Смъртта е невъзкръсналият сняг

от Румяна Василева

Смъртта е невъзкръсналият сняг,
невъзможният образ на някоя мисъл,
употребеният неправилно тон на глух камертон,
мисия неформална,
повярвайте,
със слетите в едно невъобразими десет парсека разстояния,
навярно любовта e смъртта,
когато очакваш да те изхвърлят вълните при нея,
котва, която фатално кърви забита в плаващи пясъци
и е късно отново да доплава с бриза, с мусона,
по Гълфстрийма да гълта мили към острови нереални,
направени
от червената пепел на някой си Вулкан,
олимпийски подготвен за победа от Нешка
и от солта в сълзите на малка сирена,
не е грешка,
които ненаситно океанът опитва да грабне
с концесия изтекла за тази си дейност.

Знаеш ли, боли дори в съня.
От нераздадения хляб на живи и на мъртви.
И от отлагане.
И от премълчани вини.
От неродените истини.
Измислям си понякога ново възприятие за света,
мистична пролет от кокичета в черно, което се връзва чудесно
с Пенелопа, която мъдрува над кратък закон.
Идиота – талантлив Одисей как да върне обратно,
да дотича при музата си смирено
като в любовен роман, възседнал дървения си кон,
вместо да се натяга пред вратите на Троя –
за чужда булка и трон в абсолютен несинхрон със стила си на древен герой,

че в този диапазон на мисли,
разбирам, излишно е, неумолимо свършва сънят,
но по старите дувари още свети денят,
натоварен с узрелите мисли
на няколко оранжеви тикви,

пълни с медното слънце и с детски усмивки.

Още
босо лятото бяга към плажа далечен,
ляга на брега със захвърлени безименни тъжни излишни забравени вещи,
а звуците на един акордеон красиво режат нощта на резени синя и златна луна,
черупки от раци, от миди разделят на две,
лагуните бански пъстри обуват, после заспиват в скука,
оставят пясъка жестоко да пари дланите и нозете,
да повярва в щастието, най-сетне сърцето,
важно е да повярваш за миг, че животът е вечен,
въпреки че… но той си е крехкото чудо,
с мълчание като зов на есенен жерав
пази територии, дюни, които морето поглъща
след лудото лято, но временно, забележете,
защото после ги връща, скърцайки със зъби, изплюва ги
в ужасния рай, в разкошния ад на нашия, при все това, чудесен живот,
трескаво мами детската ни наивност,
същинско „мюре” – да жадуваме свойто спасение,
от дребни несгоди да ни отърве,
понякога в невъзможността да минем през него
гледаме другия бряг, че е близко, но всъщност безкрайно далече е,
като онова момче, някога на брега на морето,
ах, това вбесяващо положение и логично убийствена логика на краткото време,
което върти ни в кръг и е бреме за всеки жадуващ простори,
уважаващ себе си спонсор на злокобни неща,
като например,
изтезание с вечност и прекалено руса жена.

Винаги вярвам, неизбродна душа ни е нужна да оцелеем, макар често да ни е тясно и душно, щом пропаст гробовна отдалечава ни от мечтите ни безвъзвратно жестоко,

събирам щастие и неволи в сърцето, преглъщам зима нюансирана в зелено или лято, облечено в сребристо на „Прада”, картина на Пикасо, течащия часовник на Салвадор Дали, оставям си за последно, защото знам, просто от него времето в часове и минути ще продължава и в суша да си тече, докато не повярвам във всичките чудеса, когато от молби умът не разбира, скривам неверието му в черупка от орехи диви, което после с настървение чупя,
беда е, ако не повярвам в тази първичност на всички неща,
която не мами и казва простичко, ясно
дай на нивите мирото си честно –
вода, шепи пълни с жито от думи хвърли в браздата или бездна самотна.

И чакай!
Да се роди офорт в молитва, в слова
на душа, започнала от кота нула под небесния свод,
една минутка дишане, изкопчила си едва.
Вместо жалейки, сълзи, и пръст, и гроб,
преди да бъде осъдена на забвение
от бързия съд,
прокудена в различна кожа да се облича всеки път,
в полунощ,
с псалмите на някой вехт Псалтир,
донесен в избелялото расо – на небезпогрешен монах
защото безгрешните не стават за истинска литургия,
молебен трябва да й се направи, за живот, с Новата Библия
попила мириса на земната сила.
И водосвет да й се направи – с огън, не с вода,
да си тръгне, без хамлетовския – доста тъп въпрос,
загърната с вика на изгорялата птица – Феникс,

накрая да се пръсне красиво над полетата диви
на хиляди атома и милиони бита информация
без някой да я пита –
как,
защо
и къде отива.