Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Петър Христов
Последният пазител
разказ
Рижият се появи още преди да беше съмнало, което ме наведе на още по-мрачни мисли. Явно беше започнал да усеща, че отслабвам с всеки ден, и е решил да пробва. Веднага станах, разбира се, и се промъкнах до полуотворената врата. Той стоеше на няколко метра, напълно неподвижен, с противните си жълти очи, впити в процепа, водещ към стаята.
Гледахме се известно време, след което проскубаните му приятели започнаха да се събират около него, той се разсея и след няколко минути тръгна нанякъде, повличайки и тях.
Забелязах нещо ново обаче: съратниците му вече не си играеха даже да чистят кръвта от муцуните си. А това придаваше още по-зловещ изглед на противната им сбирщина. Преди поне се чистеха, след като се промъкнеха в поредния дом, за да се наядат със стопанина – или останките – в зависимост от това дали и други като тях са се вмъквали в къщата.
Отново ме обзе унилост, сведох жално глава и забих поглед в пода. Заедно с треперещото вече от слабост тяло и отвратителната воня, изпълваща това малко помещение, атмосферата ставаше все по-непоносима. Погледнах отново към леглото, а там моят Човек вече повече от седмица лежи мъртъв на голямото двойно легло.
* * *
Повече от седмица… толкова много ли мина?
Сякаш десет дни, наистина са толкова… десет дни, откакто онези огромни сфери изпълниха небето. Всичко стана за по-малко от час. Всеобща паника, катастрофи и след това хората изведнъж масово започнаха да падат, да се хващат за главата или за гърлото, да се строполяват и да умират. Ей така, направо на улицата.
Беше отвратително.
Ние с моя Човек стояхме и гледахме от тук. Аз усещах накъде отиват нещата и започнах да лая, за да го предупредя. Исках да се погрижа за него, да го заведа на безопасно място, нищо, че нямах представа къде може да е то. А той продължаваше да ме гали и в един момент само каза:
– Спокойно, всичко ще мине…
Малко след това и той се хвана за главата, кръвта шурна от носа и устата му и се строполи на леглото. Знаех прекрасно какво се случваше, но въпреки това не избягах. Останах до последно с него и не го напуснах дори и след като животът напусна него.
* * *
Отсреща, от другата страна на улицата, живееше Ная, голдън на същите години като мен. Понеже беше лято, там врати не се затваряха, така че когато се случи Нещастието, тя можеше по всяко време да излезе и да се върне. Можеше да си намира храна доста повече от мен, например, а и много други неща. Започнаха да идват бездомни при нея. Докато при нас по друг начин се случиха нещата.
Спалнята на моя Човек беше на втория етаж на къщата и единственият ми път навън беше през открехнатата врата на стаята, която водеше към терасата. Това си имаше плюсове, но в крайна сметка се оказа капан за мен – ако скочех долу, вече нямаше да има как да се върна. И тогава от бандата на Рижия щяха да се качат безпрепятствено тук и да оглозгат Човека ми за нула време.
Тази нещастна пасмина!
А и вече не лаех от няколко дни. Усещах се все по-немощен. Имах идеи за това да се крия и да чакам някой от озверелите от глад изроди да се вмъкне и аз да му се нахвърля и да го изям. Само че те много бързо се изпариха. Сякаш ония усещаха, че съм там, че се крия.
Един път самият той вмъкна муцуната си вътре, но след минута душене и оглеждане се измъкна.
Усещат гадовете!
* * *
И ето – края на втората седмица. Едва се изправих тази сутрин, и тръпки пролазиха изнуреното ми тяло. И на двата прозореца на стаята се бяха наредили тия уроди! А на самата врата беше застанал Той. Спокоен, неиздаващ никакви звуци, като статуя.
Гледахме се известно време, след което аз сведох глава надолу. Сякаш сам му казвах, че може да влезе, че може да прави каквото си иска.
Другите се навираха около него, но не смееха да прекрачат прага, явно изчаквайки той да им даде знак или да пристъпи пръв.
След като няколко минути ги наблюдавах, се провлачих някъде настрани, зад вратата. Да, точно провлачих, защото почти нямах сила в задните си крака. При това проскубаните гадове се разбягаха, но само след миг отново се струпаха на вратата. Явно гладът им се беше засилил; или пък просто ставаха твърде дръзки, виждайки колко съм немощен.
Накрая той пристъпи с предните си лапи вътре, след което останалите сякаш по команда се втурнаха към леглото. Той тръгна бавно, спря се, погледна вдясно, където бях аз, само присви очи, след което също така бавно продължи към плячката си.
„Дали ще се получи?“ – питах се аз, внезапно осенен от онази идея. Досега нямах възможност… но сега?
А и нямах какво повече да губя. Ще действам!
Сякаш ще ме издържат задните крака.
Поемам въздух, напрягам се, успявам да се изправя… уродите веднага се втурват навън, аз обаче блъсвам вратата и тя се прихлопва!
Край!
Разбягват се наоколо, хаотично, а един от тях в хаоса минава на сантиметри от мен и макар да нямам сила в краката, челюстите ми са все още силни. Извъртам глава и го захапвам за крака, той се удря в стената, после го захапвам и за главата. Той драска, впива си ноктите в муцуната ми, но е твърде късно. Стискам здраво и главата му се пръсва с гнусно хрущене.
Кръв изпълва устата ми, докато оставям все още притрепващия труп на пода и започвам да го ям. Странна енергия ме е изпълнила, също както когато Човекът ме хранеше с онези сивите гранули. А и всяка следваща хапка месо ми дава нови и нови сили.
Останалите гледат с ужас как мършавият им другар изчезва, буквално пред очите им.
И Рижият! С разширени очи, изпълнен със страх…
* * *
„Ето това е един достоен завършек на нещата!“ – мисля си със задоволство, облизвайки се. Няма как да оставя моя Човек точно на тази пасмина!
А Рижият … него ще изям последен!
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: