Библиотека Преводни разкази

Вариации с коза, от Джеф Вандърмиър (разказ)

Илюстрация към Вариации с коза, от Джеф Вандърмиър (разказ)

Редактор на рубриката „Преводен разказ“: Владимир Полеганов. Публикацията на превода е възможна благодарение на Преслава Кирова. Оригинално изображение за илюстрацията: Missing jaw V2, от Gwendal Uguen (CC: BY-NC-SA).

 

Вариации с коза

от Джеф Вандърмиър

Щеше да е горещо и влажно през септември в този град и тайните служби щяха да са влезли първи, преди него, за да сканират за враждебни съзнания, нищо че това беше просто едно средно училище в област, далече от военните действия, в която той бе спечелил изборите. Той щеше да излезе от третия черен, брониран автомобил, премигвайки и с объркано изражение, докато се окопити от внезапната слънчева светлина. Помощникът и личните му охранители, които бяха израснали, пазейки го, щяха да го обградят още на първата му крачка върху асфалта на локалното. Щяха да влязат в училището през предния вход, да се спрат под герба за снимки и няколко думи с директора, докато телевизионните камери записват всичко от безопасно разстояние.

Мислите му вече ще са се насочили отвъд това събитие, към следващото и към това как да постегне отпуснатата обществена подкрепа, резултат както на конфликта, така и от онова, което пресата определи като негова скорошна проява на „нерешителност“, за която той знаеше, че е по-скоро аналог на „болест“. Ще си мисли, ще се чуди за секретната пещера под Пентагона и бледото почти ларвоподобно лице на посветения в контейнера. Вече ще е започнал да мисли за машината.

Към края на фотосесията потта вече предизвиква сърбеж по челото му, гори кисело в устата му, но заради камерите трябва да се преструва, че не забелязва. В ума му не престава да се върти една нова дума, научена от чешки дипломат. Костница. Дума, която звучи свободно и извисено, но означава просто купчина черепи. Най-новите снимки от Канзас, Небраска и Айдахо, щатите, в които се водят битките, го подсещат за думата. Напоследък евангелиците избягват употребата на божии ракети за сметка на по-лични методи на отмъщение, като в същото време увличат федералните армии в неспирна партизанска война. Понякога се чувства все едно е президент на купчина черепи.

Усмивката на лицето му замръзва в риктус в момента, когато осъзнава, че нещо със слънцето не е наред; в центъра му има червена точка, която яде от жълтото и оставя оттенък зелено след себе си. Той знае, че е единственият, който я вижда; усеща и пулсиращата, нервна тревога по лицето на помощника си.

Почти изрича „костница“ на глас, но в същия момент, докато слънчевите петна си играят пред очите му, го повеждат в коридора към класната стая, където ще се срещне с учениците и ще им разкаже приказка. Минават покрай отворените врати на кафетерията: ред след ред хлътнали дървени маси, стъпили на ръждясали метални крака. Усеща как в него се надига пристъп на гняв. Защо това училище, при тази рушаща се инфраструктура? От силната миризма на развалени макарони със сирене и руло „Стефани“ му призлява.През цялото това време не спира да си говори общи приказки със следващия го антураж от учители – почти всички са въздебели жени на средна възраст с кръгове около очите и увиснала кожа на ръцете. Много от тях са чернокожи. Той се усмихва към блестящите им, приветливи лица и си спомня за наетите помощнички в имението от детството му. Преди да се захване с политика, някои от най-добрите му приятели бяха чернокожи.

За миг, докато свежда очи, изумен от техните зурли, клюнове и муцуни, усмивките им изчезват и той се оказва ограден от глутница животни.

Помощникът му започва да реди нещо през стиснати зъби и две секунди по-късно осъзнава, че помощникът му е казал „Не ги гледайте така втренчено“. Винаги е имало случаи, в които срещите с твърде много хора наведнъж са го карали да се чувства все едно се намира на някакво странно място, в което всички маниери, жестове и различни тонове на гласовете се губят в общо бръщолевене. Но едва в последно време чертите на човешките лицата се трансформират буквално в менажерия, ако се вгледа в тях достатъчно продължително.

* * *

Бяха го информирали за тайните стаи и възможността за машината още преди да му дадат последните сведения за окупираните от Китай Япония и Тайван. Едва три часа след встъпването му в длъжност като президент бронирана кола го бе откарала в Пентагона, далече от жена му и от началото на празненството по случая. Още с пристигането го вкараха в осветен в зелено асансьор, който се спуска толкова дълго, че той се зачуди дали нещо не се е развалило. Вътре бяха само той, помощникът му, командир от секретните служби, който не се представи, и дребен, изпит мъж, облякъл стар, сив костюм върху бяла риза без вратовръзка. Беше казал на вицепрезидента си да посрещне журналистите отвън, докато той отсъства, макар че вече бе сигурен, че старецът е с деменция.

Асансьорите отвориха врати и вътре нахлу хладен застоял въздух, сякаш издишан от планина, и той видя в мътната зеленикава светлина на лапмите по тавана редици прозрачни депривационни контейнери във формата на вана. Във всеки плуваше по един сънуващ посветен с набръчкана и обезцветена кожа от действието на химикалите, които ги поддържаха във форма и покой. Всяка обръсната глава беше прикрепена към жици и електроди, от всяка уста излизаше маркуч за дишане. За изпражненията имаше катетри. Застоялият въздух се усещаше все по-слабо с всяка една от тихите им крачки сред редиците и на негово място се натрапваше миризма като от терпентин, смесен с орлови нокти. Понякога ръцете на посветените трепваха рязко като лапите на котки, които ловуват насън.

Вниманието му улови някакъв тежък, повтарящ се звук, който сякаш идваше отвсякъде. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае, че това бяха посветените, които се движеха бавно в контейнерите си и караха водата да се плиска на хиляди места. Стаята, изглежда, продължаваше до безкрая, стигаше чак до далечния хоризонт, който в края си тъмнееше от нещо, напомнящо за кръв.

Чувството на отвращение, на погнуса, което изпитваше, се засили, когато дребният мъж избърза пред тях, поведе ги към контролен център на около деветдесет метра навътре и вляво, който беше направен от блестящо синьо стъкло, беше висок един етаж и стърчеше над контейнерите като някакъв адски кран. Атмосферата беше смесица от морга, катедрала и стая за мъчения. Усети в себе си порив, ако изобщо заговори, да шепне.

Докладите, които беше прочел по пътя до тук, му бяха казали всичко. В продължение на години посветените биваха преглеждани при раждане и в зависимост от тайните разпоредби, специфични за всяка отделна администрация, биваха или евтаназирани, или заточени в лагери отвъд океана. Тези, които успяваха да избягат от задържането до зряла възраст, нямаха никакви права, ако бъдеха хванати. Дори правата на нелегални имигранти. Основоположниците бяха съвсем ясни по тази точка от конституцията.

Винаги беше допускал, че елиминират или изпращат в лагери заловените възрастни. Радикалистите сигурно биха определили това като последния рефлекс на някаква пуританска бруталност от миналото, но повечето граждани намираха нахлуването в личното пространство, което представляваха посветените, за отвратително, или пък се притесняваха повече от това как сепаратистите евангелици бяха превърнали родината в страна на Източен и Западен бряг без нищо по средата.

Но сега вече знаеше къде предшественикът му бе държал телата. Просто все още не знаеше защо.

В контролния център му показаха образите, изровени от дълбините на REM-съня на посветените. Едни бяха монтажи, неразбираеми като експерименталните филми, които беше гледал в колежа, други представляваха отделни снимки на мъртви хора, трети показваха хълмисти поляни, отрупани с диви цветя. Екстаз, скръб, лудост, покой. В безкрайния сън на посветените имаше всичко, което човек можеше да си представи.

– Само десет души в света са запознати с всяка страна на този проект, и трима от тях са мъртви, господин президент – каза му командващият секретните операции.

Той виждаше как под тях обагреният в синьо дребен мъж снове между контейнерите и проверява какво отчитат.

– Експериментирахме, докато не открихме точната комбинация от вещества, с която да подсилим зрението им. Една формула, извлечена от южноамерикански гъби, се оказа най-ефективна. Изведнъж започнахме да получаваме по-ясни и разнообразни образи. И много по-различни от тези преди тях.

Не чувстваше нищо. Не изпитваше съчувствие към мъжете и жените, свили се в контейнерите си отдолу… преди десетина години граната на посветен бе убила баща му по време на кампания, поставяйки начало на неохотната му политическа кариера – и въпреки това не чувстваше нищо.

– Има ли опасни сред тях? – попита командващия секретните операции.

– Всички са опасни, господин президент. До един.

