Не хапи слънцето, че ще изгориш устните си. Едно милостиво предупреждение на системата към своите смирени поданици – не ритай срещу ръжена, не хапи ръката, която те храни, не повдигай главица, да не ти я отрежем. Някак идиотски своевременно, на фона на абсурда наречен Избори в България, съзнанието ми се залови да нищи един прекрасен свят на Танит Ли, събран в омнибус с покъртително красива корица, създаден преди поне четиридесет години в психеделични времена на цветове и любов, когато реалността навън все така активно се е разпадала, но поне населението се е забавлявало на воля, тъй като все още е имало някое и друго табу за нарушаване.
Светът на градовете – куполи, които един читав преводач ще именува подобаващо, но аз се забавлявам първосигнално да ги наричам кошерите на трите електронни кралици майки – Бии, Буу и Баа, в който роботите отдавна са победили, но поне имаме късмет, че същите ни харесват и ни оставят да дивеем на лимитирана воля като красиви животни, е центърът на историята на Танит Ли, развиваща се в две отделни, но свързани пряко книжни части на фентъзийната хомогения от хаос, наречени преднамерено чудновато Не хапи слънцето и Пиейки сапфирно вино. Действието се развива встрани, около и въпреки сцената, в която тенекиените декоратори заслужават най-огромните аплодисменти и от време на време някой и друг саботаж с електронен нож и отверка. Хората са се превърнали в безсмъртни богове, можещи да избират каквито си искат тела, полове, ако щат с рога, копита и опашки или аморфни крайници, но са загубили страха си от смъртта, тъй като добрите наследници на Р2-Д2 сглабят човешки останки за нула време и връщат души и спомени за няколко пестелеви времеви цикъла. Странно е колко от човещината се базира на усещането ни за тленност, а оттам някак и за понятия като „любов“, „бъдеще“, даже и „Аз“.
Светът на Бии е населен със забавляващи се, свръхкрасиви, вечно дрогирани, постоянно разгонени, впечатляващи образци на млади разюздани индивиди, чието основно задължение е да са максимално разголени и невероятно изглеждащи, за да радват по-възрастните екземпляри, които вече са се отегчили от вечната младост, и се правят на мрачно цъкащи, но всъщност дълбоко одобряващи бабки в парка, радващи се под мустак на дивата младост забравена. Но старци реално няма, нито пенсионни фондове, морги и гробища, защото тялото и възрастта са въпрос на личен избор, който може да се променя според степента на отегчение от самия себе си за всеки един. Девианти има рядко, нещастието е неразбираемо, но лесно се избягва със зрелищно самоубийство, след което малките братя роботчета смитат останките и пренасят божията искрица до цех Лимбо или Чистилище по нашему, където натъжената душа си избира да се прероди да речем в двайсетметрова мацка със синя коса и рог на еднорог, с надеждата за малко разтуха от презадоволението, ширещо се на воля, крепено внимателно от металните тихи бавачки.
На никой не се налага да работи освен на шепа извратеняци, които се забавляват да натискат копчета, като същите между другото, ако не бъдат натиснати овреме, сами си вършат и тая работа, спестявайки усилията на подопечните си, а вместо пари се плаща с емоционална енергия, пак по избор, а не като задължение, изразяваща се в дълговременно крещене на благодарности в ушите на услужлива машинка, ретранслираща заразното щастие в обикновен ток за поддържане на енергийни полета, пречистващи системи и прочие благинки за човечеството. Ще кажете Рай и ще сте прави. Имате пълен комплект от удоволствия според списъка на децата на роботиката, внимателно изучавали възприятията и разбиранията ни за удоволствие, усилени екстремално, подкрепени солидно от виртуална реалност, синтетика и генетика. Но има и правила. Които, ако не се спазват, ще доведат до изхвърлянето ви извън добрите куполи насред пустинята, откъдето, ако умрете все пак поради някакви обичайни природни причини, металните кошчета ще долетят, за да съберат парчетиите и душата ви и да ви върнат за прераждане в топлия кошер. Да ви звучи познато?
Танит се заиграва изкусно с божията тема за Рая и цената на изгонването от него, довело до създаването на човечеството, само че Господ в света на Бии има разни милиарди жички и неврони и прокламира волята си чрез любезни квазиандроиди, а Адам и Ева, все така красиви и голи, разкриват простото познание, че животът може да се живее и по различен начин, за което биват грижливо прогонени, със загрижената мисъл да не тормозят останалите райски обитатели с революцията на умовете си. Главната ни протагонистка, тъй като все пак Ли си е отявлена феминистка, играе цикъла на псевдощастливия си живот сред псевдощастливи приятели, без бъдеще, някакви цели или мечти, докато съдбата, приела формата на жажда за промяна, не я отвежда отвъд грижливо поставените граници и не предизвиква истинско прегряване на компютърни свръзки, опитващи се да асимилират идеята за различност, Бог и валидността на законите на роботиката, в частта им доколко да служат на хората и доколко на реда, който са призвани да пазят. Не очаквайте някакви мащабни войни, със спецефекти и милиарди купчинки скрап по пода след някаква офанзива с лъскави бластери-мластери. Всичко е лично, индивидуално и ужасно красиво, докосващо те на скрити местенца в душата, особено по емоционално отритнатите и заровени зад дебели врати скелети на погребани мечти. Всичко е в думите, в цветовете, в картините. В характерите, промяната и различието. В името на правото на човека да може да се надява, да обича и да върви натам, накъдето го води искрицата душа в него, а не накъдето го тикат тъмничарските пазачи на реда и приетата нормалност дори и в един привидно идеален защитен свят на удоволствия.
След финала на последните страници ми се искаше да има и още едно продължение, разглеждащо тъжния въпрос – ако сме били изгонени от Рая в непознатото Навън, а сега ни се иска ужасно да избягаме и от това Навън, къде можем да отидем – има ли Отвъд, или пък Извън, може би Далеч, а дали не и просто Другаде, но опасявам се, това е задача, оставена ни от Танит сами да разрешаваме в нашия вариант за реалност. По която за момента се проваляваме гръмотевично. Но нали сме хора и пазим разни неща – като надежди и мечти, и сънища, които са си лично наши и могат да ни отнесат там някъде където… Където животът има смисъл, логиката определяме ние, а справедливостта е вечният ненарушим закон. Нашият личен Едем, скрит дълбоко в умовете ни на латентни създатели, чакащи да бъдат събудени с трясък някой, някой ден.
Прочетете и друго ревю върху творчеството на Танит Ли: Опера за кръвта.
