Конкурси Краят на света и след това (2017-2018)

След вечеря, от Десислава Сивилова (разказ)

След вечеря, от Десислава Сивилова (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Десислава Сивилова

След вечеря

разказ

 

– Божко, вечерята!

– Идвам бе, мамо, ей сега… Чакай, че съм малко зает.

* * *

Той впери поглед в макета на синьо-зеленото кълбо, въздъхна и поклати глава. Както и да го въртеше и сучеше, явно беше време да се сбогува и с този експеримент.

Всичките му творения го бяха разочаровали. Ей ги на динозаврите, сто и шейсет милиона години ги дундурка, а те какви мързеливци излязоха – не пожелаха да еволюират. Само търчаха насам-натам, плюскаха, множаха се и измираха. Една пещерна рисунка да бяха спретнали с отпечатъци от лапи, ама не. Да им се не знае!

И сега хората и те… Големи надежди им възлагаше, чак се разплака, като взе, че проходи оная ми ти маймуна на два крака. Подшушна ѝ това-онова, как да използва огъня, как да си майстори оръжия и сечива, сама да си отглежда храна… Голяма гордост беше, като почнаха да говорят, че и да създават ритуали, традиции, изкуство… То фрески ли не бяха, симфонии ли не бяха, че и физични закони формулираха, и химични елементи изолираха – а бе голяма радост, голяма гордост. Тъкмо беше започнал да се тупа по гърба, че ей на, тоя път е улучил прототипа, да вземе да го патентова и да го разсели и из другите светове… и стана тя, каквато стана.

Пустите му хора взеха, че се възгордяха от постигнатото, и почнаха да се вземат много насериозно. То хубаво, венец на творението, ама като ще се разпореждаш с всичко наоколо, вземи планирай малко, мислѝ, дето се вика, в перспектива. Няма, братче! Какви ли машинарии и чудесии не изобретиха, как ли не си улесниха животеца, ама грам не им дойде на акъла да поразсъждават за бъдещето. Пуста природа, докрай си останаха добичета – какво правят, какво струват, пак всеки гледа да се натъпче и да се наплоди, че и територията си да маркира. Това войни, това геноцид, това химично, биологично и какво ли не оръжие… косата да ти се изправи. Че и алчни, алчни, алчни! На нищо направиха клетата планета: недрата ѝ надупчиха като швейцарско сирене, езерата ѝ източиха, океаните ѝ наблъскаха с разнородни химикали, въздуха ѝ опушиха с отровни газове…

Първоначално им прощаваше издънките – хора са това, грешат. Прати им някое и друго знамение, подплати го и с малко научни прогнози, комай се стреснат и се опомнят – ама къде ти. Тук-таме някой пропищяваше, двама-трима надигаха вой, и толкоз. Всичко си продължаваше постарому, от зле към по-зле. Не, крайно време беше да ги разкара, докато още може нещо да се спаси.

* * *

– Божкооо! Айде де, за трети път те викам.

– Не чу ли бе, мамо, зает съм! После ще ям.

– Ама кожа и кости си станал, не може така. Ти какво, пак ли твориш, маме? От сутринта си се затворил в тая стая, взех вече да се притеснявам. Ела, любимата манджичка съм ти сготвила, хапни, пък после… Не се твори то на гладен стомах!

– Оф, добре де, идвам. Секундичка.

* * *

Бог въздъхна отново и щракна с пръсти. Един прелитащ напосоки из космоса астероид рязко промени траекторията си.

Така им се пада! Следващите вярно да взема да ги направя по мой образ и подобие, рече си Бог и се почеса с пипало по лявата брадичка. Ама след вечеря.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 3.9/5. From 16 votes.
Please wait...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.