Библиотека Преводни разкази

Титаник! от Лави Тидхар (фантастичен разказ)

Илюстрация към Титаник! от Лави Тидхар (фантастичен разказ)

Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов. Илюстрация: Петър Тушков; с фрагменти от изображенията: making quite an entrance [29/52] от Redfishingboat (Mick O) и Rope and Tar от John Loo.

 

 

Титаник!

фантастичен разказ

от Лави Тидхар

[ Изтеглете като ePub ]

10 април 1912

Когато стъпвам на борда на кораба, не обръщам особено внимание на неговото великолепие; нито на празнично окачените редици от цветни електрически лампички, нито на излъскания пиринч по униформените жакети на персонала, нито на тълпите на дока в Саутхямптън, махащи с кърпички и блъскащи се с лакти в борба за по-добра позиция; нито на останалите пътници. Очите ми следят само за признаци на преследване, признаци на Закона.

Корабът носи името Титаник. Предишния ден в Лондон си закупих билет за втора класа и пътувах до Саутхямптън с влак. Бях си събрал багажа набързо. Не знам колко назад са останали полицаите. Само знам, че ще дойдат. Заради това, което той направи при последната си екскурзия. Труповете, които той остави, бяха подигравка, разкъсани тела, извадени на показ гръдни кошове и бели дробове, разтегнати като естествен каучук. Беше превърнал убийството в скулптура, във форма на гротескно изкуство. Японците биха нарекли такъв като него „йокаи“1, чудовище, другоземно и странно. Или пък „кайджу“2. Възхищавам се на японското майсторство в науката за чудовищата, това, което в нашия латински свят би било наречено lusus naturae3. Кореспондирах си с един доктор Ямане от Токио за известно време, но естествено, унищожих цялата кореспонденция, когато избягах от Лондон.

И въпреки всичко не мога да го оставя. Бях си събрал багажа набързо. Дрехи, колкото да имам за смяна. Не се бях облякъл като джентълмен. Но освен куфара си нося и своята черна докторска чанта; тя ме определя повече, отколкото бих могъл някога сам да се определя по друг начин; тя е такава част от мен, каквато са пръстите на краката ми, или пъпът ми, или очите ми; и в нея нося него, всичко, което е останало от него: една бутилка, това е всичко; останалите бяха строшени на парчета в Лондон, в къщата, където са телата.

Показвам билета си на стюарда. В очите му няма подозрение. Той се усмихва любезно, професионално, вече не гледа към мен, обръщайки се към тези след мен; сега вече съм на борда. Вероятно повлиян от радостта на другите пътници, или може би поотдъхнал заради скорошното си спасение, аз стоя с тях на палубата, до парапета, крещя и махам на хората, които скоро ще оставим зад нас. Сърцето ми бие забързано; дланите ми се потят; нетърпелив съм да потеглим и нашето презокеанско пътуване да започне. Копнея да избягам.

Най-накрая това се случва. Сирената изсвирва, подвижните мостчета се вдигат и потегляме! Въздъхвам с облекчение; не бях осъзнал колко напрегнат съм бил. Но страхът ме беше завладял, във всичките дълги години, в които живея с него; неговото присъствие в живота ми ме беше накарало да живея в страх; от деня, в който той няма да е достатъчно внимателен или ще прекрачи границите и ще ме остави да бъда заловен.

Вече не!

Англия е корумпирана помийна яма. Прекалено малка, прекалено ограничаваща. Тя гледа не към бъдещето, а към миналото, скована и непреклонна е. Време е да отправя взор в друга посока, към Новия свят; където учените могат да работят на спокойствие, където има място за развитие… и където той, също, може да броди по-спокойно, защото страната е обширна и могат по-лесно да изчезват хора; и никой повече да не ги види. Да, там той може да бъде контролиран. Но засега дреме в мен. Няма да се появи по време на това пътуване. Освен ако аз не поискам.

Разминахме се на косъм. Огромният ни товар предизвиква вълни в пристанището. За малко да потопим два по-малки кораба: „Ес Ес сити ъф Ню Йорк“ и „Океаник“. Гледам как те се издигат по вълните и си мисля за размера и мощта на „Титаник“, също като мощта, която аз самият нося в себе си. Мощ, която всички хора имат; но само аз съм намерил начин да я освободя. Може би само в Япония има наука, по-велика от моята – но тази страна е далеч и техните експерименти са ги отвели в различна посока. Не, дълбоко в сърцето си съм спокоен, че отвара ми е уникална; и че аз съм пръв по рода си.

Излизането в открито море преминава без повече спънки. Двата по-малки кораба не са повредени, а аз не чувствам нито задоволство, нито разочарование. Стоя на палубата и наблюдавам как пристанището бавно се смалява. Гледам как Англия се смалява в далечината. Нямам търпение съвсем да изчезне.

11 април 1912

Корк.

О, как ненавиждам ирландците!

Доковете гъмжат от ирландци и също толкова противните им жени. Качват се на кораба, някои от тях очевидно пияни, и пеят бунтарски. Стоя на борда и пуша пура. Мъж на средна възраст с леко прегърбена стойка ме заговаря:

– Вие доктор ли сте? – казва той, когато забелязва моята черна чанта. (Не се разделям с нея. Тези ирландци могат да откраднат докторска чанта толкова лесно, колкото биха прерязали нечие гърло!)

– Да, да – казвам. – За какво Ви е да знаете?

Вместо да се засегне, той се подхилква добродушно.

– Аз също се занимавам с медицина – казва.

– О? – отговарям аз и премятам пурата в устата си.

– Да – казва той. – Аз съм доставчик на лек от змийско масло, запознат ли сте с тази панацея?

– Enhydris chineses4 – казвам. – Това е китайски народен лек, нали?

Не споменавам, че съм го изучавал интензивно; изследването ме отведе към тайните и мистериозни науки на Изтока.

– Да – казва той, – това е чудесно лекарство – лекува всичко.

Правя презрителен жест, който кара мустака му да потрепне.

– Не сте ли съгласен, сър? – пита той.

Изтръсквам пурата си и гледам как пепелта се носи с вятъра. Този кораб никога ли няма да тръгне? Не съм на сигурно място докато сме в европейски води. Дали телата са намерени вече? Дали Хайд е бил уличен? Той е добре познат на полицията.

– Извинете – казвам. – Нямах намерение да ви обидя.

Доброто му настроение се връща. Дава ми визитката си и ме моли да му се обадя, когато пристигна в Ню Йорк, като ми обещава отстъпка на едро за неговата стока. Тя е изключително полезна за всеки доктор, уверява ме той. Радвам се, че се отървах от него. Най-после корабът тръгва. На борда сме хиляди души.

12 април 1912

Най-накрая, открито море!

Океанът е спокоен. Времето е меко. Обхваща ме чувство на дива свобода. Новият свят ме зове! Успешно избегнах преследване и залавяне. В Ню Йорк бих могъл да започна отново и името на Джекил ще бъде забравено. Потупвам чантата си, мислейки си за бутилката в нея. Вече я жадувам. В Америка ще направя още от отварата. Той иска да излезе, усещам, че напира.

13 април 1912

Студен фронт. Силни ветрове и големи вълни. Въпреки това се осмелявам да изляза на палубата. За мен да съм затворен долу, е мъчително, навалицата от хора ме отблъсква. Вдишвам морския въздух, а опитите ми да запаля пура са напразни.

Снощи се въртях в леглото, изгарящ от нужда. Чувствах Едуард назряващ в мен, напиращ да излезе. Усещам, че гледам жените през очите на Хайд, с неговия глад. Виждам хора и мисля за кръвта, циркулираща в тях, за отблясък от ножове. Преди повече от две десетилетия, когато експериментите ми тъкмо бяха започнали, двамата бяхме немарливи. Тогава го бяха нарекли Джак. Нямах толкова голям контрол върху формулата по това време. Студеният въздух ме съживява. Очакването за Новия свят ме успокоява. Чувствам се така, сякаш ми е даден втори шанс.

14 април 1912

Морето е много спокойно, но въздухът е студен. Сутринта е приятна. Не съм говорил с никого. Животът ми понякога е самотен. Но той винаги ми прави компания. Наличието на бутилката в чантата ми вдъхва увереност. Малко време остана.

14 април 1912

Безбожен грохот!

Тъкмо се изкачвах към палубата, когато целият кораб изстена и изскрибуца като ударен с огромен, чудовищен чук. Паднах, но си върнах равновесието. Черната чанта беше с мен и се уверих, че пробата вътре е непокътната. Забързах се по стълбите и на палубата намерих суетящи се хора. Какво можеше да означава това?

– Сър? – чувам да казва един офицер до мен и се озовавам изблъскан напред, разбирам че човекът пред всички, блестящ във великолепна униформа, е капитанът. – Сър? Ударихме нещо!

– Айсберг? – пита капитанът, външно спокоен.

– Не, сър – казва офицерът. – Не е айсберг. Това е…

Някой изпищява. Доста пискливо, но не мога да кажа дали е мъж или жена.

– Погледнете нагоре! Погледнете това… това нещо!

Като по команда всички мощни светлини на кораба се включват едновременно, като пронизват нощта и за миг ме ослепяват. Чувам ужасен звук, рев като от запалването на хиляди двигатели до максималната им мощ и отвъд нея.

– Това е… това е…!

Боже мой, мисля си аз, със страхопочитание. Как някой би могъл да го обърка с айсберг?

