Библиотека Бюлетин Личности

Интервю с Геновева Димова

Геновева Димова
Геновева Димова. (Снимка: Julie-Broadfoot)

 

Коя е Геновева Димова? Писателка на фентъзи и археолог. Родена е във Варна, а сега живее в Шотландия заедно със своя партньор и малка армия от растения в саксии!

Наскоро Геновева обяви своя дебют на английски език с предстоящата публикация на Foul Days (Tor Books, 2024) – фентъзи в свят, населен от чудовищата на българския фолклор с щипка вдъхновение от времената на Студената война под формата на магическа бариера, която напомня за Берлинската стена.

 

 

Foul Days попада в селекцията на програмата Author Mentor Match, което включва работа по ръкописа с публикуван автор… и пренаписването на две трети от написаното. Читателите на списанието несъмнено си спомнят първия роман на български на Геновева Димова, Приказка за магьосници, физици и дракон (MBG Books, 2013), така че веднага ѝ писахме с молба да отговори на няколко въпроса от нас за Вас. Интервюто за списание „Сборище на трубадури“ проведоха Владимир и Петър.

 

 

 

Интервю с Геновева Димова

 

Разкажи ни малко повече за Foul Days. Как се роди идеята и откъде започна всичко?

Foul Days, както името предполага, е вдъхновен от мръсните дни – периода от дванайсет дни между Рождество Христово и Йордановден, когато Новата година се е родила, но все още не е покръстена. Вярва се, че по това време всякакви демонични сили и същества, като караконджули, вампири и таласъми, са свободни да бродят по земята след залез слънце до пропяването на първите петли. За мен това беше идеалната рамка за роман, вдъхновен от българския фолклор – даде ми възможност да запозная читателя с най-различни митологични чудовища, пък и дванайсетте дни означават, че действието се развива бързо и напрежението е високо. А идеята се роди, след като прочетох няколко романа, вдъхновени от полския и руския фолклор, написани на английски, като „Изтръгнати от корен“ на Наоми Новик и „Мечокът и славеят“ на Катрин Арден. Знам, че фолклорното фентъзи има богата традиция в България, но преди не ми беше хрумвало, че би било толкова добре прието на Запад. Аз, естествено, обожавам славянския фолклор, но винаги съм си мислела, че това е, защото ми е близък. Оказва се, че за западните читатели той е интересен точно защото им е непознат.

 

Какво друго можеш да издадеш за The Witch’s Compendium of Monsters?

Главната героиня в The Witch’s Compendium of Monsters е Косара. Като вещица тя има голям опит в борбата с караконджули, бягането от кикимори и приготвянето на репелент за върколаци. Има само едно чудовище, от което се страхува – бившият ѝ. Той е Змеят, царят на чудовищата, и след като Косара го изоставя пред олтара, той я преследва. За да избяга от гнева му, единствената ѝ надежда е да продаде вещерските си сили, за да прекоси Стената около града си – магическа бариера, защитаваща външния свят от чудовищата вътре. Покрай тази ситуация се завърта сюжетът на първата част от дилогията, Foul Days. Не мога да разкрия много за продължението, без да разваля удоволствието от първата книга, но мога да ви кажа, че връзката между Косара и Змеят става още по-сложна, а чудовищата му – още по-страшни.

 

Защо дилогия?

Дилогията беше идея на редакторката ми, Сана Али-Вирани от Tor Books. Първоначално Foul Days имаше отворен край – като много други автори на фентъзи, намирам за трудно да събера цялото светостроене, развитие на героите и сюжет в рамките на само една книга. Когато обаче реших, че искам книгата да бъде издадена традиционно (а не самиздат), колеги с повече опит от мен ме посъветваха, че най-добрата стратегия е да имаш завършена история. Първо, защото това показва на заинтересованите агенти и издателства, че можеш да пишеш добри краища. Второ, защото това ти дава повече възможности – доста издателства предпочитат да подпишат договор за една книга и купуват втора само когато са сигурни, че първата се продава достатъчно добре. Така че втората чернова на Foul Days – тази, която агентката ми прочете и разпрати по издателства – беше самостоятелен роман. Сана обаче имаше друга идея – тя е фолклорист по образование и много хареса света на Foul Days. Искаше да ми даде възможност да го развия повече в рамките на два романа, а не само един. Освен това в стремежа си да дам на историята задоволителен край бях попретупала няколко странични сюжетни линии. Както ще видите, когато книгата е на пазара, главната ми героиня Косара е костелив орех. Развитието ѝ и краят, който бях замислила за нея, не звучаха съвсем правдоподобно, защото първата книга не ѝ даваше достатъчно време да се развие. В крайна сметка аз съм напълно съгласна със Сана, че дилогията е перфектният формат за The Witch’s Compendium of Monsters и съм ужасно доволна, че от Tor вярват достатъчно в мен, за да ми дадат възможност да разгърна историята в две книги.

