* Интервюто се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“. Водещ на рубриката: Ана Хелс.

Признавам, това е интервюто, което съм взела, пък било и задочно, с най-голям трепет и фенско притеснение, защото за мен Адриан Лазаровски е ГОЛЯМ. И СТРАШЕН. Не ми ги хвалете разни там Кинг, Кунц и прочие. Досега в сравнително зряла възраст само той ми е докарвал парализиращ нощен страх и слухтене с часове в мрака. И няма сила, която да ме накара да ида до някое езеро в „Дружба“. Или да се повозя вечер сама в трамвай до крайна спирка. Щото имам буквално татуирани псевдоспомени от много човешките чудовища на Адриан. И ще ги помня още твърде дълго.

Ана:

Адриан Лазаровски – тъмният принц на хорър-литературата в България, идеалният преводач на Лъвкрафт и Удинг, създателят на ордите извънземни, завладели де–що има българи и българки на родния фантазиен хоризонт. Малко клиширано сигурно вече звучи, но как се справяте с имиджа си на един от малкото качествени последователи на Лъвкрафт на родна почва?

Адриан:

Чак пък! Благодаря за комплимента, макар че се определям по-скоро като човек, който обича работата си. А когато нещо се върши с любов, резултатите са налице. Лъвкрафт е един от любимите ми автори – помня как години наред кръстосвах книжните сергии (тогава почти нямаше книжарници, все пак говорим за 90-те) в търсене на негови книги на български, ала нямаше нищо друго освен блестящо преведения от Любомир Николов сборник „Дебнещият страх“. Някъде по това време бе започнало да излиза прекрасното списание на Агоп Мелконян „Върколак“, където се появяваха доста хорър разкази… Неусетно студентската ми глава роди една дръзка идея и през лятото на 1998 година, ако не се лъжа, преведох „Дагон“ на Х.Ф.Л. Агопът (светла му памет!) много хареса разказа и го публикува в списанието, смигвайки ми, че би желал периодично да му изпращам и други свои преводи. Така започна всичко. След няколко години събрах публикуваните във „Върколак“ и „Зона F“ Лъвкрафтови творби, преведох четири-пет нови и на книжния пазар се появи томчето „Шепнещият в тъмнината“.

Ана:

До каква степен се самоопределяте със своите преводи и разкази ? Като автор или преводач бихте искали да ви възприемат феновете (да, да, точно фенове като мен имам предвид:)?

Адриан:

Аз съм от хората, за които словото е нещо свято. Никога не приемам да работя върху книга, която не ме е заинтригувала по някакъв начин. Поради тази причина превеждам предимно любими свои автори като Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт, Дийн Кунц, Крис Удинг, Даниил Хармс, Валентин Постников… Двата ми най-любими жанра са хорърът и хуморът – както заради въздействието, което оказват върху читателя, така и заради предизвикателството – според мен страшното и смешното са най-трудните за пресъздаване на хартия. Поради тази причина и пиша в тези насоки. Радвам се, че немалка част от хората, които обичат въпросните световни автори, посягат и към моите собствени творби. Най-важното според мен е човек да не се повтаря. Когато превеждаш на български магьосници като Стивън Кинг и Хауърд Лъвкрафт, какъв смисъл има да предлагаш на хората свои авторски неща в същото русло? Литературата трябва да е пъстра и хората трябва да имат избор. Монотонността и еднообразието убиват изкуството. Ето защо написах романите „Завладей българите!“ и „Завладей българките“. Там почитателите на хорър-жанра могат да открият много неща за себе си, но в един по-завоалиран план, понеже основната ми цел с тези книги е да разсмивам, а не да плаша читателите.

Ана:

Колко труден жанр за превод е хорърът? Понякога, четейки някоя преводна книга, ми се струва, че бих се страхувала много по-качествено в оригинал, сякаш при преноса между езиците всемирният ужас е изтекъл някъде през пръстите я на преводача, я на редактора. Може ли да направиш добър превод, ако в същото време трепериш от страх пред думите? В този ред на мисли – как се превежда толкова добре безумния Лъкрафт – толкова красив език, толкова наситено въздействие, безукорно страшно и в оригинал, и във вашите неща?

