За соло виолончело, опус №12
от Мари Робинет Ковал
(първа оригинална публикация: Cosmos, март 2007, препечатка в Science Fiction: Best of the Year)
Ключовете му паднаха и издрънчаха на паркета. Джулиъс се вторачи в тях, без да има сили да погледне бинтованото чуканче на мястото, където допреди две седмици се бе намирала лявата му ръка. Досега трябваше да е свикнал. Не беше нормално да опитва да прехвърля разни неща от дясната в лявата.
Но все още имаше чувството, че лявата му ръка е там.
Треперенето отново започна – нарастващо тремоло в лакътя и коленете. Джулиъс притисна дясната си ръка – единствената си ръка – към устата, за да не повърне на пода. В опит да се успокои, си представи, че свири Етюд №1 от Белпарда. Подобряваше работата с лъка – за дясна ръка. На осемгодишна възраст Джулиъс се упражняваше на виолончело, голямо колкото него. Запаметеното отскачане на лъка от струните пулсираше в дясната му ръка.
Недей да мислиш за работата с пръстите.
– Джулс, добре ли си? – стресна го гласът на Чери. Не беше чул отварянето на вратата.
Той отпусна ръка и отвори очи. Светлината от апартамента им очертаваше силуета на жена му. Косата обрамчваше разрошено лицето ѝ, избеляла като ореол.
Джулс грабна ключовете си от пода.
– Добре съм.
Той се наведе, за да я целуне, преди да е забелязала, че се е разтреперил, ала Чери извърна глава и покри устата си с ръка.
– Не. Съжалявам. Аз… преди малко ми стана лошо. – На горната ѝ устна проблясваше пот.
Джулиъс я обгърна със здравата си ръка и я придърпа към себе си:
– Аз съжалявам. Бебето?
От толкова близо люляковият ѝ парфюм се смесваше с киселия аромат на повръщано.
Фантомът на ръката му се сви в спазъм.
Тя се разсмя отпаднало и скри глава в рамото му:
– Всеки път, когато повръщам, си мисля, че поне все още съм бременна.
– Този път ще го запазиш.
Тя въздъхна така, сякаш ѝ бе дал подарък:
– Може би. Утре стават два месеца.
– Виждаш ли? – Той докосна с устни косите ѝ.
– А… – Част от напрегнатостта отново се завърна в раменете ѝ. – Обажда се агентът ти.
Джулиъс трепна. Агентът му. Кой ли се интересуваше от еднорък виолончелист?
– Какво каза Ленард?
– Иска да говори с теб. Не спомена защо. – Чери се откъсна от него и с вманиачена концентрация започна да подрежда списанията по бюрото в антрето.
Джулиъс не каза нищо. Вече не се опитваше да я убеждава, че нещастният случай не е бил по нейна вина. И двамата знаеха, че нямаше да приеме ангажимента за турнето, ако Чери не беше настояла. Щеше да си остане в хотела и да репетира за концерта, който така и не изнесе.
Той хвърли ключовете си на бюрото:
– Е, може да ми е уредил някое интервю по телевизията.
* * *
Докато опитваше да извади портфейла си, Джулиъс усещаше втренчения поглед на продавачката зад машината в кафенето. Ленард посегна с дундести като наденички пръсти:
– Позволи на мен…
– Не! – Джулиъс стисна зъби, притиснал хлъзгавия кожен портфейл. – Трябва да свиквам.
Ленард попи потта от челото си със салфетка и зачака.
Опашката зад тях се размърда. Всяко потропване с крак, всяко покашляне забиваше пирон в нервите му. Някаква жена прошепна:
– Джулиъс Санфорд… знаете, челистът?
Джулиъс насмалко не се обърна и не запрати портфейла си по нея. Коя, по дяволите, беше пък тя? Беше ли го слушала да свири преди нещастния случай, или го бе гледала по вечерните новини? От произшествието насам продажбите на албумите му се бяха вдигнали до небесата.
Не беше умрял, но като нищо можеше и да е.
Джулиъс прехапа бузата си, докато не вкуси кръв, и притисна с чуканчето портфейла си към тезгяха. Превръзките се впиха в нежната, зле зараснала плът, но портфейлът остана на място.
Извади кредитната карта с дясната ръка. Едновременно се чувстваше глупаво и добре, и мразеше цялата ситуация.
Сякаш за да отпразнува, фантомната му лява ръка потрепна през встъпителния пасаж на Соната във фа минор от Вивалди. Джулс притисна по-силно портфейла към тезгяха, опитвайки да прогони спомена за ръката си с всяко пулсиращо трепване.
Взе айскафето си от продавачката, без да я поглежда в очите. Не искаше да знае дали е от хората, които те наблюдават със съжаление, или просто от любопитство.
Ленард вече им беше запазил маса навън. Джулс се стовари в стола срещу него.
– И така – каза Ленард, посръбвайки от мокачиното си. – Какво ще кажеш, ако ми е известен начин да не ти се налага да свикваш?
– С какво? Да се оправям с кредитни карти?
Ленард сви рамене и попи потта от врата си:
– Какво би дал, ако можеше отново да свириш на виолончело?
Сърцето на Джулиъс подскочи и заудря в ребрата му. Стисна пластмасовата чаша, за да не я запрати по Ленард:
– Каквото и да е.
По-възрастният мъж отмести очи. Езикът му се стрелна навън като на змия:
– Това хипербола ли е, или наистина би дал всичко?
Джулиъс разтреперано размаха чуканчето пред погледа на Ленард. Фантомът потрепваше в нечута музика:
– Ако сега дяволът седнеше с нас и поискаше душата ми, за да ми върне ръката, бих го направил. Щях да добавя и твоята.
– Добре. – Челото на Ленард бе покрито с капчици пот. Той побутна един вестник през масата. Беше отворен на страницата за изкуство и развлечения.
СВЕТЛАНА СЕ ЗАВРЪЩА ТРИУМФАЛНО ВЪВ ФИГУРНОТО ПЪРЗАЛЯНЕ
Джулиъс се вторачи в статията. Фигуристката бе страдала от рак на костите, беше загубила крака си. Преди две години лекарите ѝ бяха заявили, че никога повече няма да се пързаля. А сега участваше на Олимпиадата.
– Как?
– Клетъчна бластема1.
Джулс избърса уста с ръката си.
– Мислех, че е незаконно.
– Тук. Да. В Калкута? Не. – Езикът на Ленард отново се стрелна – безпогрешен сигнал, че преговорите са достигнали връхната си точка. – Но бластемата трябва да е от сроден ембрион, за да се занижи шансът за отхвърляне. – Той замълча. – Светлана е забременяла.
Фантомът на ръката замръзна.
– Познавам се с лекаря ѝ. – Ленард потупа вестника. – Мога да те уредя.
* * *
Чери седеше във всекидневната и разглеждаше каталог за бебешки мебели. Когато Джулиъс влезе, тя се усмихна, вдигайки мимолетен поглед от гланцовите страници:
– За нещо интересно ли те търсеше Ленард?
Джулиъс се поколеба на вратата, след което се отпусна на дивана пред нея:
– Намерил е начин да ми върне ръката.
Страниците на каталога издадоха остър звук, удряйки дървената масичка за кафе. Чери гледаше в чуканчето на ръката му. Устата ѝ се отваряше и затваряше безмълвно.
– Незаконно е. – Във фантомните му пръсти пулсираше темпо агитато. – Не е… – Гласът му се пречупи и той започна да разтрива лявата си ръка над бинтовете, за да облекчи болката. Чери толкова много искаше това бебе. – Имам чувството, че съм мъртъв. По този начин.
Чери посегна над масичката за кафе и улови здравата му ръка:
– Каквото е необходимо, Джулс.
Той започна да трепери и се отдръпна от нея.
– Лекарите могат да трансплантират бластема на мястото на ръката ми и да я възстановят. Но трябва да действаме веднага, преди съединителната тъкан да се е оформила напълно.
– Не звучи толкова зле. – Тя се изправи от кушетката, за да коленичи до него. – Нямам нищо против да поживеем в страна, където не е незаконно.
Той прехапа устни и кимна.
