Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Албин Заков
Забравени от Б.О.Г.
разказ
Диспечерът намръщено препрати сигнала към местния наблюдател. Нямаше да му хареса.
Крива работа, тяхната – съсипваше ги, провал подир провал. Но докато – било и веднъж на сто години – смогваха да доведат някого, службата оставаше. Иначе какъв смисъл от Б.О.Г.?
* * *
Стюардесите бяха изнервени, изплашени и лекичко паникьосани. Уж обучени за всякакви ситуации, но да ти умира човек в ръцете не е дреболия. На никоя не се беше случвало преди.
Информираха капитана, дадоха на нещастника болкоуспокояващо, настаниха го удобно, закачиха му кислородна маска. Потърсиха лекар на борда – нямаше. Едно момиче седна до човечеца, обвило пръсти около китката му. В кабината пилотите търсеха най-близкото летище за аварийно кацане.
* * *
„… да си измия зъбите“, помисли си Васко. Посегна към най-малко измачканата тениска от купа на пода. Не беше учил – ясно, ама поне да не усмъртява професорката с дъх…
Чувстваше се странно отскоклив, сякаш свалил двайсетина кила през нощта. „Още малко смъкни, да те отвява вятърът, хърбел.“ Представи си как подскача и отлита през прозореца в синьото небе, изпод носа на Трендафилова, точно преди да го скъса.
В синьото небе… В небето… В…
Васил изпъшка, спъна се в колекцията бирени кенчета и се опря на стената, замаян. Тежестта на двайсетте допълнителни килограма се завърна заедно с товара на последните четирийсет години, и споменът: Трендафилова беше починала, малко след като го скъса на изпита все пак. И никоя от тениските така или иначе вече нямаше да му стане.
В небето… Не беше ли… в самолет?
– Получи инфаркт, Васе – рече кротък глас.
Васил се втренчи. Край шперплатовата „маса“, подпряна на тухли, седеше Цецо. Същият от едно време – на двайсетина-плюс, русоляв, закръглен, с постоянна леко смутена физиономия. Връстници бяха. Цветан щеше да е над шейсет сега, ако не…
Спомените се заизливаха.
… Вечерните беседи на по каса бира, заради които съседите им тропаха по стените и им викаха хаховци. Кой нормален млад човек води на висок глас дебати има ли Бог в три през нощта? С Цецо си бяха уцелили интересите и темперамента и бързо развиха навик всяка вечер да бистрят философията. Цецо беше силно религиозен, Васко – несигурен. Заедно бяха решили да зарежат физиката след две години лутане – да търсят истината другаде. Заедно записаха богословие…
… И последният разговор, вечерта преди Цецо да се гръмне.
– Умрях ли? – изтърси Васил.
– Умираш.
– Не трябва ли да виждам… тунел от светлина ли… такова…
– Васе, остави глупостите. – Цецо се изправи. – Помниш ли какво говорихме последно?
* * *
Беше зарязал и богословието – истината не намери, но си намери гадже със зелена карта и замина да разнася пици в Бостън. Цецо го понесе тежко.
Четири години по-късно бе скътал достатъчно да си дойде през отпуската. Видяха се в един евтин ресторант. На Цецо не му вървеше – не че на Васко много му бе провървяло. Вместо Америка да го засипе с благополучие, с жената работеха на минимална надница и деляха квартирата със семейство поляци.
Цветан беше… самотен, изгубил посока. Явно бе търсил нов събеседник за среднощни беседи, но страстта му към неудобни въпроси бе срещнала възмущение вместо любопитство. Беше завършил без ентусиазъм, мечтата му да стане практикуващ свещенослужител се бе прекършила. Изсъхнала.
Цецо не го обвиняваше, но Васил се чувстваше гузен.
– Не е ли логично?
Цецо звучеше изцеден от емоция, без едновремешния хъс.
– Пък и успокояващо някак си?
– Не. Ти наред ли си? Ужасяващо е.
– Не виждам защо. – Цецо се заигра с ресторантския нож. – Няма да идем в рая, но поне и в ада няма – ние вече сме в ада, Васе. Господ е отсял своите, а тука са осъдените.
– Просто си депресиран, Цецак.
Цветан само сви рамене.
Васил хвана обратния полет на следващата сутрин. Вечерта се обадиха да му съобщят.
* * *
– И прав ли се оказа? – попита Васил. – За ада на земята?
– Не съвсем – Цецо разпери ръце. – Има нещо като, ъм-м, фирма, как да ти обясня? Като, като кол център? Бюро „Опрощаване на грехове“ ООД. Виж…
Цецо почна да обяснява.
След няколко минути очите на Васил се бяха окръглили.
Господ не чувал молитви, твърдеше Цветан. Някакъв мистериозен отдел приемал „обажданията“, разпределял ги по район и приоритет, а после полевите служители на Б.О.Г. изпълнявали възможното и приемливото… Поне – така било преди векове.
Вече не – от службата останали само неколцина пръснати наблюдатели. Светът бил изоставен, свален от дневен ред. На въпроса дали има ад и рай Цецо заовърта.
– Поне кажи дали има Бог – настоя Васил.
– Има Б.О.Г.
– Цецак…
– Какво? – избухна Цветан. – Не е различно от когато бях жив. Няма внезапно просветление, Васе, няма отговори, няма мистично единство с вселенската истина. Оставаш си объркан, сляп. Навремето сигурно е било различно. Преди да си досъсипем света и да ни драснат чертата. Има… милиарди, квадрилиони светове, където Б.О.Г. работи. А ние – в черния списък. Задраскан свят. Забравен. И не, няма ад за нас, и рай няма. Живееш без смисъл, умираш и пак няма смисъл, няма спасение, нищо няма. Тукашният отдел работи по инерция, не знаем какво друго да правим. Но Господ се е отвърнал от нас, зарязал ни е. Даже не си прави труда да ни унищожава. За какво? Има други светове, с които да се занимава. Този е свършен, неспасяем, безнадеждно провален.
– И какво… става, като умреш?
– Ако приживе си се доближил до истината, получаваме сигнал, като ще мреш. Евентуално ти предлагаме работа. Но рядко някой приема. Повечето остават вкопчени в надеждичката за някакво спасение отвъд…
– А… иначе?
– Ами умираш. Разтваряш се във всемира, ставаш космична тор или каквото е там. Понякога някой от нас не издържа и също…
– Цецак, каква е вероятността да си дяволът и да ме подвеждаш да си пропилея шанса за спасение?
– На дявола няма да му е все едно, Васка.
* * *
Стюардесите предадоха пътника на медицинския екип. После имаше да попълват бумаги, но за момента проблемът вече не беше техен.
* * *
Васил издъхна час по-късно в болницата, без да дойде в съзнание.
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: