Парите на другите

от Кори Доктороу

 

Щандът на Гретъл в замиращия „УолМарт“ на отбивката на магистрала I-5 за Пико Ривера не беше от най-оживените, но на нея така й харесваше. Времето за размисъл беше от жизненоважно значение за нейната марка функционална скулптура, а размишленията бяха стока, която не се намираше лесно през 2027 година.

Това бе и причината, поради която се надяваше, че венчър капиталистът просто ще я остави на мира. Не беше нито от клиентите, които плащаха, нито съмишленик артист. Искаше да я изкупи, но беше закъснял с трийсет години.

– Знаеш ли, че веднъж идвах при вас, беше през 1999-та. „Санд Хил Роуд“? При един от партньорите учредители. Клайнер, струва ми се. Този тип не се отдели от салатата си по време на цялата ми презентация. Когато приключих, си избърса устата, погледна през рамото ми и заяви, че по негово мнение нямало да се разрасна. Това беше. Дори не ми взе визитката. Като погледнах към него на излизане през вратата, го видях да я изсипва в кошчето за боклук заедно с опаковката от сандвича си.

Венчър капиталистът – млад, изпечен и със запотения вид на някой, преял с ГМ¹ йогурт, за да закърпи някак биохимията си – поклати глава:

– Не сме били ние. Ние се занимаваме с франчайз, основните ни офиси са тук в Ел Ей. Аз току-що отворих клона в Ингълууд. Но мога да разбера как сте успели да се настроите срещу нас. Все пак успяхте ли да си намерите венчър капиталист?

Гретъл хвърли таблета си с оглушителен трясък върху купчината първопласти в един преливащ варел и изтри ръце в хитро скроената рокля от подплатени задни джобове на маркови контрабандни „Ливайс“, чиито оръфани, грешно написани етикети гордо стояха на показ:

– Синко, беше 1999-та. Само година по-късно венчър капиталистите вече нямаха време да подбират шрифта на бизнес споразуменията си. Вместо това извършваха насилствени сливания на всичко сносно в портфолиата си, изхвърляха на улицата учредители или се опитваха да им замажат очите, преди пазарът да се срине. Но не онази презентация ме настрои срещу „Санд Хил Роуд“…

– Ние сме в Ингълууд.

– Да, спомена го. – Какво пък, беше сряда и вече бе изпълнила комисионерските си задачи за цялата седмица. Венчър капиталистът поне беше хубавичък, ако ги харесваш млади. Имаше добри зъби – в днешно време до един имаха добри зъби – и сладък белег на гърба на носа, подсказващ за някоя и друга свада, преди да започнат дните му в бизнес училището. – Добре де, ето какво се случи. Имах работещ код и половин милион потребители. По онова време това бяха големи цифри. Занимавахме се с модериране на съвпаденията – евристичен модел, който определяше дали дадено съобщение в системата за коментари цели да разпали спор, след което маркираше нарушителите и ги препращаше на доброволци, които пък се проверяваха един друг на сляпо. Тогава форумите на BBC се проверяваха на ръка. Говорим за по милион съобщения дневно. А ние се справяхме по-добре. Само че никой не вярваше, че ще се разраснем – клиентите ни бяха дребни риби: форуми на мотористи, готвачи. Повечето получаваха услугата безплатно в замяна на това да ги използваме в тестовите фази. Така стояха нещата, стара хватка на хитреците от Бизнес разработки.

През 2007 бяхме „Web 2.0“, искам да кажа, че бяхме „Web 2.0“ още по времето на „Web 0.9“, но в този момент светът изглеждаше готов за нас. Искахме само някакъв капитал, с който да платим за функционалността, от която клиентите ни се нуждаеха. Срещах се с всеки хитрец – извинявай, младши анализатор – в Санд Хил и си изказвах граматиката. Даваха ни чудесни оценки. Но не получавахме нищо. Тогава никой не се занимаваше с инвестиции, всичко се движеше от придобиването. Глупавият „Сарбейнс-Оксли“ задуши първичните публични предлагания, а рисковите капитали потънаха заедно с тях.

Щандът от другата страна на пътеката беше наполовина колкото нейния. Възрастните мъж и жена от Шензен, които го държаха, изглеждаха съсухрени и бяха покрити със стари белези от изгаряния от работата във фабриката за пластмасови етикети, където се бяха запознали. Сега продаваха носталгичен хардуер, вехти, но работещи специализирани електроуреди и устройства от дните на възхода на Световната търговска организация. Двамата се изказваха изключително ласкаво за бизнеса на Гретъл, което и беше причина отношенията им да са толкова приятелски. Възрастната жена, която наричаше себе си Клои, в този момент й даваше внимателен знак с ръка, който значеше: „Имаш ли нужда от помощ, за да се отървеш от досадника?“

– Всичко е наред – махна й в отговор Гретъл. – Искаш ли да обядваме след двайсет минути?

Старата жена се поклати назад-напред:

– Само без хранително балансирани специалитети.

Гретъл кимна ентусиазирано. Хранително балансираните специалитети дори не бяха храна, а само органични вещества и овкусители. Можеха да се купят на 80 процента от щандовете на пазара, тъй като крайната цена на хранителните принтери и необходимите органични съставки на практика се равняваха на нула, а и всеки хакер можеше да се отличи, измисляйки нови, екзотични текстури, вкусове и температурни комбинации.

– Двайсет минути, мистър венчър капиталист.

– Удей – каза той. – Удей Гонзалес. – Подаде й визитна картичка, лазерно гравирана върху супер едрозърнеста хартия.

Тя заби пръст в нея.

– Човек би си помислил, че по това време щях да съм си извадила поука, само че не, сър. Не мога да се наситя на самоизтезания. След Балон 2.0 събрах най-добрите си програмисти, финансовия ни директор и десетина от потребителите ни и реших да си опитам късмета в здравното осигуряване и търговията със свободни от въглеродни емисии медицински пътнически планове на корпорациите от Форчън 500. Сега може и да ти звучи като стара обувка, но по онова време беше секси. Никой не вярваше, че наистина ще успеем да се измъкнем изпод здравноосигурителните организации, но между билетите на кило от „Върджин“ и звездните медицински сделки, които предлагаха във Венецуела, Аржентина и Куба, това бе най-евтиният начин. А щом веднъж IWWWW записа над 80 процента от работната ръка в САЩ посредством гилдиите в Света на Старкрафт, никой работодател вече не можеше да си позволи да се скъпи за здравни осигуровки. Всяка нощ светът излизаше и се сражаваше, а на сутринта пред всеки клон се образуваха огромни опашки.

Разполагахме с всички правилни връзки, ала тогава вече бях четиридесет годишна жена, а в подобно общество това е равносилно на невидимост, като изключим тъмната кожа или униформата на чистач. Нямах шанса дори да не ми обърнат внимание в агенциите. Не успявахме да си уредим нито една среща – не и след като си направеха труда да проверят профилите ми в Социалната мрежа и видеха чудаците, с които контактувах.

Точно тогава хвърлих кърпата. Купих си бормашина „Дремел“. После пистолет за нагорещено лепило. Компютъризиран струг. Завод. Накрая реших да се захвана сериозно.

– Е, явно се е получило. – Венчър капиталистът се наведе над стъклото на щанда.

Тя видя отражението му. Очите му бяха разширени от искрено възхищение. Добре де, добре, помисли си Гретъл. Имаш още пет минути, Удей Гонзалес.

Тя вдигна капака на щанда и плъзна няколко пъти ръце като панаирджийска гадателка над стоката.

– Давай, разглеждай спокойно, не се страхувай да ги вземеш в ръце. Нали са за това.

Той се спря първо на рибата. Люспите й бяха направени от отделни парченца от сменяеми повърхности на стари телефони „Нокиа“ – от времето когато бяха само „Нокиа“, а не „Марвъл Комикс Мобайл“, – и всяко едно парченце бе свързано към индивидуални нишки мнемонична жица. Хрилете й бяха от износени задни панели за айпод, върху които логото почти не си личеше под всички драскотини. Съответно очите носеха символите на „Хюлет-Пакард“ и „Плейстейшън“, а устните бяха изработени от изрезки от вътрешна гума, по които все още се забелязваха части от фирмени щампи. Докато я вдигаше, рибата се намести, извивайки гръбнак, така че да се сгуши между палеца и дланта му.

– Работи като старовремски телефон – обясни тя. – Дори може да претърси действащите стари номератори за работещи регистрации и да се опита да осъществи гласова връзка с някой потребител.

– Все още ли има такива хора?

– Не са много, но има. Някои ги използват заради предметната стойност. Съществува емоционална страна. Заради драскотините е. Всяка резка ти разказва история, мементо мори за някой отдавна мъртъв миг от живота на непознат за теб човек.

Той взе друг предмет. Този беше чисто скулптурен, направен от няколко поколения апарати айфоун. Екраните им бяха изрязани в абстрактни форми и обсипани с органични светодиоди, съшиващи частите им в един-единствен дисплей. Абстрактните очертания и цветове, комбинирани с агресивните набези на устройството в зоната на персоналната ти мрежа създаваха усещането, че държиш вампир, нещо погрешно и дивашко. Опасно.

– Кога за последно си притежавал устройство, излъчващо такава опасност?

– Никога! – Венчър капиталистът изглежда сам се изненада от разпаления си отговор. За момент се засуети с устройството, успя да го улови и го остави на мястото му със страхопочитание.

Гретъл се разсмя:

– Няма проблем. Малките ми зверчета обожават да се приспособяват в трудни условия. – Тя подхвърли вампира високо към небето и му позволи да падне на пода, за да демонстрира как устройството ще се извие още във въздуха и ще се приземи върху бронирания си гръб. – Не можеш да го счупиш. Направено е от боклук.

Венчър капиталистът плъзна ръка през всеки от предметите й, издавайки одобрително сумтене. Младежът определено можеше да различи оригинал от фалшификата.

– Помня всичко това от детството си – каза най-накрая той. – Исках да ги притежавам до едно. Всяко ми се струваше като малко чудо, далечно и недостъпно.

– Да – съгласи се тя. – Точно това е. Това усещане. Видял си как постепенно тези предмети от фетиш са се превърнали в обикновени дрънкулки, които всеки е можел да купи по шест за долар в една опаковка в първия срещнат магазин. Просто се опитвам да им върна достойнството.

– Може ли да попитам колко от тях успявате да продадете?

– Достатъчно – отговори тя. – Почти всичко, което правя. Основно се занимавам с поръчки, но единствено за хора, които идват лично. Не търгувам онлайн. Решението да се откажа от електронната поща бе най-хубавата случка в живота ми.

– Да, но човек не може да се свърже с вас толкова лесно.

– Напротив. Съвсем лесно е. Просто трябва да си домъкнеш задника тук до Пико Ривера. Имаме си дори паркинг, ако си от онзи вид перверзници.

– Мисля, че разбирам защо не се интересувате от капитал – каза той. – Няма как да се разраснете с нещо подобно, дори да ви дадат всички пари на света.

Гретъл отново се разсмя.

– Ама и вие, венчър капиталистите… разрастване, разрастване, разрастване! Само за това мислите. Но грешите, както се оказва. Този бизнес се дели на четири елемента: придобиване на материали, дизайн, производство и пласмент. Всичко това се разраства като лудо.

Например материалите. След Световната търговска организация китайците употребиха 25 години в налучкване из проблемното пространство на всички видове триизмерни пластмасови изделия, за които американците биха се бръкнали. Няма недостиг от такава стока – по-голямата част от нея стои натоварена в някой кораб с контейнери в международни води и очаква някой да плати таксата за вредни емисии, за да бъде разтоварена на сушата. Мога да намеря каквито си поискам електронни части и шасита. Иначе принтирам всичко останало тук – автоматизатори, контролери, окабеляване и така нататък.

Дизайнът? Той е лесна работа. Изсипи частите в центрофугата и позволи на машината да ги сканира както трябва. След това ти остава само да стартираш еволюционния алгоритъм, за да прецениш как си пасват. Аз например само хвърлям един поглед, правя малки промени, отделям грозните мутации и култивирам красивите. Мога да създавам по петдесет оригинални проекта на ден, а когато приключа със смесващия контейнер, съм използвала не повече от 80 процента от полезния товар. Останалото е за бактериите в хранителните цистерни.

Производството – това си е обикновен маймунски труд. Лесно. В днешно време всяко хлапе се учи на това по трудово, особено момичетата.

– За годишнината на родителите ми им направих коли – каза той.

– Горивни клетки?

Той изсумтя.

– Никой вече не иска да кара камион. Субмикро слънчево захранване. Бързи мъничета. – Той отново вдигна рибата. – А пласментът сте вие, тук. Щом можете да се разраснете, защо не го направите?

– Защо ми е? И сега изкарвам предостатъчно пари. Мога да понеса едно удвояване на операциите, но затова ще ми трябват, колко, 60 бона? На каква стойност е най-малкият ангелски кредит, който е отпускал франчайзът ви досега?

– Ами доста сме повратливи.

– Колко повратливи?

Той измърмори нещо.

– Не те чух?

– Триста хиляди – каза той и се изчерви. – Но не е задължително всичко да отиде при вас. Можем да ви включим заедно с още пет или шест фирми…

– И да ми увеличите режийните за бюрокрация и комуникации с 3000 процента? Да, звучи ми добре. Нетото ми след всички разноски е достатъчно. Стига да искам, съвсем лесно мога да се удвоявам на всяко тримесечие. Само че предпочитам да се разраствам органично, подбирам внимателно най-добрите си контрактори и ги привличам на ведомост, развивам се poco a poco². На шейсет години съм, мистър Гонзалес, и вече не искам да се разраствам като малък тумор.

Той остави обратно рибата. Тя се изви.

– Твърдиш, че сте повратливи. Но от моя гледна точка не сте достатъчно повратливи. Започвате от 300 хиляди и вероятно достигате средно милион за един кръг, десет или двайсет за серия А, седемдесет за серия Б. Аз мога да превърна 60 бона в 600 за шест месеца. За мен е доста добро постижение, като човек. Но не мога да превърна вашия милион в десет милиона дори и за шест години. Колко управлява франчайзът ви?

– Ами ние сме гигафонд – отвърна той. По някакъв начин успя да го каже така, сякаш се хвалеше.

Тя поклати глава:

– Бедното ми момче. Как смятате да похарчите един милиард долара на дялове от по 300 000? Ще се насадите на три четвърти от тях, докато дойде време да се отчитате.

– Това е най-малката сума, с която може да се нагърби един франчайз.

– Е, да. Родителската ви компания има, колко, половин трилион? Не се изненадвай. Да, следя отблизо всичките игрички на Могъщите Пауър Брокери на Преобразяването от Силиконовата долина. Нищо чудно, че изнасят бизнеса си във франчайз! Само че тайната е: големите пари са глупави пари. Мога да похарча толкова добре сто долара, че да ги превърна в хиляда и петстотин. Изглеждаш ми умно хлапе; ти сигурно би се справил докъм хиляда. Но никога няма да постигнеш същото с един милиард от парите на другите. Който ти е продал този франчайз, хубаво те е метнал, синко.

Той изглеждаше мрачен.

– О, я по-бодро – каза тя. – Още си млад. Винаги можеш да научиш нещо от другите акули. Виж ме мен.

Той отново вдигна рибата. Гретъл знаеше какво ще я попита и без да го чака да си отвори устата. Тя назова цената.

– Но за теб имам едни десет процента отстъпка.

Младежът поклати глава и я остави обратно.

– Не мога да си я позволя – каза той.

– Зает ли си довечера?

Той повдигна вежда.

– Не се тревожи. Не ме интересуват младите ти крайници. Отворило ми се е място в трета смяна. Едно от момичетата ми е в отпуск по майчинство. Можеш да работиш по шест часа от 11 вечерта и рибата е твоя.

– Няма да ми разрешат да работя на две места. – Той отново погали люспите на телефона. Те се раздвижиха вълнисто под пръста му.

– Ще се престорим, че оценяваш състоянието на фирмата – каза тя.

Той се усмихна. Беше много хубав. И беше построил две коли – не беше никак зле. Щеше да се справи. Може би дори щеше да му хареса и в крайна сметка щеше да остане за постоянно.

– Помисли си. Затварям в 6 вечерта. Намини тогава, ако проявяваш интерес, и ще те запозная с производствените детайли.

Тя заключи шкафчетата си и окачи табелката „Обедна почивка“ на мястото й. После презскочи пъргаво над щанда, както се бе научила в курса по йогакробатика в Силвър Лейк.

– Ще хапнем ли?

Мисис Хуанг повика една от дъщерите си да я замести на щанда и излезе, като се подпираше с бастуна си.

– Без хранително балансирани специалитети – каза тя.

– Естествено – отвърна Гретъл, махайки игриво на венчър капиталиста, докато се отдалечаваше от тях между щандовете на мъртвия „УолМарт“.

 

¹ Генетично модифициран – Бел. пр.

² (Ит.) Малко по малко – Бел. пр.

 

Превод от английски: 29 март 2008, Петър Тушков

 

 

Оригинално заглавие: Other People’s Money by Cory Doctorow. Разказът може да бъде открит на английски в архива на Forbes.com.

Бележка за автора: Кори Доктороу (роден на 17 юли 1971 год. в Торонто, Онтарио) е писател на фантастика, активист, журналист и блогър – съредактор на колективния блог Boing Boing и автор на книгите, „Ден за ден в Магическото царство“, „Източно стандартно племе“, „Някой идва в града, някой го напуска“, „Малкия брат“, „Сътворители“ и „FTW“. Бивш европейски директор на Фондацията за електронни граници и съосновател на Британската група за отворени права. Роден в Торонто, Канада.

Допълнително: Разказът се появява за пръв път на английски през октомври 2007 год. във Forbes Magazine. През ноември 2007 година Стивън Ийли, с помощта на Аманда Фицуотър, публикува разказа в Escape Pod (английско аудио).

Преводът ползва условията на договора:

 

Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България.

 

Можете свободно:

• да споделяте — да копирате, разпространявате и излъчвате произведението
• да ремиксирате — да адаптирате произведението

Съгласно следните условия:

• Признание. Трябва да посочите авторството на творбата по начина, определен от самия автор или носителя на правата върху произведението (но не и по начин, оставящ впечатлението, че същият/същите подкрепят вас или използването по някакъв начин на творбата от вас).
• Некомерсиално. Произведението не може да бъде използвано за комерсиални цели.
• Споделяне на споделеното. В случай, че промените, видоизмените или използвайки като основа произведението, го надградите, то полученото производно произведение може да се разпространява само съгласно условията на същия или на подобен на този договор.

* За всяко повторно използване или дистрибуция, вие трябва ясно за останалите да посочите договорните условия за ползване на произведението. Най-добрият начин да направите това е, като сложите линк към тази страница.
* Всяко едно от тези условия може да бъде отхвърлено, ако получите разрешение за това от носителя на правата.
* Нищо в този договор не накърнява или ограничава неимуществените права на автора на произведението.