Чери погали косата му. Прохладни и успокоителни, пръстите ѝ прокараха линии от скалпа до основата на врата му:
– Миличък…? Всичко наред ли е?
Наред. Тя искаше да знае дали всичко е наред. Треперенето отново започна.
– Клетките трябва да бъдат взети от сродник.
Тя замръзна. Двамата увиснаха в нищото, сякаш в очакване диригентът да даде знак за началото на следващата част на симфонията. Джулиъс остана загледан в килима, докато Чери не премести ръката си.
Тя я плъзна надолу по гърба му и се изправи:
– От сродник?
Той кимна:
– За да има по-голям шанс организмът ми да не отхвърли присадката.
– Значи може и да не се получи? – Чери обви ръце около себе си.
– Нямам друг избор. – Той вдигна чуканчето пред очите ѝ. – Имаш ли представа какво ми е? Не мога да свиря.
– Можеш да преподаваш.
От него се изтръгна смях.
– Не е същото! Не мога просто така да престана да бъда част от музиката, да слушам как я поругават. Представяш ли си ме с някакви осемгодишни? Божичко. Убий ме още сега.
– Съжалявам. – Чери беше пребледняла; кожата ѝ бе почти ефирна на светлината. Тя се обърна и отиде до прозореца. – Какво искаш да кажа?
Кажи да. Кажи, че ме разбираш.
– Аз… исках да обсъдим възможностите. – Джулиъс прекоси стаята и застана зад нея. Протегна ръка, за да я прегърне и се закова, вторачен в чуканчето. В спомените му автобусът отново се наклони и приземи странично заедно с подадената му през прозореца ръка, след което започна да се плъзга по нея. Всеки път я прерязваше като с пила. – Трябваше да си остана в стаята.
– Какво?
– Нищо. – Нямаше да тръгне, ако тя не бе настояла. – Можем да си направим друго бебе.
– Можем? – На шията ѝ пулсираше вена. – Минаха две години, Джулс.
– Е, досега помяташе. – Ръката фантом беше здраво стисната в юмрук. – Може отново да пометнеш и тогава нито ти ще имаш бебе, нито аз – ръка. Това ли искаш? Радваш ли се, че вече не мога да свиря?
Раменете ѝ потрепериха и Чери разтърси глава.
Джулиъс улови гърба на носа си с два пръста. Беше стигнал прекалено далеч, но се налагаше тя да го разбере.
– Съжалявам. Просто ми предоставят шанс, и за пръв път от нещастния случай досега виждам някаква надежда. – Той постави ръка на рамото ѝ. Тя трепереше, напрегната като лък. – Съжалявам.
Чери кимна, но не се обърна.
Джулиъс остана в очакване известно време, ала тя продължаваше да се взира през прозореца. После стисна веднъж рамото ѝ и се отдалечи.
– Джулс? – настигна го гласът ѝ на половината път през стаята. – Трябва да го направим.
Без да смее да я погледне, той спря:
– Наистина ли?
– Да. – Думата почти се изгуби в смълчаната стая.
– Не искам от теб да правиш нещо, което не желаеш, каквото и да е. – Направо вкусваше лицемерието по устните си, но имаше нужда да го каже. Налагаше се тя да разбере.
Тогава тя се обърна към него. Лицето ѝ, с изострени скули и тъмни кръгове, бе залято от червенина и гняв:
– Предлагаш ми да избирам дали да ти върна ръката, или да отгледам дете, което ще мразиш. Що за избор е това според теб?
– Не исках да…
Чери поклати глава, отхвърляйки извинението му.
– Предай на Ленард, че отговорът ми е „да“. – Тя отново се върна при прозореца и облегна глава на стъклото.
– Чери. – Той млъкна. Нито една негова дума нямаше да я накара да се почувства по-добре. Подръпна бинтовете на чуканчето. Само ако можеше отново да засвири… – Опитай се да разбереш какво означава това за мен.
– Разбирам, че съм втората ти любов. Казах да, не мога да ти дам нищо повече.
Джулиъс гледаше непреклонния ѝ гръб.
– Благодаря.
Измъкна се тихомълком от стаята, за да телефонира на Ленард. Ръката му трепереше на слушалката.
Надолу по-коридора вратата на банята се затвори. Чу как Чери повърна веднъж. После отново.
Джулиъс притисна по-силно телефона към ухото си и започна да повтаря наум Риданието от Уайлд.
* * *
Последните вибрации на Опус №12 от Уайлд преминаха през бедрата на Джулиъс и завършиха в гърдите му. Отпускайки грифа на виолончелото, той размърда пръстите на лявата си ръка.
През стаята Ленард беше седнал с толкова силно наведена глава, че брадичката изчезваше в шията му. Джулиъс преглътна и звукът прозвуча така силно, колкото и първия път, когато се бе явил на прослушване пред Ленард.
Агентът вдигна глава:
– Какво беше това?
– Ридание в рондо за соло виолончело, опус №12. – Джулиъс погали копринената дървена повърхност на виолончелото. Потта от дланта му остави тънък слой по инструмента.
Ленард изсумтя. Езикът му се показа светкавично, за да овлажни устните му.
– Хм.
– Хм? – Божичко, да го убие ли опитваше този човек? Джулиъс сведе очи и започна да отхлабва лъка в очакване на присъдата.
– Да си се чувал с Чери?
– Изпрати ми картичка за рождения ден. – Лявата му ръка получаваше спазъм. – Ще ми кажеш ли най-после какво мислиш?
– Откажи ангажимента.
Джулиъс едва не изпусна лъка.
– Шегуваш се? Става дума за „Карнеги хол“! Подготвям се от три години.
Ленард се наведе напред:
– Джулс. Някога да съм те подвеждал?
– Три години, Ленард. – И за да свири отново, беше пожертвал нещо повече от всичкото това време.
– Поеми ангажимент в симфоничен оркестър, упражнявай се. Няма да те карат да се явяваш на прослушване.
– Изключено.
– Попита какво мисля. Като твой агент…
– Всеки друг агент би ми осигурил ангажиментите, които искам.
– Разбира се – сви рамене Ленард, поемайки към вратата. – Приеми тогава. Ще продадеш всички билети. Но след като те чуят да свириш, единствените ти ангажименти ще бъдат по панаирите. – Думите му резонираха в търбуха на виолончелото. – Не си готов. Сега все едно свириш две различни произведения.
До този момент Джулиъс не бе вярвал, че някой друг е в състояние да го забележи. Той улови по-здраво виолончелото между коленете си, сякаш крехкото дърво можеше да го защити от истината.
– А кога?
Агентът спря на прага:
– Колко време ти отне да се изкачиш на световния връх?
– Петнайсет години… – Петнайсет години етюди и катерене през столовете на симфоничните оркестри.
– Ето ти отговора. – Ленард затвори вратата.
В лявата ръка на Джулиъс старият фантом отново потрепна и започна да свири Соната във фа минор от Бах. Стисна юмрук, ала пръстите не спираха.
превод от английски: Петър Тушков
Разказът „За соло виолончело, опус №12“ от Мари Робинет Ковал (maryrobinettekowal.com) в превод на български от Петър Тушков (eet-live.com) ползва условията на договора Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Без производни 2.5 България (CC BY-NC-ND 2.5 BG, http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/)
Мари Робинет Ковал (р. 1969) е американска писателка и кукловод. Работила е като арт-директор за Shimmer Magazine, а през 2010 г. е посочена за арт-директор в Weird Tales. В продължение на две години работи в секретариата на Science Fiction and Fantasy Writers of America, а през 2010 г. е избрана за вицепрезидент на организацията. През 2008 г. печели наградата „John W. Campbell“ за Най-добър нов автор.
Творбите на авторката са публикувани в издания като Talebones Magazine, Strange Horizons и Apex Digest. Дебютният ѝ роман „Shades of Milk and Honey“ е номиниран в категорията Най-добър роман за наградата „Небюла“ 2010. Два от разказите ѝ, „Evil Robot Monkey“ през 2009 г. и „For Want of a Nail“ през 2011 г., са номинирани за награда „Хюго“, като вторият печели наградата.
Българският превод на „For Solo Cello, op. 12“ и първата му публикация в „Сборище на трубадури“ се осъществяват с любезното разрешение на авторката.