– Кога започна това?

– След секретна заповед от вашия предшественик, господин президент. Преди това или просто ги елиминирахме, или ги пращахме в трудовите лагери в Аляска.

– Защо го е направил?

Дори тогава, както щеше да осъзнае по-късно, в ума му се завихряше някаква странна музика, някакъв далечен звук, който се приближаваше.

– Направи го, господин президент, или поне каза, че го е направил, за да може да получава информация от сепаратистите във Вътрешността.

Разбираемо, макар и странно. Сепаратистите и фактът, че федералните армии бяха затънали в блатото на битките във Вътрешността, бяха основните причини партията на предшественика му вече да не контролира изпълнителната, съдебната и законодателната власт. А и никой не беше успя да внедри къртица в редиците на евангелиците.

Сцените продължаваха да се изливат от мониторите в скорострелен и нелеп ритъм.

– Какво правите с образите?

– Изпращаме ги на екип от експерти за тълкуване, господин президент. Като на експертите не се казва откъде идват образите.

– И какво толкова важно виждат посветените?

Командващият се смръщи на укорителния тон.

– Бъдещето, господин президент. Още е рано да сме сигурни, но вярваме, че виждат бъдещето.

– А с разузнаването? Много ли сте напреднали?

Командващият погледна към краката си.

– Не, все още не сме. Не знаем и защо е така. Образите са разбъркани. Някои може би са от нашето минало или от настоящето. Но успяхме да разберем едно нещо, и то е причината да ви доведем тук по спешност: нещо ще се случи по-късно тази година. През септември.

– Нещо?

Дребният мъж отдолу беше спрял да снове. Взираше се като хипнотизиран в един от контейнерите.

– Нещо катастрофално, господин президент. Всички канали. Всички посветени го показват ясно. Всеки посветен има различна версия за това, какво ще е нещото. И не знаем кога точно ще се случи, но ще е през септември.

Можеше да продължи с още хиляди въпроси, но в същия миг един от главните учени на военните влезе в контролната зала, за да им покаже схемите за машината. Машината, която бяха открили в съзнанието на един посветен.

Машината на времето.

* * *

Учителите му говорят за времето, а той се прави, че ги слуша, докато се опитва да не обръща внимание на флуоресцентното осветление, жълто като коричката, която хваща маслото, на убито бежовите стени, на залепените по стените избелели блокови листове от минали ученически проекти, клюмнали към протрития килим в избледняло зелено, самият той тънък като лист хартия под краката.

Никога не е разбирал идеята зад такива събития, макар причината за сегашното да му е ясна. Да докаже, че още е способен да изпълнява длъжността си. Да докаже, че страната, или поне част от нея, не страда от война и разделение. Да докаже, че го е грижа за децата, независимо от това, че училището, в което е сега, е пред разпад. Защо този клас, защо днес – това не му е съвсем ясно, когато има такова изобилие от световни кризи. Китайският империализъм, Сибирското сепаратистко движение, Ирак, последната стена пред руското влияние в Близкия изток. Или пък вицепрезидент, за когото вече знае, че е или съвсем стар, или твърде луд да изпълнява друга длъжност освен тази на шут, както и кабинет, назначен от него под натиска на политическите дружки на семейството му, а също и една тайна пещера, която бе заразила всичките му мисли, цялото му съзнание.

Което само събужда спомени за баща му и ужасната тишина, насред която по време на среща в кметството в Атланта му бяха разказали как се е случило, докато той седеше, надрусан и с махмурлук, на пастелената кушетка в някакъв мръсен апартамент.

Всичко това го беше убедило, че пътят към успеха в нещото, наречено президентска длъжност, е само един: да забрави реалността на света за сметка на реалността, каквато и да е тя, от която се нуждае или иска, независимо колко егоистично е това.

Учителите отново започват да се превръщат в животни и той не може да направи нищо срещу това.

* * *

Машината на времето се бе появила като образ на мониторите им от посветен на име „Питър“ в контейнер 1023 и понеже така и не успяха да разберат какъв е контекстът – дали е оръжие? Камера? Нещо ново? – им се наложи да събудят Питър и да си поговорят с него.

Машина на времето, им каза той.

Машина на времето?

Машина на времето, която пътува във времето, бе уточнил.

