Лорд Дънсейни
Богатството на гибелините
разказ
Гибелините, както е добре известно, не ядат нищо по-долно от хора. Между злокобната им кула и Тера инкогнита – познатите нам земи – се простира мост. Съкровищата им надхвърлят здравия разум; и сребролюбието няма нищо общо с това; имат си отделно подземие за смарагди и отделно подземие за сапфири; напълнили са една яма със злато, откъдето го копаят всеки път когато им потрябва. И единствената известна полза за нелепо несметните им богатства е, че с тях привличат безкрайна върволица от хранителни запаси. Знайно е, че в години на недоимък дори подхвърлят рубини на пътя – малка пътечка от скъпоценни камъни край някой от градовете на човека – и то се знае, зимниците им съвсем скоро отново се препълват.
Кулата им се издига от другата страна на онази река на Омир – хо роос океанойо, както я нарича той, – която обгръща света. На мястото, където реката е най-тясна и плитка, е издигната кулата на лакомите господари на гибелините, за да виждат как крадците сами гребат до собствения им праг. Необикновената почва край нея подхранва огромни дървета, растящи по двата бряга на реката.
Там живели гибелините и безнаказано се хранели.
Алдерик, рицар на Градския орден и на Нападението, наследствен Пазител на Кралския душевен покой, мъж не съвсем незапомнен сред героите от легендите, така дълго размишлявал за съкровището на гибелините, че тъй или иначе вече го считал за свое. Уви, трябва да призная, при все опасното начинание, предприето в тъмната нощ от този доблестен мъж, водела го неподправена алчност! И все пак тъкмо на тази алчност разчитали гибелините, за да не остават зимниците им празни, и веднъж на всеки сто години изпращали съгледвачи сред градовете на хората, за да проверят как вървят нещата с нея, а съгледвачите винаги се завръщали в кулата с новините, че всичко е наред.
Човек би си помислил, че с напредването на годините и стичащите се към стените на кулата мъже, идещи от чудати и странни земи, трапезата на гибелините ще се опразва все повече: те обаче откривали, че е обратното.
Не в безразсъдните и волни дни на младостта си дошъл Алдерик при кулата, но години наред изучавал внимателно начините, по които грабителите срещали участта си, впускайки се в търсене на съкровището, което считал за свое. Във всеки един от случаите влизали през вратата.
Съветвал се с онези, които имали да дадат наставления за неговото приключение; отбелязвал си всяка подробност и с радост се отплащал за услугите им, решен по никой начин да не постъпи така, както са му казали, защото какво били всичките им доскорошни клиенти сега? Нищо повече от пример за достопочтена репутация и полузабравени спомени за обилна вечеря; мнозина сред – тях дори не и това.
Ето какви били изискванията за приключението, с които се съобразявали тези мъже: кон, лодка, плетена ризница и поне трима оръженосци.
Някои го съветвали:
– Пред портата на кулата надуй рога.
Други казвали:
– Не го докосвай.
И Алдерик решил следното: нямало да заведе коня си до брега на реката, нямало да я прекоси с лодка и щял да отиде сам, откъм Непребродната гора.
Но как, бихте попитали вие, щял да преброди непребродното? Ето какъв бил планът му: известен му бил дракон, който, ако можело да се вярва на молитвите на селяните, заслужавал да умре, не само заради девиците, които безжалостно погубвал, но и защото не се отразявал добре на посевите; вършеел и преобръщал земята, проклятие за цялото херцогство.
Алдерик решил да се изправи срещу него. Метнал се на коня, грабнал копието и препускал, докато не срещнал дракона, който излязъл насреща му, издишащ лютив пушек. На него Алдерик викнал:
– Погубвал ли е някога противен дракон истински рицар?
Добре знаел драконът, че това никога не се било случвало, тъй че навел глава и замълчал, защото бил заситен с кръв.
– Тогаз – рекъл рицарят, – ако ти се ще някога отново да вкусиш девича кръв, ще ме носиш на гърба си. Ако ли пък не, това тук копие ще те научи на всичко, що разказват трубадурите за гибелта на вашето люпило.
Драконът нито разтворил зъбата уста, нито се спуснал върху рицаря с огън из нея; понеже добре знаел каква е съдбата на онези, които дръзвали да го сторят, и склонил на наложените му условия, заклевайки се пред рицаря да му позволи да го язди.
Тъкмо тъй по-сетне, покачен на седлото на гърба на дракона, Алдерик прелетял над непребродната гора, високо над върховете на онези неизмерими дървета, деца на чудесата. Но отпърво рицарят замислил изкусен план, който не просто не повтарял всичко опитвано дотогава; намерил ковач и наредил на ковача да му изработи кирка.
Щом се разнесъл слухът за начинанието на Алдерик, настанала радост, защото народът знаел, че рицарят е разсъдлив мъж и смятали, че ще успее и ще обогати света, а из градовете хората потривали ръце при мисълта за неговата щедрост; цялата страна се радвала с изключение може би на лихварите, които се опасявали, че съвсем скоро сметките им ще бъдат платени. Радост имало също и защото хората се надявали, че когато гибелините бъдат ограбени, гибелините сами ще разрушат крепкия мост и ще разчупят златните вериги, които ги придържали към този свят, след което ще отплават надалеч, заедно със своята кула, към луната. Никой не обичал гибелините, макар всички да завиждали на несметните им съкровища.
Тъй че през онзи ден всички надавали радостни възгласи, докато Алдерик яхвал своя дракон, сякаш вече бил победил, но онова, което им доставяло още по-голямо удоволствие от надеждата, че ще стори добро на света, било, че додето се отдалечавал, пръскал злато с шепи; понеже, казвал той, нямало да има нужда от злато, ако намери богатството на гибелините или пък се окаже на трапезата им.
Когато научили, че е отхвърлил дадените му съвети, някой заявили, че е полудял, а други – че струва много повече от онези, които са му ги давали, но никой не оценявал истински замисъла му.
Така разсъждавал той: с векове съветват добре мъжете и те поемат по най-правилния път, докато гибелините очакват от тях да пристигнат с лодка и поглеждат за човек на портите си винаги когато зимниците им започнат да се изпразват, също както ловецът отива на лов за патици в блатото; но как, питал Алдерик, ако патицата се скрие в клоните на дървото, ще я открие ловецът? Със сигурност никак! Така че рицарят решил да преплува реката и да не отива при портата, но да си пробие път в кулата през камък. Нещо повече, смятал да пробие стените на кулата под равнището на океана, или реката (както я знаел Омир), която обхваща света, така че щом проходът се отворел, водата да нахлуе вътре, да всее смут сред гибелините и да наводни подземията – според слуховете дълбоки поне двайсет стъпки, а самият той щял да се гмурне за смарагдите, както гмуркачът се спуска на лов за перли.
В деня, за който ви разправям, Алдерик препуснал от дома, пръскайки щедро злато, както споменах, прекосил не едно кралство и драконът му щракал със зъби срещу девиците, неспособен да ги захапе заради юздата в устата си, възнаграждаван единствено с мушване на шпори в слабините. Така достигнали до мрачния бездънен лес на непребродната гора. Драконът се издигнал над нея с крила като гръм. Много земеделци по краищата на световете го забелязали високо горе, където все още витаел здрачът – слаба, черна, несигурна линия, – взимайки го за ято гъски, идващи откъм океана, след което се прибрали по домовете си, потривайки радостно ръце с думите, че зимата идва и че идва време да ни засипе снегът. Скоро дори здрачът отмрял, а когато се спуснали над ръба на света, било нощ и месечината греела. Океанът, древната река, тясна и плитка на онова място, протичала без да издаде шепот. И каквото и да правели гибелините – пирували, или следели зорко портите на кулата, – те също не издавали звук. Алдерик слязъл от седлото, свалил рицарската си броня и като отправил една молитва към дамата на сърцето си, заплувал заедно с кирката. Не се разделил и с меча от страх да не се натъкне на гибелин. Щом излязъл на другия бряг, веднага се заловил за работа и съдбата била благосклонна към него. От прозорците не се подала ничия глава и от всички тях се леела светлина, така че никой отвътре не можел да го забележи в тъмното. Ударите на кирката заглъхвали в дълбоките стени. През цялата нощ работил, не го смутил звук, а в зори и последният камък се отместил и търколил навътре, а реката нахлула след него. Едва тогава Алдерик взел един камък, отишъл до най-долното стъпало и запратил камъка към портата; вслушал се в отекването във вътрешността на кулата, а след туй побягнал обратно и се гмурнал през дупката в стената.
Намирал се в подземието със смарагди. Сред високите сводове над него не трепвала светлина, но докато плувал през двайсетте стъпки вода, бил усетил, че подът е покрит с груби смарагди и отворени сандъци, пълни с тях. Един немощен лунен лъч му помогнал да види, че водата е позеленяла от скъпоценностите, а като напълнил цяла торба, отново се издигнал на повърхността; където били гибелините, нагазили до кръста, с факли в ръце! И без да кажат дума или дори да се усмихнат, без бавене го окачили на външната стена – така че приказката не е от онези с щастлив край.
прев. от англ.: Петър Тушков, 28 май 2011
Бележки
Разказът „Богатството на Гибелините“ от Лорд Дънсейни („The Hoard of the Gibbelins“, by Lord Dunsany) в превод на български от Петър Тушков ползва условията на договора Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България. Преводът е направен и може да се разпространява при условията на този договор с любезното разрешение на попечителите на литературното наследство на Лорд Дънсейни. Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/wiki/Едуард_Дансени. В сайта на рода Дънсейни: http://www.dunsany.net/18th.htm
За автора
[От Уикипедия, свободната енциклопедия] Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дансени (на английски: Edward John Moreton Drax Plunkett, 18th Baron Dunsany, правописът на фамилията е утвърден в България от руски, правилен правопис и произношение Дънсейни) (24 юли 1878 – 25 октомври 1957) е ирландски писател и драматург, творил под псевдонима Лорд Дансени (Lord Dunsany). Бива смятан за един от основоположниците на жанровете фентъзи и хорър. Писал е също така драми, поезия и други видове произведения. Публикувал е близо 60 книги. Прочетете цялата статия в Уикипедия…