Адриан:

Както вече споменах, хорърът и хуморът са едни от най-трудните за пресъздаване на хартия – а следователно и за превод. Ето защо и процентът боклуци (както в превод, така и в оригинал) в тези два жанра е най-висок. На този посредствен фон обаче още по-силно изпъкват истински качествените произведения, съчетали в себе си оригинална идея и качествена разработка. Според скромното ми мнение, без да се смятам за капацитет по въпроса, добрият преводач трябва да отговаря на няколко критерия – да познава добре творчеството на автора, да притежава необходимия професионализъм (тук влиза както езиковата компетентност, така и задължителната обща култура) и да обича работата си. Когато обичаш даден автор, възприемаш езиковите трудности и мъчнотии в текстовете му като стимулиращи предизвикателства. Специално в случая с Х.Ф.Л. – старая се да уловя духа и атмосферата на произведенията му и да ги пресъздам адекватно и въздействащо на български, понеже буквалният и сухарски превод при него е тотално невъзможен.

Ана:

Друг от любимите ми автори, станали точно такива именно заради вашите преводи, е Крис Удинг и неговите „Вещери“ – изключително красиво и драматично ужасяващо манга-хорър заглавие, което просто ме изпи емоционално само за няколко страници. Какъв е Удинг за превод и може ли да се нарече по-фентъзиен последовател на кръга на Лъвкрафтианците?

Адриан:

Да, аз много го харесвам и ценя като писател – толкова млад и изключително талантлив… Харесва ми и разнообразието в творчеството му, не се ограничава в един жанр или тема… Именно тази Лъвкрафтова атмосфера в книгите му ме спечели навремето и много се радвам, че съм превел четири негови романа на български език. В оригинала тези „вещери“ бяха „weavers“, но аз ги преведох като „чаросплетници“ поради многото значения, вложени от автора в наименованието, и се радвам, че българските читатели оцениха езиковите ми нововъведения.

Ана:

Кой автор ви се е искало да преведете на български, но засега не ви се е удавала подобна възможност – може би Кларк Аштън Смит или Лорд Дансени, или даже хорърите на Робърт Хауърд? Наистина ми се иска да видя ваш превод на класически еклектичен автор, чиито думи се нуждаят от наистина компетентна хорър–преводаческа ръка, за да изгреят толкова ужасяващи, колкото заслужават.

Адриан:

Всъщност съм превеждал Кларк Аштън Смит и Лорд Дансени, макар и само с отделни техни разкази… Основният ми вътрешен критерий да преведа някой автор е творчеството му да ме заинтригува. Нищо повече, нищо по-малко. А за да бъда заинтригуван, освен първокласна литература, този автор трябва да ми предложи и първокачествена храна за ума. Както и ловко прокарани паралели със света около нас. Неслучайно Стивън Кинг се радва на такава огромна популярност – защото успява да съчетае по зашеметяващ начин безпощаден реализъм и необуздана фикция. Именно там лежи според мен голямото изкуство – в магическата ничия земя между обективната действителност и авторовата фантазия… Не обичам искейпистките, преднамерено дистанцирани от нашата реалност произведения, както и жълтурско-документалните бездарни опити за художественост. Всичко е в баланса, в златната среда. Светът около нас се променя, хората също. Сегашните задачи пред литературата са много по-сложни отпреди – тя трябва да прелъсти и изкуши една обръгнала на всякакви забавления аудитория, като хем й поднесе една оригинална и увлекателна история, хем и я провокира да се замисли за някои неща. Като разказват измислени истории, добрите книги всъщност разкриват истината за самите нас. В тази връзка последното голямо литературно явление, с което се сблъсках като преводач, беше книгата на Макс Брукс „Z-та световна война“, издадена от „Изток-Запад“. С тази своя творба Брукс (който е син на кино-титана Мел Брукс) е успял да издигне хоръра до едно ново равнище, сериозно навлизайки в социално-политическата сфера. Книгата му е болезнено въздействаща и актуална. Същото бих казал и за „Под купола“ на Стивън Кинг – това е роман-предупреждение, в който проницателният и ерудиран читател ще открие уникални прозрения за реалния свят, в който живеем.