А те му повярваха, или ако не това, то поне се надяваха да е прав. Че онова, което Питър бе видял, лишен от всичко освен от собствения си мозък като някаква дълбоководна риба, като нещо, което непрекъснато се обръща навътре и навътре, е било машина на времето.

И ако не я построят и после се окаже, че е можело да заработи и така да им помогне да предотвратят или променят нещото, на което му е писано да се случи през септември…

В онзи ден, три часа след като положи клетва, му се бе наложило да издаде заповед за конструирането на машина на времето, и то бързо.

„Нещо лошо ще се случи в края на лятото. Нещо лошо. По всички канали. Нещо ужасно.“

– Какво? – не престана да пита той, а отговорът винаги бе един и същ: Не знаем.

Само му повтаряха, че посветените явно не предават информацията буквално, ами чрез впечатления и видения от бъдещето, изцедени от сънищата им. Веществата, които бяха усъвършенствали, изглежда, променяха начина, по който посветените сънуваха, като хем подобряваха, хем разпръсваха фокуса по различен начин.

В края на краищата той бе решил да построи машината… и да издигне защита срещу почти всичко, което можеше да им хрумне или да отсеят от образите: атаки срещу все още съществуващия финансов квартал на Ню Йорк или срещу паметника на Кралицата майка в нюйоркското пристанище; случайни божии ракети, изстреляни от християнските джихадисти във Вътрешността, които все още се проваляха в опитите си да разчетат ядрените кодове в окупираните щати; и дори неизчезващата помийна яма, в която се бе превърнал Лос Анджелис след вирусите и бунтовете.

Но все още не бяха съвсем наясно.

* * *

Вече е усвоил говоренето с хора без предварително подготвена реч, усвоил е умението да изпраща мислите си някъде другаде, докато разговаря с поредица от маски иззад своята маска. Подготвените речи са нещо различно, защото там се очаква той да обитава пространството им, а той никога не е обитавал нищо напълно – нито една роля – в живота си.

Завиват зад един ъгъл и влизат в класната стая: трийсет деца седят на пластмасови единични чинове със сериозни изражения, а учителката стои пред отрупано с листове бюро, очукано като стар БТР.

Зад нея: плакатите, които бяха направили за него, или които някой беше направил така, че да изглеждат дело на децата, повечето от тях изобразяващи го с короната на главата. Но освен тях има и черна дъска, което намира за удивително. Такъв анахронизъм. А и винаги е мразел звука от тебешир върху черна дъска. Мрази и миризмата на лепило и на кисела пот от мръсните деца. Всичко е толкова мръсно и изхабено и странно близко до атмосферата в подземната пещера с миризмата, която идва от посветените, когато се мятат бавно в контейнерите си и крещят беззвучно образи на катастрофа и забрава.

Когато влиза в стаята, децата го поглеждат така, все едно виждат нещо далечно, нещо наполовина чудно и наполовина чудовищно.

Първо застава пред тях и им казва няколко думи, докато се опитва да игнорира прозореца в края на стаята, който иска да му покаже гледка, чието място не е там. Казва им нещата, които е говорил пред деца години наред по време на кампании, издигащи го до все по-високи позиции.

Но той си е мислел за това в леглото през нощта, докато жена му до него чете, а осеяното й с лунички рамо се извисява като стена над него. Може да застане в класната стая и да не каже и дума, и те пак ще са запленени от него, все едно е талисман или златна статуя. Никой не му беше казал, че понякога не е нужно да си в позицията на президент; понякога тя е вътре в теб.

По време на коронацията се бе чудил дали ще се чувства различно. Бе се чудил как ще го приемат членовете на парламента, с оглед на равните резултати от популярния и законодателния вот. Но нищо не се беше случило. Членовете на парламента бяха изръкопляскали, някои по-продължително от другите, и той се бе заклел, без да пропуска да забележи отсъствието на непокорната шотландска делегация. Короната на Америките бе докоснала за момент главата му като „желязна целувка от устните на Бог“, както се бе изразил предшественикът му, преди да бъде върната под стъкления похлупак, и той бе станал отново светски президент, а не някакъв крал божество.

След това го бяха отвели в Пентагона, запратили на половин миля под земята, и той се бе почувствал като някой, който печели награда и в същия момент разбира, че тя е без стойност. Костница. Бе очаквал тайни шпионски програми, тайни оръжия, специални сили. Но не и лицата в контейнерите, или пък машината.

* * *

Преди да построят машината, той бе настоял да се срещне с „Питър“ в стая за разпити близо до контейнерите. Държеше много на това – за него бе важно да погледне в очите на мъжа, на когото почти бе решил да се довери.

– Сигурен ли си, че ще проработи? – попита Питър, въпреки че въпросът му се стори ирелевантен, абсурден.

Каквото и да кажеше Питър, колкото и учените да твърдяха, че е невъзможно, както и да противоречеше това на познатата наука, той щеше да го направи. Любопитството бе твърде силно.

Очите на Питър блестяха от някаква треска. Лицето му беше в най-бледото бяло и от него смърдеше на химикали. Бяха го облекли в син гащеризон, за да скрият голотата му.

– Ще проработи. Извадих я от друго място. Беше истински поглед. Истинско виждане. Не знам как работи, но работи. Ще проработи, ще видите, и след това – той се обърна към черното еднопосочно огледало в другия край на стаята; ръцете му бяха вързани зад гърба – ще бъда свободен?

Имаше нещо в очите на Питър, който той отказваше да види. Някакво чувство, че мъжът не казва всичко, че нещо не е съвсем наред. По-късно така и не успя да си обясни защо не се бе доверил на инстинкта, на това усещане, и единственото оправдание, което намери, бяха силното любопитство и тежестта на усилията на предшественика му да стигне до тук.

– За какво точно е тази машина? Точно. Не само… пътуване във времето. Искам нещо по-конкретно.

Ученията, който беше с тях, се усмихна. Имаше сбръчкано, малко лице, твърда брадичка и беше облечен в същия син гащеризон като Питър, с черен колан на кръста, на който висеше кобур за още по-черен полуавтоматичен пистолет. Миришеше силно на гаден сладникав одеколон, все едно се бе напръскал, за да прикрие някакво вътрешно разложение.

– Господин президент – каза той, – Питър не е учен. А ние не можем да надникнем в ума му. Можем само да видим образите, които съзнанието му изпраща. Докато не я построим, няма да знаем как точно работи.

А после, когато вече бяха построили машината, го заведоха да я види и той не знаеше какво да мисли за нея. Не беше убеден, че и те знаят – бяха я наобиколили, облечени в защитните си костюми, като маймуни, които се опитват да разберат как действа двигател с вътрешно горене.

– Не гледайте право към нея – посъветва го ученият до него. – Тези, които го правят, усещат нещо като… загуба на ориентация.

За разлика от изучаващите я маймуни те двамата бяха зад дебело три фута взривоустойчивото стъкло, и въпреки това бяха застанали в края на наблюдателната стая, колкото е възможно по-далеч от артефакта.

Машината имаше квадратен корпус от парчета нееднороден сив метал, цепнатините между които бяха запълнени с нещо, което изглеждаше като разложено говеждо месо, а в центъра на тази конструкция – едно око от зелена светлина. В средата на окото – пронизваща червена точка. Машината бе с размерите на микровълнова печка.

Когато видя окото, потръпна, защото не можеше веднага да разбере дали е органично, или просто металическа леща. Ефектът от машината върху съзнанието му беше като от хиляда червея, бавно лазещи върху телевизор, който е включен, но не приема нито един канал.

Не можеше да спре да гледа, сякаш предупреждението на учения бе направило взирането невъзможно. Постепенно скалпът, ръцете, краката му настръхнаха.

– Как работи? – обърна се към учения.

– Все още не знаем.

– А посветеният знае ли?

– Не бих казал. Само ни предупреди да не гледаме право към нея.

– От бъдещето ли е?

– Това е най-логичното предположение.

Изобщо не му изглеждаше истинска. Изглеждаше или като от друга планета, или като нещо, създадено от психотично дете, преди да се отдаде на по-брутални занимания.

– Откъде другаде би могла да е?

Ученият не отговори и той усети как гневът измества страха му. Продължи да гледа право в окото, въпреки че му се гадеше.

– Какво знаете тогава?

– Че не би трябвало да функционира. Докато сглобявахме частите… мислехме… всички си мислехме как това прилича повече на магия, отколкото наука. Извинете ме, господин президент.

Хвърли на учения поглед, на който мъжът не посмя да отвърне. Наистина ли искаше да го обиди? Наистина ли намекваше, че усилията им са светотатни като второто зрение на посветените?

– А сега? Какво мислите сега?

– Будна е, жива. Но не разбираме как тя…

– Как тя какво?

– Диша, господин президент. Машините не би трябвало да дишат.

– А как пренася човек в бъдещето според вас?

Температурата в стаята, изглежда, се бе покачила. Той се потеше.

Окото на нещото, невъзможно и неземно, го пронизваше. Да не би да си променяше цвета?

– Смятаме, че не изпраща физически в бъдещето. Това е проблемът. Смятаме, че може би някак… създава локализиран феномен.

Той въздъхна:

– Просто кажи какво мислиш.

Пулсиращата червена точка. Трептящото зелено. Гледащо към него. Взиращо се в него.

– Според нас е възможно да не пренася физически, а само ментално.

В този момент той зърна отново бледото лице на посветения Питър и усети неразположение в стомаха, и въпреки цялата защитна стена между него и машината, се обърна към учения и каза:

– Изведете ме оттук.

Но вече беше късно.

Гаденето, трептенето, бе започнало на следващия ден и той не можеше да каже за него на никого, дори на жена си, защото рискуваше да загуби позицията си. Конституцията ясно казваше как да се постъпва с „вещици и магьосници“.

* * *

В този момент неговият помощник ще му подаде книгата. Ще са пресели дузина заглавия, преди да изберат точно нея. Единствената книга, в която липсват спорни теми; няма нищо значително, нищо, твърдеше екипът му, което все още свободните медии да използват, за да му навредят. В книгата се разказваше просто за една коза и нейните приключения. Беше написана от конституционалист – явен защитник на короната и експанзията.

Докато взима книгата, осъзнава с лека изненада, че вече е свикнал с миризмата на изпотените деца (той няма свои) и мръсотията в класната стая. (Костница. Звучеше като комбинация от „кос“ и „кадилница“) Учениците, които учат тук, възприемат всичко това различно от него, съзнанията им отдавна изрязват усещанията, които той все още изпитва. Бъркотията. Окаяното състояние на инфраструктурата. Ами ако се окаже, че не можеш да изрежеш всичко това? Ако се окаже, че залозите са много, много по-високи?

И така. После ще го сложат на един абсурдно малък стол, голям почти колкото ученическите, но това няма да му помогне да не се чувства по-малък, точно като в колежа – заобиколен от хора, които са и по-умни, и по-отдадени от него, и чувстващ се като позьор, на когото казват, че не се справя дори с това: пълен самозванец.

Но книгата в ръцете му е просто детска книга в края на краищата, а и поне климатиците вече са включени и децата искат от него да чете, като че ли не са слушали историята хиляди пъти досега, така че той захапва стръвта, хвърлена от погледите им – президентът на Северна Америка и Британиите ни разказва история, – и започва да чете.

Четенето му се нрави. Нищо, което направи с книгата, не може да му навреди. Нищо няма тежест. И при все това той трябва да удържа лицето на посветения отвъд гласа си, както и руския проблем, и китайския също, и пълния мащаб на военните операции във Вътрешността. (Наоколо има камери, все пак).

Септември 2001 година е и нещо ужасно е на път да се случи, но за момент той забравя този факт.

И това е моментът, в който неговият помощник прекъсва четенето му, приближава се с фалшива усмивка и сериозен поглед и му казва нещо на ухо.

Шепти в ухото му и звукът е като от жужене, а жуженето е нуминозно и навсякъде. Дъхът в ухото му е малко проклятие, адски сърбеж. В мозъка му заедно с думите нахлува кръв, а помощникът му се отдръпва. Президентът не може да се движи, вижда светлини там, където са невъзможни. Думите удрят ушите му все едно са камъни.

А той ги приема и приема, и знае какво значат; с цялото си тяло знае какво казват.

Помощникът му произнася с глас, обагрен с облекчение:

– Господин президент, нашите учени са намерили решение. Не е пътуване във времето, нито поглед в бъдещето. Става дума за алтернативни вселени. Посветените са гледали към алтернативни вселени. Каквото се случва там през септември, може да не се случи тук. Затова им беше толкова трудно със събирането на информация. Машината не е машина на времето.

Само дето в момента, в който помощникът му отваря устата си, думите се превръщат в спусък, в катализатор, и за него вече е твърде късно. Една врата се отваря по-широко от всякога. Машината вече го е заразила.

Има вариации. Цяла редица от такива, избухващи в ума му, целящи унищожението му. А из него плъзва някаква странна, тъжна песен и той не е способен да спре и нея.

