Библиотека Поезия

Смъртта е невъзкръсналият сняг, поема от Румяна Василева

Илюстрация към Смъртта е невъзкръсналият сняг, от Румяна Василева

Водещ редактор на рубриката „Поезия“: Ваня Клечерова.

 

Смъртта е невъзкръсналият сняг

от Румяна Василева

 

Смъртта е невъзкръсналият сняг,
невъзможният образ на някоя мисъл,
употребеният неправилно тон на глух камертон,
мисия неформална,
повярвайте,
със слетите в едно невъобразими десет парсека разстояния,
навярно любовта e смъртта,
когато очакваш да те изхвърлят вълните при нея,
котва, която фатално кърви забита в плаващи пясъци
и е късно отново да доплава с бриза, с мусона,
по Гълфстрийма да гълта мили към острови нереални,
направени
от червената пепел на някой си Вулкан,
олимпийски подготвен за победа от Нешка
и от солта в сълзите на малка сирена,
не е грешка,
които ненаситно океанът опитва да грабне
с концесия изтекла за тази си дейност.

 

Знаеш ли, боли дори в съня.
От нераздадения хляб на живи и на мъртви.
И от отлагане.
И от премълчани вини.
От неродените истини.
Измислям си понякога ново възприятие за света,
мистична пролет от кокичета в черно, което се връзва чудесно
с Пенелопа, която мъдрува над кратък закон.
Идиота – талантлив Одисей как да върне обратно,
да дотича при музата си смирено
като в любовен роман, възседнал дървения си кон,
вместо да се натяга пред вратите на Троя –
за чужда булка и трон в абсолютен несинхрон със стила си на древен герой,

 

че в този диапазон на мисли,
разбирам, излишно е, неумолимо свършва сънят,
но по старите дувари още свети денят,
натоварен с узрелите мисли
на няколко оранжеви тикви,

пълни с медното слънце и с детски усмивки.

 

Още
босо лятото бяга към плажа далечен,
ляга на брега със захвърлени безименни тъжни излишни забравени вещи,
а звуците на един акордеон красиво режат нощта на резени синя и златна луна,
черупки от раци, от миди разделят на две,
лагуните бански пъстри обуват, после заспиват в скука,
оставят пясъка жестоко да пари дланите и нозете,
да повярва в щастието, най-сетне сърцето,
важно е да повярваш за миг, че животът е вечен,
въпреки че… но той си е крехкото чудо,
с мълчание като зов на есенен жерав
пази територии, дюни, които морето поглъща
след лудото лято, но временно, забележете,
защото после ги връща, скърцайки със зъби, изплюва ги
в ужасния рай, в разкошния ад на нашия, при все това, чудесен живот,
трескаво мами детската ни наивност,
същинско „мюре” – да жадуваме свойто спасение,
от дребни несгоди да ни отърве,
понякога в невъзможността да минем през него
гледаме другия бряг, че е близко, но всъщност безкрайно далече е,
като онова момче, някога на брега на морето,
ах, това вбесяващо положение и логично убийствена логика на краткото време,
което върти ни в кръг и е бреме за всеки жадуващ простори,
уважаващ себе си спонсор на злокобни неща,
като например,
изтезание с вечност и прекалено руса жена.

 

Винаги вярвам, неизбродна душа ни е нужна да оцелеем, макар често да ни е тясно и душно, щом пропаст гробовна отдалечава ни от мечтите ни безвъзвратно жестоко,

 

събирам щастие и неволи в сърцето, преглъщам зима нюансирана в зелено или лято, облечено в сребристо на „Прада”, картина на Пикасо, течащия часовник на Салвадор Дали, оставям си за последно, защото знам, просто от него времето в часове и минути ще продължава и в суша да си тече, докато не повярвам във всичките чудеса, когато от молби умът не разбира, скривам неверието му в черупка от орехи диви, което после с настървение чупя,
беда е, ако не повярвам в тази първичност на всички неща,
която не мами и казва простичко, ясно
дай на нивите мирото си честно –
вода, шепи пълни с жито от думи хвърли в браздата или бездна самотна.

 

И чакай!
Да се роди офорт в молитва, в слова
на душа, започнала от кота нула под небесния свод,
една минутка дишане, изкопчила си едва.
Вместо жалейки, сълзи, и пръст, и гроб,
преди да бъде осъдена на забвение
от бързия съд,
прокудена в различна кожа да се облича всеки път,
в полунощ,
с псалмите на някой вехт Псалтир,
донесен в избелялото расо – на небезпогрешен монах
защото безгрешните не стават за истинска литургия,
молебен трябва да й се направи, за живот, с Новата Библия
попила мириса на земната сила.
И водосвет да й се направи – с огън, не с вода,
да си тръгне, без хамлетовския – доста тъп въпрос,
загърната с вика на изгорялата птица – Феникс,

 

накрая да се пръсне красиво над полетата диви
на хиляди атома и милиони бита информация
без някой да я пита –
как,
защо
и къде отива.

 

Снимка на Румяна ВасилеваРумяна Василева е родена в град Варна. Завършила е ВИНС Варна – специалност Обработка, проектиране и програмиране на икономическа информация с ЕИМ. Работила е като икономист, счетоводител, администратор, проектант и програмист в Център по транспортна кибернетика, организатор в отдел АСУ на БМФ, отговорен счетоводител в Lloyds Register of Shipping. Публикувала е във вестник „Полет“, пише поезия, къса проза, един от разказите й е включен в сборник български фантастични разкази „Скакалци в програмата“, издаден под патронажа на БНТ. През 2013 г. излиза първата стихосбирка на Румяна Василева – „Машина за възкресяване на мисли“ – под редакцията на варненския поет Валери Станков. Прочетете още една поема от поетесата, посветена на кацането на сондата „Кюриосити“ на Марс!

 

Един коментар по “Смъртта е невъзкръсналият сняг, поема от Румяна Василева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.