То се извисява над кораба, Титаник изглежда като играчка в сравнение с него. Огромно, красиво чудовище, наподобяващо кръстоска между горила и кит: отваря устата си и изревава, а гигантските му гущерови щипки се приземяват с оглушителен рев върху палубата на Титаник, разцепвайки дървото и прорязвайки надълбоко по-долните нива. Чувам писъци и виждам как главата на един мъж експлодира като мокър червен балон на мястото, където чудовището я е разбило в подминаването си.

– Това е…!

– Това е дайкайджу – казвам, въпреки че те не ме чуват.

Издишам. Гигантско кайджу! Ученият в мен е очарован. Звярът в мен е гладен. Хайд реагира на създанието като опиянен, удря по стените на своя затвор, за да бъде освободен. Писъци пронизват въздуха. Чудовището, гневно или изплашено, отново удря кораба. Мощната му опашка се забива в страната на кораба и палубата се наклонява обезпокоително. Тела летят из въздуха.

– Напуснете кораба! Напуснете кораба!

Паника завладява Титаник.

– Към спасителните лодки!

Навалица от хора, които се опитват да се изкачат до откритата палуба, за да се спасят. Удрят се и се блъскат един друг в паниката си. Виждам една погазена жена. Аз също се опитвам да стигна до спасителните лодки, но тълпата е твърде силна, а аз съм стар; в мен назрява паника, докато ме избутват, ръгат, удрят, нараняват, а през цялото това време звярът реве над главите ни, нападайки „Титаник“ с нокти и опашка, разкъсвайки го бавно.

– Към лодките!

И всички се втурват, докато, не е за вярване, оркестърът на кораба все така свири, или поне докато звярът, вероятно раздразнен от шума, не ги удря със щипките си, а музиката спира отведнъж с издрънчаването на няколко паникьосани ноти. Корабът се наклонява на една страна: потъваме. Чувам как лодките се пускат във водата, чувам изстрели, с които офицерите се опитват да контролират обезумелите пътници.

– Първо децата и жените!

Нещо в мен се пречупва. Нещо, което няма име, няма етикет, който лесно може да му се лепне, като на бутилка с проба, или чаша с отвара. Мога да избягам, да се освободя, и въпреки това…

– Лекар! – чувам вик. – Имаме нужда от лекар! Моля ви, помогнете!

Една жена лежи на палубата, в ръцете си държи ранено дете. На лицето й е изписана паника. На палубата има кръв.

Все още здраво стискам медицинската си чанта. Отварям я. Всички необходими неща са в нея. Бих могъл да им помогна…

Бъркам в чантата и намирам бутилката.

Отварата. Делото на живота ми.

Мисля, че мога да помогна на детето. Или да освободя Мистър Хайд.

Взирам се в бутилката в ръцете ми. Да изгълтам съдържанието й, би ме освободило, би ме превърнало в Хайд, би ми позволило да си извоювам пътя до спасителните лодки, да избягам, да живея.

Осъзнавам, че съм изживял половината си живот като чудовище и че това в крайна сметка е довело до окончателното ми съсипване, до позора ми и най-накрая – до моето изгнание.

Поглеждам нагоре към титаничното създание, извисяващо се над кораба. Мисля, че е изплашено. Да, чудовище е: но в него има и красота. Радвам се, че живях достатъчно дълго, за да зърна такова като него.

В продължение на един дълъг момент го оставам загледан, след което поглеждам към бутилката в ръцете си.

– Моля ви! Помогнете му!

Осъзнавам, че мога да живея като чудовище или да умра като човек.

Отдръпвам ръка колкото мога назад, дори още по-назад, в едно плавно движение, и запращам бутилката колкото се може по-бързо и по-надалеч в бушуващото море.

Превод от английски: Милена Тодорова

Посетете Трубадурите във Facebook!

1 yokai (япон.) – дух, призрак, фантом – Бел. пр.

2 kaiju (япон.) – буквално: странно създание; чудовище – Бел. пр.

3 lusus naturae (лат.) – изчадие на природата – Бел. пр.

4 Enhydris chineses (лат.) – китайска водна змия – Бел. пр.

Разказът „Титаник!“ от Лави Тидхар
(Titanic! © Lavie Tidhar),
в превод от английски от Милена Тодорова,
се публикува за пръв път на български език в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на автора.

Снимка на Лави ТидхарЛави Тидхар (1976) е писател и редактор. Роден е в Израел, но за дълги периоди е живял в Обединеното кралство и Южна Африка, както и на остров в Тихия океан (Вануату) и в Лаос. Тидхар е автор на романите Osama и The Violent Century, а така също и на трилогията The Bookman Histories, на няколко новели и един сборник – HebrewPunk. Разказите му са включени в множество антологии. Редактор на антологиите The Apex Book of World SF и A Dick & Jane Primer for Adults. Носител на Световната награда за фентъзи, Наградата за британско фентъзи, Наградата на британската асоциация за научна фантастика и на още много други номинации. Прочетете интервю с Лави Тидхар, взето специално за „Сборище на трубадури. Посетете сайта на автора: www.lavietidhar.co.uk.