 

Кои са темите, които те вълнуват най-силно като писател?

Една от темите, към които често се връщам, е тази, която е и в основата на „Вещерът“ на Сапковски – че най-страшните чудовища всъщност сме ние, хората. Историите ми са вдъхновени не само от българския фолклор, но и от миналото ни, от съвремието, както и от опита ми като имигрант във Великобритания. Много ме плаши напоследък тенденцията към крайнодесни идеологии в Европа и изобщо начинът, по който определени хора правят омразата си към други хора част от идентичността си. Вярвам, че една от най-важните задачи на художествената литература е да ни помогне да видим света през нечии други очи – по този начин тя ни учи на емпатия и толерантност.

 

Къде според теб е силата на славянския фолклор, когато става въпрос за писане на модерно фентъзи?

Най-голямата сила на фентъзито като жанр, ако ми простите клишето, е фактът, че ни позволява да обърнем криво огледало към собствената си действителност. Славянският фолклор, по подобен начин, е построен върху алегории – вярва се например, че змейовете символизират депресията. Така че фентъзито и славянският фолклор са чудесна комбинация. Пък и на мен като на доста други читатели ми беше писнало от тролове, орки, елфи и джуджета – доста по-лесно е да избягаш от дългата сянка на Толкин, ако вместо от скандинавския фолклор правиш заемки от българския. Щом става въпрос за писане на английски, очевидна сила на славянския фолклор е, че е сравнително непознат на Запад. Това ни дава достъп до този безкрайно богат свят на традиции, ритуали и вярвания, които за западните читатели са напълно нови.

 

Как се развиха нещата след „Приказка за магьосници, физици и дракон“?

Честно казано, „Приказка за магьосници, физици и дракон“ в момента ми се струва като древна история – въпреки че излезе през 2013-та, беше написана няколко години по-рано, когато бях на 17-18 години. Като резултат, романът е по тийнейджърски хаотичен, пълен с енергия и наивен. Радвам се, че видя бял свят, защото това ме мотивира да продължа да пиша, но в същото време осъзнах, че писането на книги става по-лесно, ако авторът има повече житейски опит. Така че след излизането на „Приказката“ прекарах доста години в учене – през по-голямата част на двайсетте си четох много и трупах опит. Прописах сериозно отново година или две преди да започне пандемията, което се оказа добра идея, защото без писане по време на локдауните сигурно щях да умра от скука.

 

Би ли пробвала да напишеш роман в някой друг жанр?

Голямата ми любов е спекулативната литература, така че най-вероятно не бих излязла извън границите ѝ, но е много вероятно да напиша хорър или научна фантастика някой ден. По-реалистичните жанрове не ме влекат особено – обичам да ги чета, но като писател харесвам свободата, която ти позволява фантастиката.

 

Да поговорим малко за процеса на писането. Дисциплиниран писател ли си? Как, кога и къде пишеш?

Сравнително дисциплинирана съм: пиша редовно, редактирам старателно, чета много. Работата ми върви най-добре през уикенда, когато мога да прекарам няколко часа заровена в измисления си свят без прекъсване. Ако изпитам „блокаж“ обаче, знам, че трябва да си дам почивка. Това е начинът, по който подсъзнанието ми казва, че нещо изисква повече мислене и ако се опитам да го напиша, без да си дам възможност да го премисля, историята може да излезе извън релси. Затова не вярвам, че е важно да се достигат определен брой думи всеки ден. Прекаленото напъване ражда слабо писане.

Пиша вкъщи. Много ми се иска да бях писател, който работи добре по библиотеки и кафенета, защото изглежда толкова романтично (пък и щеше да ми предостави повече материал за снимки в Инстаграм). Обаче уви, когато съм навън, се разсейвам твърде лесно.

 

Доколко важно за теб е предварителното планиране? Винаги ли знаеш каква форма ще приеме и как ще завърши нещото, което пишеш?

Написах Foul Days без каквото и да е предварително планиране, което го направи лесен за писане и много, много труден за редактиране. Научих си урока и вече си правя план – съвсем повърхностен, около страница. Основната му цел е да се уверя, че в историята присъстват всички важни „съставки“ и че имам в ума си някакъв край, към който да се стремя. Не обичам да планирам твърде много. Смятам, че прекаленото планиране те ограничава и може твърде лесно да доведе до история, в която сюжетът управлява героите, а не обратното.

 

Страшни ли са редакторите?

Не! Понякога чувам от други писатели, обикновено тези без много опит в писането, че не искат да бъдат редактирани, защото, видиш ли, редакторът щял да развали перфектното им отроче. Аз не се чувствам толкова сантиментално привързана към историите си. Осъзнавам, че не зная всичко и един добър редактор може да ме научи на много. Знам и че в крайна сметка и аз, и редакторът имаме една цел – да направим романа възможно най-добър.

Foul Days беше редактиран от трима души. И не говоря само за дребни, стилистични редакции – а за дълбоки, структурни промени. Първата редакция беше направена от писателката Ребека Шефър, с която се запознах благодарение на менторската програма Author Mentor Match, чиято цел е да свърже неопитни писатели с такива, които вече имат агент или са публикувани. Ребека ми изпрати десетстраничен файл с бележки, които преобърнаха романа с хастара навън. Тя съвсем правилно беше забелязала, че не следва никаква структура и започва като един вид история, а по средата се превръща в нещо съвсем друго. След като прочетох бележките ѝ, изтрих две трети от романа и ги написах наново, този път с доста по-добра идея каква всъщност искам да бъде историята. Втората редакция направих с агентката ми, Брена Инглиш-Лоб, която имаше няколко чудесни идеи как краят да стане по-силен. По третата редакция в момента работя със Сана от Tor. От трите тази редакция е най-лесна и бърза, което според мен показва, че съм си свършила работата по време на предишните две.

Нито една от трите редакции не направи каквито и да е компромиси с нещо, което за мен беше важно в историята. Никой не се е опитвал да промени романа само за да пасне по-добре на пазара или за да стане по-комерсиален. Всъщност това е най-важното нещо за мен, когато решавам дали искам да работя с някого като редактор – дали разбират какво е сърцето на историята и дали знаят как да го накарат да блесне.

 

Мислиш ли за пазара, докато пишеш?

И да, и не. Foul Days беше написан с едно око към пазара – както споменах, бях забелязала, че фентъзито, вдъхновено от непознати на Запад фолклор и митологии, се продава. Другото ми око (какво да ви кажа, явно съм малко разногледа) си беше твърдо в моята копанка. Случи се, че личните ми интереси и пазарът се движеха в една посока. Ако например бях видяла, че, да кажем, фентъзито, вдъхновено от американски уестърни, е популярно и бях седнала да го пиша, най-вероятно нямаше да напиша продаваема книга, защото не познавам американските уестърни и те не ме вдъхновяват. Има го и проблемът, че англоезичното книгоиздаване се движи безкрайно бавно и е невъзможно да предвидиш каква ще е модата в жанра три до пет години след написването на романа, когато той най-накрая ще бъде публикуван. Така че не бих посъветвала никого да следва пазара сляпо. В същото време, познаването му е важно. Ако искате да пишете съвременно фентъзи, трябва да четете съвременно фентъзи, за да видите как се развива жанрът. Понякога помагам на по-неопитни колеги, които тепърва си търсят агент, и винаги е очевидно, когато някой чете фентъзи само от 80-те и 90-те например. Или не чете фентъзи изобщо. Модерното фентъзи има определен стил и тропи, които могат да се асимилират единствено чрез осмоза, с много четене.

 

Помага или пречи възможността да пишеш свободно на два езика? На какъв език са изписани идеите в главата ти?

Определено помага, защото ми дава достъп до двойно по-голям запас от идиоми, фрази и идеи. Мисля, че познаването на два езика ме прави по-внимателна в подбирането на точната дума, но и по-приключенски настроена, щом стане въпрос за неща като структура на изреченията и параграфите. Когато пиша на английски, обикновено мисля на английски, а когато пиша на български – на български. От време на време някоя дума ми хрумва на другия език, така че често ми се налага да се допитвам до речници, но това не ми пречи, напротив – води до намирането на идеалната дума, за която иначе не бих се сетила.

 

Какви съвети би дала на всички, които искат не само да пишат фентъзи, но и да усъвършенстват светостроителните си умения?

Изкушаващо е, когато започнеш да градиш нов свят, да залитнеш към по-лъскавите му елементи като магичната система, нациите, които го обитават, или различните езици, които те говорят. Тези неща са важни, но трябва да работят за историята, която искате да разкажете. Дори във фентъзито светът трябва да служи на историята, а не обратното. Знам, че доста неопитни писатели са толкова заети да градят света си, че в крайна сметка не написват нищо. Така че съветът ми е – започнете по-надребно. Действието във Foul Days се развива в два града. Знам точно как работят тези два града – наясно съм с елементи от историята и културата им, които изобщо не присъстват в романа. Извън тях? Идея си нямам. За какво ми е да градя цял свят, когато мога да изградя един добре изпипан град?

Последвайте Геновева в Twitter: @gen_dimova и Instagram: @gen_dimova