Томас Пинчън: Inherent Vice

След Bleeding Edge на Томас Пинчън Inherent Vice (2009) е втората книга от този автор, която прочитам. Взех неправилното решение да я изслушам на аудиокнига. Беше фантастично добра продукция, прочетена с истински артистизъм от Рон Макларти. Но още на втория ден ми стана ясна една твърде груба грешка в плана – моментът, когато читателят заспива и книгата се чете сама още петнайсетина минути, преди приложението да се деактивира автоматично. В резултат на това всеки следващ път ми се налагаше да се връщам отново и отново назад в романа, докато открия приблизителното място, което си спомням със сигурност. Някъде до първата трета от книгата това започна да ми харесва. Имах чувството, че се отпечатва в най-тъмните ъгълчета на подсъзнанието ми, така че дори го възприех като начина на четене. Последва продължителен период на почивка. След като грижите, мъките и радостите около други мои занимания отминаха, отново се заех да чета Ineherent Vice – отначало, – този път с постоянни прехвърляния на таблет, електронен четец, аудиокнига, компютърен екран, с нови и нови връщания. Вече нямам представа колко време ми отне да я прочета, но беше дълго и в никакъв случай скучно.

Пинчън, освен че до голяма степен е уникален писател, пише така, както малцина умеят, биха посмели, имали желанието, видели смисъл лично за себе си. Читателят може да бъде сигурен, че крайният резултат е точно такъв, какъвто авторът е искал да бъде, без значение дали процесът е свързан с безкрайни редакции, или произтича естествено и уверено от талант и идея какво, по дяволите, възнамерява да каже. За увереността му съдя по факта, че от прегледа на останалите му книги, както и от преки впечатления след Bleeding Edge, е повече от ясно, че на езиково равнище книгата е написана овладяно, с нетипично къси изречения и донякъде праволинеен (за „отчасти ноар, отчасти психеделична лудория“) сюжет, който следва и работи със стандартните композиционни техники на почти всяка мейнстрийм/булевардна детективска (gumshoe, hardboiled) история някъде там из американския литературен топос. Разбира се, че Пинчън иска да звучи и изглежда по този начин, и естествено, че това негово решение не е взето, за да изкара някой лев и някой като Пол Томас Андерсън най-после да проумее написаното и Холивуд да се съгласи да го филмира. Ако все още не сте чели Inherent Vice (прочетете! първо! книгата!), ви очаква страхотна лудория наистина – обичайната параноя (надничащи конспирации иззад страниците), чести избухвания в смях от своеобразието и естествените реакции на героите, свръхпоетични моменти, сглобени като че ли с подръчни средства игра с пунктуацията (минимализирана в сравнение с останалите творби на Пинчън) жаргонни изрази (измислени и автентични) прескачания във времето гледната точка сюжетната последователност (неусетни преходи от и във) и внезапни появи на нови и стари герои. Не се отказвайте възмутено поради факта, че почитателите и критиците на Пинчън наричат книгата Pynchon Lite (в превод: една от леките за възприемане форми на великана Пинчън). Най-хубавото от всичко в защита на несъмнената върхова форма на автора е, че и този път след Bleeding Edge прочетох негова книга, която не се дочита, за да видиш „какво ще стане“, а защото всеки един момент си струва изживяването и цялостното впечатление от нея – веднъж завършена (независимо дали романът ви „харесва“, или не) – е за произведение на изкуството, доставило и продължаващо да предизвиква реакция от естетичен характер.

Все пак малко за сюжета: Краят на 60-те, Лари „Док“ Спортело е частен детектив, хипи с професия, но все така почитател на вълшебните цигари. По типичен начин една фатална жена – бившата му приятелка Шаста Фей Хепуърт – се появява на вратата и моли за помощта му в разнищването на заговор срещу настоящия ѝ приятел, строителния предприемач Мики Уулфман, чиято съпруга, заедно с любовника ѝ, иска да го въдвори в психиатрия, предполагаемо защото я блазнят милионите в банковата му сметка. Док пали джойнт и се нагърбва със случая – разбира се, без заплащане, – след което пътуването в неизвестното започва, за да изрови всички мръсни, смешни и тъжни тайни на въвлечените, наблюдателите и случайните жертви. Посещаваме най-различни места, друсаме се доброволно или по невнимание с различни психотропни вещества, караме раздрънкани коли, удрят ни по главите, правим необичаен и разюздан секс, докато си говорим за смешни или наистина дълбоки неща, виждаме зачатието и зърваме всемогъществото на глобалната компютърна мрежа, влияем се от телевизионните предавания, вярванията и заблудите на епохата, пътуваме в нощта и мъглата като част от конвой непознати, избрали да направят нещо безплатно едни за други, под съпровода на носталгичен рокендрол, запалили небрежно цигара, без да знаем или да искаме да знаем или да се тревожим накъде точно отиваме.

За филма няма да говоря много (гледах част от него). Харесвам филмите на Пол Томас Андерсън и мисля, че той може би е от малкото режисьори, които са можели наистина да се справят с тази задача. Неслучайно подчертах три пъти да прочетете първо книгата. Просто смятам, че филмите са си филми, а книгите са си книги, и все по-рядко си позволявам да го забравям, от което съм започнал да се чувствам малко по-щастлив и продуктивен. Достатъчно неприятно е, че за преводи на такива автори в България започва да се мисли едва след като ги филмират и че чак тогава стават култови или интересни.

Какво е Inherent Vice? Сърфистки фолклор, наркотично предизвикана параноя, лутане из човешките ценности на един легендарен, но изгубен континент, откритието, че най-ценното в живота ни може да го превърне в ад, от който ни се иска да избягаме, но обичта, в смисъла на любовта, онова хипи клише, ще ни накара да се върнем, за да посрещнем както отговорността за хората, които обичаме, така и смисъла да се живее заради тях. Последното е важен въпрос (който може би получава своя отговор), защото е зададен още в началото на романа, когато Док Спортело сам е започнал да се поддава на цинизма и на практика вече спи в едно и също легло с областната прокуратура:

Един последен бонус и ориентация за новопосветените бъдещи пинчонисти: промото за излизането на книгата, прочетено (предполага се) лично от Томас Пинчън. Ако намесим отново филма, където по малко изненадващ начин гласът зад кадър, който разказва части от историята на Док Спортело, е на жена, мисълта, че може би чувам гласа на Пинчън, предизвика широката ми усмивка, защото се запитах дали е възможно отговорът на цялата ни представа за забулената в тайнственост фигура на автора да е прикрита по толкова превратен начин. Още един приятен бонус от втъканата параноя в неговите романи, която кара почитателите му да ги четат по няколко пъти и да посвещават огромна част от времето си на занимания с творчеството му.

Още за книгата в „Сборище на трубадури“ и от Владимир Полеганов (2010 г.).

Петър Тушков

Inherent Vice, от Томас Пинчън