Ана:

Имате ли свой личен любим автор, който бихте превели просто за удоволствие? Има ли издателство, в което може да се отиде с готов превод и да се лобира за издаването на автори, които даден човек счита за наистина добри? Чувала съм, че преводачите до голяма степен се явяват и референти за издателите – има ли автори в България, издадени по ваша препоръка?

Адриан:

Точно това се случи навремето с Лъвкрафт, понеже именно аз убедих Издателска група „България“ да издаде сборниците „Зовът на Ктхулу“ и „Възкресителят“. Имаше и една друга антология с хорър-разкази на различни автори, съставена и преведена от мен – „Двойната сянка“, която „Яспис“ възприе и публикува в началото на новото хилядолетие… Когато сметна, че даден автор или книга заслужават да бъдат издадени у нас, аз я препоръчвам на издателите и вече от тях зависи дали идеята ще бъде реализирана, или не.

Ана:

Работили ли сте някога по превода на автор, който не сте харесвали и как трябва да се справи един професионален преводач с текст, който лично смята за не точно достоен за превод?

Адриан:

Не, защото винаги аз решавам дали да се захвана с даден автор, или не. Извоювал съм си привилегията да съм от малкото пишещи хора в тази страна, които сами си избират какво да пишат, за какво да пишат и какво да превеждат. Естествено, имало е и случаи, когато в дадена избрана от мен книга се наблюдават по-слаби моменти, но тук се намесва професионализмът на преводача (все пак не винаги имаш възможността да прочетеш цялата книга предварително.) За съжаление има колеги, които умишлено „пропускат“ по цели фрази, пасажи и дори параграфи в преводите си, но го правят по-скоро от некомпетентност и невъзможност да ги преведат адекватно, отколкото по „естетически“ причини.

Ана:

Вие имате един интересен опит от писане в съавторство, макар и безкрайно далеч от каквито и да било страшки – историята за Моливко и Сръчко в България. Няма ли да видим и други по-особени заглавия от вас? И въобще – Лазаровски и Моливко – как се стигна до тази комбинация, озадачила обичайните ви читатели, включително мен?

Адриан:

Няма нищо озадачаващо – литературните ми интереси се простират доста широко и обхващат цял океан от жанрове и тематични области, сред които немалка част се пада и на детската литература. А романът „Моливко и Сръчко в България“ се роди по следния начин. През лятото на 2006-а Валентин Постников беше за няколко дни във Варна и по щастливо стечение на обстоятелствата и аз бях там по същото време… Запознахме се – все пак аз съм човекът, превел всичките му книги на български, – поговорихме си, допаднахме си… и решихме да създадем заедно роман за приключенията на двамата герои в средновековна България. Още същата вечер Валентин обяви публично тази идея на писателска среща в Руското консулство във Варна (той бе дошъл тук с цяла делегация руски автори, от които единствено Постников бе издаван у нас). Процесът по написването на книгата се оказа доста забавен, непрекъснато си разменяхме мейли и съобщения, и след излизането романът доста бързо изчерпи тиража си. Естествено, това вероятно се дължи и на голямата рекламна кампания, която предприехме… Постников ме научи на много неща, едно от които са „представленията“ пред читателите (в Русия тази практика е доста разпространена). Лично аз започнах да я прилагам при представянията на хумористичния си трилър „Завладей българите!“, като я развих допълнително при презентациите на най-новата си книга – „Завладей българките“, изнасяйки нещо като моноспектакъл, който изключително забавлява хората. Мисля, че в сегашното „виртуализирано“ общуване подобни срещи са извънредно ползотворни както за читателите, така и за самите автори. Защото веднага виждаш реакцията на хората отсреща… Нищо не може да се сравни с това да ги накараш искрено да се разсмеят.

Ана:

Какво е мнението ви за българския пазар от позицията ви на автор – има ли добри читатели, или такива трябва да се възпитават? Има ли начин да се направи даден български автор (изключае злободневните смешници а ла Дилов и Сиромахов, за които в родината ни винаги ще има хляб и зрелища) по-известен от обичайните Букай, Коелю и Майър, или още не е написан истинският добър комерсиален роман на България? Къде точно един автор трябва да се спре на ръба между четивния комерсиализъм и личното искрено творчество? Или за личните неща останаха само блоговете?

