Георги Янакиев

Вятърът и совата

разказ

Този град има много потайности. Приземни етажи, мазета и тавани, които не се достигат от входовете на големите булеварди, а в които, за да влезеш, трябва да минеш през някой безистен, да пресечеш скрит вътрешен двор или да се качиш по тъмно задно стълбище.  Места, които са наследени от възрастните дами с придворни корени от царско време и които обеднелите им стопанки са стегнали донякъде и дават под наем на студенти. От тях можеш да гледаш към булеварда, където тракат трамваите, или към площада, където кестените пожълтяват и, независимо на кой етаж си, никой няма да се сети да погледне обратно. Там живеят тези като мен.

Ние обикновено живеем сами, най-много по двойки. Имаме толкова пари, че да не ни личи, че ни трябват. Някои от нас са напълно обикновени, но повечето сме особени. Всички обичаме да се събираме в тесните си стаите и когато се видим, обикновено си говорим до зори. Така една вечер, когато есента беше дошла по-рано и студът стискаше пожълтелите кестени, в града влезе мой стар приятел. Изкачи каменните стълби, оградени от парапети от ковано желязо пред жилището ми, и попита хазяйката за мен. Тя го пусна и той скоро почука на вратата.

– Здравей, Валери – каза ми, а аз го приветствах в дома си.

Предложих да му направя топъл шоколад и той прие. Навън беше студено. Макар когато бяхме млади, да бяхме неразделни, не се бяхме виждали отдавна и се заехме да обсъждаме кой докъде е стигнал. Той попита дали може да остане в дома ми за седмица-две. Не виждах проблем; щеше да се намери място. В края на разговора, когато вече нямаше с какви други думи да запълним пространството между нас, го попитах защо всъщност е дошъл. Отдавна не ме беше виждал, а никога не беше идвал тук, в полите на планината. Той обичаше да живее край морето.

– Преследвам една сова – отговори той. – Видях я за пръв път в града край морето. Гоних я през кварталите, а тя бягаше по високия бряг. По едно време останахме само аз, тя и шумът на вълните. През цялото време ме дразнеше, като летеше току пред мен, но така, че да не мога да я стигна. Смееше ми се и ме пронизваше в сърцето с жълтите си очи. Накрая, една нощ на високите скали край морето, тя сама влезе в кръга на огъня ми и зае женската си форма. Тази нощ вятърът беше студен, но на нас ни беше топло. После отлетя, но аз вече бях усетил миризмата ѝ и тя ме подлудяваше. Подлудява ме и днес. Накрая я последвах и ме отведе тук, при теб. Някъде в този град има жена сова, която отново ще бъде моя.

Изслушах го, без да казвам дума. Когато свърши, му казах, че, наистина – тук има сови, и то не една. Казах му, че обикновено се събират на хълма, край старата водонапорна кула. Тогава му предложих да му помогна, но призовах да е търпелив. Той обеща. Разбирах инстинкта му на ловец. Аз самият го бях изпитвал много пъти. Совите могат да бъдат влудяващи.

Но не успяхме да споделим отново опиянението от гонитбата и удоволствието от триумфа на всяка внимателно планирана стъпка в лова на сови. Защото на другия ден моята собствена жена ми се обади и поиска да се срещнем. Покани ме в нейната стая, на първия етаж във вътрешния двор, в който живееше. Отидох през деня, като оставих приятеля ми сам да се скита из града. Някоя от възрастните жени наоколо беше започнала есенно почистване и целият двор беше пълен с правилно подредени бели чаршафи, излъчващи хладина и свежест. Отметнах няколко и видях на пейката пред стаята си да ме чака жена ми. Тогава още не ми беше съпруга, но скоро щеше да стане. Посрещна ме притеснена, по-късно разбрах, че се колебаела какъв ще бъде отговорът ми. Нервно стискаше тест за бременност и ми показа резултата. Не се поколебах какво да направя и я взех в стаята си. Заехме се заедно да градим уютен дом. Детето ни щеше да се роди след осем месеца, да израсне на моя таван и да гледа кестените и трамваите на площада. Както е прието сред нас, с жена ми обвързахме душите и телата си според всички известни ни ритуали и тя ми стана съпруга.