* * *

>>> Той седи на стола, облечен в черна униформа с медали. Тялото му е много по-стегнато, дрехите са тесни, за да подчертаят мускулите. Но лицето му е изкривено около сълзящата дупка в зелено и черно от разяждащ плътта локализиран вирус. Не носи превръзка на окото, защото иска хората му да видят как бори болестта. Лявата му ръка е направена от метал. Езикът му не е неговият, колонизиран е също като народа му, тръгнал на война срещу биоексперименти, излезли от контрол, и бунтовниците, които са на тяхна страна, които искат да унищожат всичко човешко, които са загубили всичко човешко в себе си.

Помощникът му се приближава и прошепва, че бунтовниците са детонирали взривна био-маса в Ню Йорк, който в този момент е бълбукаща каша от плесен и мутации: почти светкавичната трансформация на цял един метрополис в нещо живо, но чуждо; степента на промяна вече е достигнала съвсем озадачаващи и скоростни измерения: винаги е било така в този свят, където забавянето в ерата на индустриализацията е било само за кратко.

– В Ню Йорк няма вече хора – казва помощникът му. – Какви са нарежданията ви?

Не е очаквал да се случи толкова скоро и са му нужни седем минути, за да се възстанови от новината за смъртта на милиони. Седем минути, за да се обърне към помощника си и да каже:

– Подгответе ядрен удар.

* * *

>>> …и помощникът му се приближава и прошепва в ухото му:

– Време е да тръгваме. Изместили са напред още една среща. Да приключваме.В дневния ред са здравните, покрай социалните, осигуровки. Тази година или ще свърши нещо по тези въпроси и околната среда, или ще падне в битката…

* * *

>>> Той седи на стола и чете от книгата, лицето му е изпито, очите му гледат трескаво, заобиколен е от военни. При тях има една камера – на военната ТВ, – а учениците са в камуфлаж. Токът идва и изгасва. Класната стая е опакована в армиран метал и бетон. Събитието е пропаганда, приготвена и пратена към онези, които все още гледат, там, където врагът не е успял да заглуши сателитите. Той води война срещу избягал, създаден от хората, бързо размножаващ се прототип на интелигентен вид, който прилича малко на шимпанзе, кръстосано с доберман. Разпръснатите остатъци от омразната подкласа на посветените са се обединили в каузата си с животните и разстройват комуникациите.

Помощникът шепне в ухото му, че Атланта е паднал и над шейсет хиляди войници и цивилни са избити в сериозни сражения из целия град. Няма сигурен въздушен коридор към столицата. Всъщност самата столица, изглежда, е под атака.

– Как да постъпим?

Той се връща към четенето. Каквото и да направи в следващите седем минути, няма да промени изхода. Знае какво трябва да направят, но е твърде изтощен, за да го мисли сега. Ще трябва да поемат към Вътрешността и да се помирят с Екстатиците и техните божии ракети. Или това, или да направят цели пространства от Северна Америка необитаеми с ядрени удари, а той все още не е чак толкова отчаян.

Започва да си казва десетте божи заповеди на Екстатиците на ум, една по една, все едно премества мънистата на броеница.

* * *

>>> В средата на едно изречение е, когато помощникът се приближава бързо и започва да шепне в ухото му… точно в момента, в който божията ракета ги удря и пламъците плъзват около и през него. Няма време даже да изкрещи, и вече е нищо, нито дори купчина пепел.

* * *

>>> Той седи на стола, облечен е в костюм и бяла риза, осеяна с петна от пот, и е уморен. Гласът му звучи слабо и дрезгаво, докато чете. Пет поредни дни и нощи на преговори с воюващите фракции на Новата южна конфедерация, започнали след един месец на геноцид между черни и бели от Арканзас до Джорджия: твърде малко ресурси, твърде много природни бедствия, никакви работни места, пълен крах на системата, макар че Лос Анджелис все още се преструва, че светът не върви към края си, въпреки падащите от небето самолети. Само че и той е в класната стая по същата причина: преструването. Преструва се, че съседи не са се обърнали срещу съседи, тридесет дни поред, точно като в Руанда, само че с пушки вместо мачете. Тийнейджъри, които прострелват хора в корема и се смеят. Поощряващи ги екстремисти по радиото. Близо милион жертви.

Помощникът му се приближава и шепне в ухото му:

– Примирието е свършило. Отново се избиват. И не само на юг. На север също, по политическа линия.

