – мислеше на руски!

– Вашето чувство за хумор ще намерите в отдел „Изгубени вещи“, на втория етаж е, търсете домакина Фьодор Михайлович. Минете и през деловодството, то е на партера, вляво от входа. Там ще ви издадат сертификат за пред митническите служби…

 

*   *   *

 

София, площад „Славейков“, Столична библиотека. Вратата, въвеждаща в редакцията на вестник „Стършел“, първо се отвори, а сетне хлопна зад тантурестата фигура на писателя Михаил Вешим. Който пристъпи плахо в Светая Светих на родния хумор и нещо рече. Какво точно? – отвън, в коридора, не се чу. Но пък ясно се чу, че отвътре долита топъл, искрен, звънлив, човешки смях…

 

„Хибридната атака на ген. Решетников“ © 2022 Петър Кърджилов