Адриан:

И преди съм казвал, че повечето български автори се изживяват като непризнати гении. Те се смятат за върховни творци и обичат да гледат на читателя от висините на кулите си от слонова кост. Редовно се оплакват и мрънкат – пазарът бил такъв и онакъв, читателите били такива и онакива, издателите били такива и онакива… Работата на писателя е само една – да пише. Да работи над себе си и да пише така, че думите му да прелъстяват читателя, да флиртуват с него, да го грабват като неустоимо отлежало вино. Факт е, че повечето български писатели са ужасно нечетивни и скучни за широката публика. Те не знаят какво е фабула, а още по-малко пък – сюжет. Нямат представа как се пише стегнато и динамично, с усет за ритъма на фразата и пластичния диалог… Окей – публиката може да е апатична и незаинтересована, но това прави още по-интересна и креативна задачата на твореца. Лично за мен най-трудните книги, над които работя, ми доставят най-голямо удоволствие. Освен това българският писател е отвратително неконтактно и затворено в себе си същество – той крие ръкописите си под юргана и се гордее с това, че бил „некомерсиален“ и така нататък… Сигурно очаква издателят да влезе с взлом в дома му, за да се сдобие с безценните му словоблудства. Лично аз не съм срещал трудности с публикуването на своите творби – и едва ли ще е пресилено да кажа, че почти всичко, което съм написал към момента, вече е публикувано на хартия. Тайната ми е простичка – разработвам само хубавите си идеи, а лошите ги скастрям още в зародиш. Да не говорим, че Интернет предлага огромни възможности за комуникация с издатели, редактори, автори и прочие. Така например огласихме идеята за първата антология на българския хорър „До Ада и назад“, която издадохме през декември 2011-а заедно с Бранимир Събев и Благой Иванов. Свързахме се с талантливите автори на диаболични разкази, които познавахме, оповестихме проекта на ключови места и буквално бяхме заляти от разкази. След като върнахме онези, които не отговаряха на критериите ни, останаха 23 автори с над 30 разказа, които поместихме във впечатляващ том от 436 страници. Книгата се радва на голям успех, хората я харесват и най-вероятно ще превърнем еднократния си експеримент в периодично издание, защото видяхме, че е необходимо както на пишещите братя и сестри, така и на читателите. Какво по-хубаво от това? Така че, скъпи автори, пишете и работете над себе си – това е единственият път!

Ана:

Имате ли скорошни проекти, свързани с алтернативната ви България и а ла лъвкратианските ви симпатични изчадия – какво предстои да бъде покорявано? В интерес на истината останах малко разочарована от „Завладей българите“, просто защото очаквах повече да треперя, отколкото да хихикам, но това си е мой проблем – доколкото знам, книгите ви се четат активно и завладяват наред. А това си е наистина добра новина за всеки български автор. Планирате ли да ги издавате някъде в чужбина, или чуждите пазари са все още мираж дори и за добрите български автори като вас?

Адриан:

Естествено – сагата „Завладееш ли българите“, от която вече са публикувани първите два тома – „Завладей българите!“ (Издателска група „България“, 2009) и „Завладей българките“ („Софтпрес“, 2011) не само е най-значимият авторски проект, с който съм се захващал, но и най-оригиналният и самобитният. С тези книги аз буквално създадох нов поджанр, в който се съчетават елементите на хумористичната фантастика, остросюжетния трилър, политическата сатира и алтернативната история. И, освен всичко друго, дарявам много смях и усмивки на хората. Защото, каквото и да си говорим, хорърът в живота ни и бездруго е прекалено много и няма нужда да се надпреварваме с жестоката действителност, която ежедневно ни поднася конски дози кръв, страх и смърт. В момента имаме нужда от противоотрова на всичко това и тази противоотрова е бляскавият, оригинален, всепомитащ хумор. Или поне аз имам нужда от подобно четиво и понеже никой друг не ми го предлага (както в случая с Лъвкрафт навремето), реших да го напиша сам. Нали знаете – пиши това, което искаш да четеш! За щастие успехът на хумористичния трилър „Завладей българите!“ показа, че не само аз копнея за подобна книга – тиражът се изчерпи за отрицателно време и в момента книгата е налична само в електронната книжарница на M-tel, романът получи български и международни награди, а читателите ме засипаха с въпроси кога ще излезе следващата част и какво точно ще се случи в нея. Това предопредели и далеч по-високия старт на продължението му „Завладей българките“ – книгата е по-голяма с цели 100 страници, написана е с епичен размах (действието се разпростира върху множество сюжетни линии, изграждайки панорамна картина на абсурдното ни съвремие), корицата е безумно провокативна (напълно в унисон със съдържанието), издателството е едно от водещите в България с перфектна дистрибуция, а тиражът е умопомрачителен както за стандартите на българските автори, така и за редица международни светила. Към момента книгата се радва на радушен прием както от страна на читателите, така и от страна на критиката, а голяма част от „пророчествата“, описани в нея, вече се сбъднаха в реалността, което искрено ме забавлява… Така че определено ще има и трета част! Що се отнася до чуждестранния литературен пазар – сагата „Завладееш ли българите“ е писана специално за България; езиковите експерименти, каламбурите и всички стилистични игри са издигнати до ниво на висш пилотаж, което автоматично възправя непреодолима бариера пред евентуалния й превод. Така че за момента публикациите в чужбина изобщо не ме интересуват – твърдо вярвам, че камъкът си тежи на мястото и докато живея тук, смятам да пиша на родния си език за българските си читатели.

Ана:

Как виждате бъдещето на книгоиздаването в България? И какво бихте посъветвали издателите да променят в политиката си – може би да заложат на по-внимателен – или обратното, на по-експериментаторски – подход при избора на автори, да се концентрират върху по- масови маркетингови кампании, които да овладеят и нечетящите по принцип? Или например да работят повече с родните ни автори, а да не търсят истината зад гастролиращи продавачи на надежда за богатство и добър живот? Или нещо съвсем, съвсем друго…? :) Защо хората не четат според вас и какво може да промени това – закон, мода, фолк клипове, заснети в библиотеки?

Адриан:

Както казах и преди, за мен работата на писателя е да пише, а на издателя – да издава. Ето защо не бих искал да се меся в чуждата паница. Както писателите, така и издателите не бива да бъдат поставяни под общ знаменател. Сред тях има всякакви – както нагли селски тарикати и перачи на мръсни капитали, така и изключително коректни и интелигентни хора. Да, книгоиздаването е бизнес, но няма друг такъв бизнес като книгоиздаването. Защото книгата е както пазарен продукт, така и художествена ценност. И тези две неща не бива да се делят. Голяма част от нашите издатели са просто търговци – не ги интересува какво издават, стига то да се продава. После, сякаш за успокоение на съвестта си (доколкото я имат, ха-ха!), от време на време навличат меценатските одежди и се жалват как били дали шанс на Голямата литература, а хората не й обръщали никакво внимание. Тук стигаме до един ключов момент – понеже живеем в свободна страна (или поне така разправят), средният читател има пълното право да покаже среден пръст на Голямата литература и да си чете боклуци. Изборът си е негов. Издателят просто трябва да направи всичко възможно публикуваната от него книга да достигне до хората, те да разберат за нейната поява. А не да я размаха гордо пред шепа мухлясали интелектуалци и да я изсипе обратно в склада. Тук опираме и до неуслужливите медии, които по една или друга причина не желаят да представят книги, особено пък на български автори. Изключение правят дежурните „любимци“, всеки от които е известен с нещо съвсем отдалечено от литературата… и това си личи по страниците на „шедьоврите“ им. В трудни времена като тези обаче оцеляват най-добрите – естественият отбор си знае работата, – ето защо съм оптимист.

Това интервю с Адриан Лазаровски се публикува за пръв в „Сборище на трубадури“. Ана Хелс е добре познат книжен блогър и писателка. Посетете личния й сайт, „Фентъзийното място на Ана Хелс“, където ще намерите още много ревюта на книги и интересни подробности за нея!