Той седи там, защото вече няма отговори. Мисли си: В едно друго време, на едно друго място, бих се справил чудесно като президент.

* * *

>>> Той е седнал на малък стол в класната стая, облечен е в удобни дрехи и чете историята за козата. Тук няма божии ракети, вируси или нашествия. Китайците и руснаците са на крачка от това да се превърнат в заплаха, но още не са я направили. Посветените не виждат в бъдещето, или поне никой не им вярва, и живеят свободни. Лос Анджелис е процъфтяваща машина за пари, а не скелет на град.

Не, истинската опасност тук освен от замърсяването на околната среда идва от това, че той е психично болен, но изглежда, никой от обкръжението му не знае. Главата му е пълна с червеи, несигурност и чиста, оголена нужда. Той е начело на страна, наречена „Съединени щати“, стъпила между Първия и Третия свят. Ресурсите привършват, инфраструктурата се срива, политическата система е задвижвана от алчност и корупция.

Когато помощникът му се приближава и прошепва, че терористи са забили два самолета в сгради в Ню Йорк Сити, зад очите му се лее кръв, цари оглушителна тишина, а картината се сменя рязко от скачащи от горящи сгради хора на картини от безкрайна война в Близкия изток, осеяни с тела, разкъсани от бомби и куршуми. Бъдещето се усуква в тайни съдебни дела, мъчения, изнасилвания и стотици и хиляди мъртви или прогонени от домовете си цивилни, в банкрутирала и беззащитна държава във военно положение, управлявана от генерали.

Той седи там в продължение на седем минути, защото наистина няма идея как да постъпи.

* * *

…а неговата съдба е да живее в реалност, в която кулите не са взривени през септември и ислямските фундаменталисти са най-малкият му проблем.

Има само едно настояще, само едно бъдеще сега и той е обратно в него, обратно на кормилото. Минали са седем минути и в главата му има гробище. Седем минути, а той бавно осъзнава, че за това време е прочел историята за козата два пъти, след което е стоял мълчаливо в продължение на трийсет секунди.

Сега се усмихва и казва няколко окуражителни думи, а помощникът му решава да се приближи и да го спаси от бездната от прозявки срещу него. Сега той живее на място, на което тези деца никога няма да го намерят, където в ума му е вечен кървав потоп, а небето е почерняло от самолети и хеликоптери и пътищата са осеяни с парчета от войници.

В този момент той ще стане от стола си и помощникът му ще започне да ръкопляска, подканвайки учениците да направят същото, и те ще го послушат, озадачени от мъжа, за когото репортерите щяха да кажат по-късно, че е изглеждал „някак отнесен, все едно другаде“.

Безкрайна редица от президенти става от стола с него, а тежестта й почти го смазва. Вижда ясно всеки един в главата си. Вижда какво правят и на кого ще го причинят.

Сбогуването е като урок по ходене на фона на кошмар. Докато го отвеждат по коридора, си мисли, че ще трябва да се научи да живее с това, точно като и съвсем не като човек, който трябва да се научи да живее без крайници – крайници фантоми, които нямат място по тялото, които не могат да бъдат контролирани, но са винаги там и това е нещо, което той няма да може да обясни на никого. Той ще е вечно, абсолютно сам и сред цяла тълпа. Стената между него и съпругата му ще стане още по-непоносима.

Сеща се за бледото, сбръчкано, копнеещо лице на Питър и започва да обмисля заповед да пуснат мъжа, да го качат на самолет към място вън от влиянието на страната му. Мисли си и да унищожи машината и да сложи край на проекта с посветените.

Накрая отново излиза в окаяната, величествена светлина на истинския, обикновения ден заедно с всичките си отражения и сенки. А те го имитират. Непрекъснато.

 

Превод от английски: Владимир Полеганов, 2014

 

Снимка на Джеф Вандърмиър Джеф Вандърмиър е американски писател, редактор, преподавател и издател. Носител на Британската награда на асоциациата за научна фантастика, Световна награда за фентъзи, финалист при наградите „Хюго“. Авторът е популярен с приноса си към течението ню уиърд. Автор на трилогията „Съдърн Рийч“ (The Southern Reach Trilogy). Преводът на разказа The Goat Variations („Вариации с коза“) се публикува за пръв път на български в сп. „Сборище на трубадури“. Посетете сайта на автора: jeffvandermeer.com.