Конкурси Краят на света и след това (2017-2018)

Силуетът на Битието, от Георги Малинов (разказ)

Силуетът на Битието, от Георги Малинов (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Георги Малинов

Силуетът на Битието

разказ

 

Вече е изтекло всичкото време и
нашият живот е само смътен спомен или отражение,
явно изкривено и непълно, на един необратим процес.
– Борхес

– Откъде знаеш къде е картината?

– Просто знам.

– Да, но откъде знаеш? Всичко е само слухове.

– Просто знам.

– Как така?

– Ами така. Има неща, които нямат обяснение. Картината е там. В някоя галерия.

– Аха – сви рамене питащият, дребен мъж на име Нисо. – Дано знанието ти да е вярно.

И притисна очи в бинокъла, мъчейки се да различи сградите на града, наметнати с шалове мъгла, спускаща се от Витоша, подобно изсипана от огромно корито пяна за бръснене.

– Знанието си е знание – отвърна мъжът до него, Доцента, загърнат с противорадиационна наметка, приличащ на древен номад чудещ се дали да прекоси ширналата се отпред неизвестна земя. – Понякога знанието няма обяснение, няма основа…

– Не мога да повярвам… – прекъсна го Нисо. – За някаква картина, неясно къде и незнайно как… Просто не мога да повярвам.

– Картината дава отговора – каза Доцентa. – Това е рисунка, която обяснява какво става, защо става и какво ще стане.

– Една картина – викна Нисо, – може ли една картина да ти обясни какво става? Не е книга, не е трактат, не е учебник, не е поема, дори песен не е. Картина.

– Да, картина – съгласи се Доцента – и обяснява всичко. Не ме питай пак откъде знам. Просто го знам.

Нисо нищо не каза, загледан в града пред него. Град, помъкнал със себе си хилядолетна история, а сега объркан в неясни процеси, безлюден, странен и страшен както цялата планета.

Слуховете се разпространяваха като радиацията – тихи, невидими, проникващи навсякъде.

Картината. Може ли една картина да даде обяснение за ставащото по света, за страховития апокалипсис, налегнал планетата и смайващите процеси, обгърнали я неясно как и защо и определено предвещаващи идващия неизбежен край на света?

Има една картина – мълвяха хората, скупчили се на глутници и създаващи нови общества и структури, но пазещи в себе си спомена за стария свят, култура и навици.

Една картина, която обяснява всичко – защо и как. Една картина, която, като я види човек, и му става ясно какво се случва със света, защо не може да се стъпи в този прекрасен град София, защо има радиация, свръхгравитация, пропадане в пространството, локални черни дупки, липса на светлина посред бял ден и всякакви други неяснотии, странности и убийствени събития, които вещаят само и единствено края на света и нищо друго.

– Аз ще позная картината – каза Доцента.

– Хах, и как ще я познаеш? Как ще разбереш, че е тя? Как изобщо ще я открием?

– Говори се, че е в малките галерии в пресечките на Графа. Ще я открием. Когато чух слуховете за картината, която обяснява всичко, веднага разбрах, че ще я позная. Може би наистина идва краят на света.

– Не разбирам – призна си Нисо, – как картина може да обясни какво става…

– Един от ересиарсите на Тльон твърди, че има книга, която е символ и обобщение на всички останали книги (някакъв библиотекар я прочел и станал богоравен). Защо тогава да няма картина, която да е обобщение на целия свят?

Нисо погледна Доцента с уважение. Всъщност идеята за картина, обясняваща всичко, не бе по-странна от събитията, които захлупиха планетата и погубиха хиляди градове и милиарди хора.

– Поне името ѝ знаем ли? – попита Нисо.

– Да, Силуетът на Битието.

* * *

Градът е лишен от живот – няма хора, няма животни, няма растения – дори хлебарки няма. Само сгради и улици – павирани, асфалтирани, сякаш да напомнят, че камъкът е по-траен от протоплазмата.

Доцента и Нисо обикалят пустите улици, избягват слънчевата светлина, промъкват се през странности – малки черни дупки, гравитационни сривове, места с ужасна радиация, места без квант светлина – и изследват художествените галерии, избуяли в последните години подобно колония непретенциозни дървесни гъби.

Ровят по струпаните в складовете картини, вглеждат се във висящите по стените рамки и… нищо. Силуетът на Битието го няма, не се показва, не се очертава.

– Не мога да го проумея, – мисли на глас Нисо, – как преди няколко месеца имахме електричество, интернет, коли, земя, въздух… И сега ги няма. Идва краят Доценте, идва-а-а…

Доцента нищо не казва, заровен в един куп от картини – и те като всичко друго в момента превърнали се в ненужни предмети.

* * *

И тогава я видя – или усети, което е същото – в един тъмен (какъв да е друг) коридор, затрупана от няколко други. Преди да я види, той вече знаеше, вече усещаше – Силуетът на Битието.

– Нисо – изкрещя Доцента, – намерих я.

Нисо се показа отнякъде, но не се приближи, обзет от, не страх, а някакви уважение и деликатност към момента (защото това не беше неговият момент, беше си на Доцента, който, подобно на всички учени, вярваше, че нещата винаги могат да се обяснят – дори ирационално и мистично).

* * *

Картината – мъж и жена танцуваха, танго или нещо друго. Застанали на ръба на някаква плоскост… На ръба на битието и тази плоскост, този дансинг беше наклонен. Това виждаше Доцента, това не видя Нисо. Под този ръб беше Бездната. Може би танцуваха за да се задържат, да останат заедно, да очертаят силуета на Битието?

Доцента гледаше танцуващите на ръба и нищо не разбираше, не усещаше, не….

Уплаши се, че не това е картината, че не това е рисунъкът и откровението.

Гледаше танцуващите, наклонения дансинг, ръба, невъобразимата бездна под тях и…

И тогава разбра, усети го, стовари се.

Усещането какво значи това, разбирането за нещата.

Доцента седна на пода, а картината се надвеси над него.

Боже всемогъщи – изстена, – така ли е? Наистина ли е така?

Картината отвори в него разбиране за миналото, усещане за настоящето и усет за бъдещето.

Краят на света не идваше, не предстоеше. Краят беше настъпил, беше се случил и те бяха само сянка от миналото, реликтово излъчване, тънката следа, която оставя водният паяк по водата. Те бяха ехото и инерцията на миналото, но още не го осъзнаваха и може би никога нямаше да го осъзнаят. Краят беше настъпил и силуетът на Битието бавно изчезваше. А картината, ах, картината…

Доцента легна по гръб, изпълнен с разбиране за ставащото, което не му попречи да се чувства самотен и тъжен.

Нисо, без да гледа картината, знаеше, че светът е странен, и това го правеше не толкова самотен.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 3.7/5. From 12 votes.
Please wait...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.