Получи се много добре, че приятелят ми беше дошъл в града точно тогава. Той предложи да се премести, за да ни остави двамата, но аз го уверих, че ще бъде достатъчно широко за трима ни, когато наемем и съседния таван, а и ще можем да си ходим на гости през покрива. Той с неохота кимна, но много се зарадва, когато го призовах за свидетел на вричането ми. Като поредната стъпка в лова ни поканихме и совите, но неговата жена не дойде. Вместо нея те изпратиха майка си, придружена от две по-млади жени, които приеха истинската си форма и стояха вдясно от мен и съпругата ми по време на ритуала. Приятелят ми беше започнал сложен танц с тях, а възрастната сова, изглежда, прие мен за патриарх на малката ни група. След вричането ме потърси и поиска да говори с мен.

– Внимавай – каза тя, – защото си пуснал неспокоен дух в дома си. Той иска да получи Варя, която е хванал, докато е прелитала над морето, но ние няма да го допуснем. Съветвам те да го изгониш. Той е лукав студен вятър, който носи суграшица и замръзнал дъжд. Ние не искаме да летим около него и ти не би трябвало да го допускаш нито до себе си, нито до новата си съпруга.

– Не виждам защо ме поучаваш – отговорих, раздразнен от нахалството в думите ѝ. – Бран знае какво прави и какъвто и вятър да носи, винаги има място за него в дома ми. През твърде много сме преминали заедно, за да имам проблем.

– Предупредих те – каза тя и отлетя заедно с двете си спътници.

Добре, значи танцът вече беше започнал. С Бран имахме много какво да говорим и какво да обсъдим. Събирахме се всяка вечер на чаша топъл шоколад и обсъждахме какво трябва да се направи. Да хванеш сова не е проста работа и изисква внимателно планиране, особено когато сестрите ѝ я крият в старата водонапорна кула и не пускат никого там. Беше почти като едно време, когато с него бяхме спътници и всички ритуали правехме заедно. Внимателна стъпка тук – последствието от нея ще си проличи след месец. Запалена свещ под нечий прозорец за мигновен резултат – после отиваме на събор, където ще има сови, но водим с нас освен съпругата ми и някоя друга котка. Всичко беше част от танц, който не ние бяхме измислили, но повтаряхме с удивителна точност. Чудил съм се и не зная – защо е толкова несправедливо? Защо е необходимо да танцуваш внимателно, пресметнал всички стъпки, ако искаш да успееш? Не може ли нещата да са по-прости? Танцът е ритуал. Някога, много отдавна, древни хора са открили по случайност или свише правилните стъпки и ти трябва да ги повториш, но ако стъпиш на грешно място – всичко се проваля и няма да получиш нищо. И всичко трябва да е сложно и да става с болка. Понякога си мисля, че създателят ни, когато ни е правил, страшно се е забавлявал. Не може да се постигне нищо хубаво без болка.

Когато започнахме вместо шоколад да греем вино и да го подправяме с карамфил и канела, а съпругата ми беше наедряла, планът вече беше напреднал. Приятелят ми беше успял да получи достъп до кулата, беше се вмъкнал на няколко совени сборища. Една вечер Варя пак беше дошла край огъня му. Но не беше същото като на скалите край морето. Тя беше нервна и разстроена. Беше избягала, за да дойде при него, майка ѝ щеше да я хока, може би дори да я накаже. Той предложи тя да избяга с него, но Бран наистина е студен вятър, който носи суграшица. Варя усети парчетата лед под крилата си и си тръгна разплакана. Бран ми сподели, че нито той се е чувствал така доволен от улова си този път, нито тя била доволна от посещението. Имало горчилка, примесена с щастието. Но все пак планът ни напредваше. Още малко и щяхме да успеем. Може би когато дните отново започнеха да растат, Бран щеше да успее да си тръгне заедно с Варя от полите на планината и да подири някъде и той своя дом.

Но не става така. Леденият вятър не може да има дом. Ледения вятър е необходим на света, за да го накара да чувства болка, за да може светът да има топлина. Никой не трябва да лети с него, защото измръзва. И майката на совите знаеше това, а аз го бях забравил. Една нощ с Бран и съпругата ми пиехме вино на моя таван. Кестените на площада бяха загубили всичките си листа, а луната гледаше от студеното чисто небе. Жена ми се държеше за корема, а аз внимателно слушах това, което Бран ми казваше:

– Има нещо сбъркано тук. Ето, виж – ти си се научил да правиш топъл шоколад и да грееш вино, когато шоколадът няма да е достатъчен. Имаш съпругата си и скоро ще получиш потомство. Но ако нямаш съпруга, ако спреш да пиеш шоколад и вино, какво ще остане от теб? Ще останеш гол и студеният вятър ще захапе и твоите меса. Не е справедливо. За да не ти е студено, трябва да се облечеш; не можеш да ходиш гол. Няма как да ходиш гол. А всичко, с което си се обградил, всичко, което си създал, е за да те пази от студа. Помниш ли едно време, когато ходехме голи? На онзи плаж, където тримата се видяхме за последен път в лятното слънце? Аз помня много добре; имаше стар, изоставен бункер, а от него течеше поток и през него човек можеше да види пречупената слънчева светлина. Малката вадичка се вливаше в синьото море и никой от нас дори и не можеше да си представи, че някога денят ще се скъси и ще стане студено. Защо не може пак да е като през лятото? Когато на морето Варя пристъпи в светлината на моя огън, стана лято. За миг, за кратко. И при нас имаше топлина. Сега Варя я няма и аз я гоня. Но на нея ѝ е студено без мен, а на мен ми е студено без нея. Защо? Неправилно е това.

– Така е – съгласих се с него. – Някога предците ни са направили нещо много грешно, за да ни накаже демиургът по този начин. Да няма щастие без болка и да няма топлина без дрехи.

– Но едно време имаше. Знаеш ли, Валери, аз мисля, че знам защо е така. Знаеш ли кое място хапе месата на грешниците, без да им дава покой? Адът. Валери, аз мисля, че ние не сме живи. Ние сме умрели много отдавна и сега живеем така, защото някой ни е осъдил да го правим за предишни грехове. Невъзможно е това да е положението на човек, котка или сова, на кое да е създание, което не е направило някаква грешка.

Тогава си мислех, че това са празни приказки, че Бран е ядосан на майката на Варя, защото не ѝ дава да бъде с него, и вече бях забравил предупреждението на совите. Не сметнах, че е толкова важно.

Мина още месец и наближи времето, когато дните започват да растат. Тази нощ винаги е повод за вълнение сред всички общества – и човешкото, и нашето. А и тази зима се оказа мека, след бурната есен. Нямаше силен вятър, а снегът беше малко. Затова хората бяха щастливи, виждах веселите им лица по улиците, виждах как се готвят за големия празник. Жена ми се чувстваше добре и детето ни в нея растеше. Готвехме се за ритуалите по случай прераждането на слънцето. Всичко вървеше прекрасно. Една нощ обаче всичко се промени.

Бранвен се появи в дома ми развълнуван и зачервен. Изтупа снега от рамената си и благодари за закрилата, която му бях оказал още през ранната есен. После извади изпод палтото си сова. Тя изтупа крила, прелетя през стаята и кацна до прозореца, където възвърна женската си форма. Беше стройна и висока, с черна коса и жълти очи. Изглеждаше тъжна. Бран ми каза, че това е Варя, че била избягала от кулата. Каза, че ще прекарат нощта с мен, а на другия ден ще отлетят заедно. Когато я видях, разстроена и със сълзи под жълтите си очи, се притесних, че може би не е трябвало да правим този ритуал. Че може би майка ѝ е била права и е трябвало да я оставим. Беше разкъсана, но беше последвала Бран. Всички стъпки бяха направени както трябва, това беше единственият възможен изход. Разреших им.

По-късно дойдоха совите. Започнаха да бият по прозореца с клюнове, някои заеха женската си форма и опитаха да влязат у нас по стълбите. Вероятно на хазяйката отдолу ѝ се е сторило много чудно какви са всички тези стройни жени с жълти очи, които ме търсят. Може би дори се е ужасила в един момент, може да е била на ръба да разбере що за нещо живее на тавана ѝ. Със съпругата ми обаче бяхме непреклонни. Не пуснахме никого и пазехме Бран и Варя вътре. Варя изглеждаше много разстроена, чуваше как сестрите и майка ѝ я викат отвън, но не отговаряше. Седеше на земята и плачеше. Бран я прегръщаше, но това не помогна. Тази нощ нямаше никаква топлина. Казах на съпругата ми да сгрее вино и да му сложи повече мед, докато аз изляза и се опитам да откупя Варя от майка ѝ. Мислех си, че когато се върна, ще мога да се стопля. Излязох навън и усетих вятър и суграшица. Не беше толкова силен, но неприятно влизаше под яката. Совите не искаха и да чуят за приказки. Нападнаха ме, започнаха да ме кълват и непрекъснато викаха „Дай ни Варя, дай ни Варя!“ Сред облак от пера и жълти очи, здраво накълван и изгубил много от козината си, успях да стигна до майка им. Тя повтори думите си от сватбата ми и ми каза, че няма да пусне Варя. Че ще направи всичко, но няма да разреши никоя от дъщерите ѝ да лети с ледения вятър и крилата ѝ да замръзват. Че Бран не е за Варя и че аз съм дявол, щом съм му помогнал да направи тази черна магия и да разкъса душата на Варя. Дадох си сметка, че може би е права. Дори опипах нервно рогата на истинската си форма, за да проверя дали не са пораснали. Варя наистина беше с разкъсана душа. Тялото ѝ си беше наред, но беше празно. Половината беше останала в ятото ѝ, а другата половина принадлежеше на Бран. Но такъв беше ритуалът. Обвиних майката на совите, казах им, че не са прави, че трябва да оставят Варя да последва Бран, защото ритуалът е бил завършен. Казах им, че на Варя винаги ще ѝ е студено без Бран. Че стените на кулата и крилата на ятото им няма да могат да я стоплят никога и че тя сама е пристъпила в кръга на огъня му. Но те не искаха. Крещяха ми, че съм чудовище. Повтаряха само „Махни се, дяволе, върни ни Варя!“ Тогава вятърът се засили и запръска лед. Совите започнаха да измръзват и да падат. Много възприеха женските си форми, защото крилата им изстиваха и не можеха да летят. Но другите се обединиха и заблъскаха още по-яростно по прозореца ми. Ятото се вдигна цяло и се удари в стъклото. Уплаших се, като чух как звънти. Удари се пак, и пак. Изтичах нагоре по стълбите, за да направя нещо, но когато влязох в стаята, заварих стъклото счупено и прозореца разбит. Много сови бяха налетели вътре и кълвяха всичко с клюновете си, дращеха навсякъде с нокти. Вятърът бушуваше с пълна сила и всичко беше замръзнало. Сняг беше навял по пода. Проправих си път сред птиците и перата, за да стигна до съпругата ми, без изобщо да ме интересува къде е Бран и къде е Варя. Греяното вино се беше разляло и беше боядисало роклята на жена ми в червено, а тя лежеше измръзнала на пода, накълвана и одрана, обгърнала с ръце корема си. Хванах студените ѝ пръсти и я целунах по сините устни. Топлите ми сълзи капеха по безчувствените ѝ бузи, а невиждащите ѝ очи бяха забили поглед в тавана. В стаята ми повече нямаше топлина. Студът беше дошъл да окълве и моите меса.

Георги Янакиев е роден в Кърджали, но израства в София. Следва право у нас и в Италия, а понастоящем вече е адвокат. С писане започва да се занимава покрай Библиотека Хипертекст. Един от досегашните му разкази, „Восък“, е отличен на Трето място от редовното жури в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2018.